Пътуване в света на книгите

 ЗДРАВЕЙТЕ ОТНОВО!!!

След дълги размисли относно продължението на блога, реши да ви поведа на друго пътешествие. Този път то ще бъде в света на книгите. Моята страст, освен пътуване, са книгите - от всякъв жанр, епоха, писатели, формат, сюжети. В последните години се насочих към електронната книга по ред съображения - най-вече да чета до късно. Но със съжаление констатирах, че ми липсва мириса на хартия, прелистването на страниците, което си има своето очарование, посещението в книжарницата за нови издания /и не само заради пандемията/. 

Някъде срещнах следната мисъл /цитирам по памет/: че четенето на книга е като пътуване и много по-хубаво от гледането на филм - географски местности, атмосфера, герои от различни времена, нрави, порядки, природни картини. Като чета, много ясно си представям мястото на действието, обличам в роли и облекла героите, обстановката и мириса на поле, гора, планински реки и езера. Много често си задавам въпроса: "Как бих постъпила самата аз в дадена ситуация"?

Някои от вас сигурно си спомнят от ученическите години "читателския" дневник. В края на всяка учебна година получавахме задължителен списък от книги за прочит с произведения, които в следващата година ще изучаваме. Дългата лятна ваканция използвахме, както за подготовка, така и да не забравяме да четем. Особено конфузно се получаваше, когато в първите дни на срока трябваше да представим попълнения дневник. Неуспелите ученици бяха порицавани, че не са изпълнили задачата, а тези, които са вписали своите впечатления - публично поощрявани и награждавани. Дори имахме и конкурс за най-много прочетени страници и семпли награди за най-добрите.

Дали по тази или по друга причина, книгите са моето пътуване - през реки и морета, планини и върхове, долини и дъхави поляни, през прастари времена или в бъдещето, но не мога да си представя и ден без прочетени поне няколко страници, независимо от частта на денонощието или заетостта ми. Искам да ви поведа с мен и да споделя с вас прочетеното, да ви направя съпричастни към най-стойностното от всички изкуства. Книгите ни съпътстват от векове, вероятно ще пребъдат, може би под друга форма, но няма да изчезнат, независимо от превратностите на времето. Тази страст съм придала и на моите деца, надявам се тя да завладее и внуците ми след време. 

Задължително в началото, или в края на всяка книга има отделени няколко думи за благодарност от автора към тези, които са допринесли в различна степен, книгата да попадне в ръцете на читателя. В други има препратки към проучване и цитирана литература като източник на данни /особено за историческите романи/. Представям си дългата и упорита проучвателна дейност на авторите, които залагат личното си име и авторитет, за да звучат автентично и достоверно посочените в произведението факти. Всички сме убедени, че подготовката за всяка работа е половината от успешното й приключване. Огледайте се около вас и няма как да не съгласите с мен. Възхищавам се на този нелек труд, изискващ всеотдайност и постоянство, дисциплина и упорство. Ако всички ние споделяме тези качества, всеки в своята област, мисля че резултатите ни ще бъдат повече от добри. И като казах дисциплина, в свои интервюта много автори споделят, че не стават от работното си място докато не изпълнят поставения от тях самите норматив - дали 10, 20 или повече страници, дали на ръкопис или компютър. Това е професионализъм от най-висока класа и личи от броя на издаваните книги и тиражи, превръщането им в бестселъри ...... Ако всеки от нас се труди така всеотдайно, дали успехите ни щяха да бъдат по-големи???

За начало на нашето ново пътешествие избрах Книга на книгите за всички времена - БИБЛИЯТА. Започнах отново да я чета, не само във връзка с продължението на блога ми, но и за да си припомня защо толкова много ме обогати и промени тази книга, която ме накара да се замисля за своя и за живота на човечеството. Ако всички ние осмислим посланията и напътствията от нея, със сигурност съществуването ни няма да бъде напразно и много по-полезно за нас, природата и бъдещето ни.

Издадена в хиляди и хиляди  бройки, на множество езици, четена от милиони читатели, тя съпътства хората от столетия - ръкописни екземпляри могат да се видят в манастирите, с изящни декорации, или в притежание на колекционери и букинисти, в изложбени зали или в мрежата. Преписването й през вековете, до откритието на Гутенберг, е било изключително трудоемка работа, да си припомним, че електричеството още не е било открито. За пример мога да посоча "Името на розата" на  Умберто Еко, която да си призная трудно прочетох, но ми останаха незаличими спомени за условията, в които монасите са се трудили, за да извършат богоугодното си дело - книгата да достигне до по-широк кръг читатели, да допринесе за затвърдяване мястото на Църквата в държавното управление на стария свят. Да не забравяме също, че за времето си монасите са били най-просветените хора, тъй като са имали достъп до първоизточници, манускрипти, архивни документи и така са допринесли за запазването на знанията за поколенията. Е, понякога преписите не са били изцяло точни и коректни, преписвачите са внасяли промени /поради неопитност и неразбиране на термините, датирането на събитията, личностите, дори идеите/, но винаги със завидна упоритост и всеотдайност са се трудили, за да достигнат до наши дни текстовете от Стария и Новия Завет, житията на Исус и неговите ученици, разпространението на новото учение и утвърждаването на християнската вяра. Да не пропуснем да споменем и участието на държавата за налагането й - император Константин въвежда християнството като официална религия на Източната Римска Империя, обхващата милиони жилители още в 4-ти век от н.е.

Настолна книга на моята баба беше Библията - с черна твърда корица, формат А4, с пожълтели от времето страници, с потресаващи /в детските ми очи/ илюстрации - и сега виждам измъчените лица, изпитите тела,  болката в трудни за описване пози на тези, станали жертви на всемирния потоп. От тези години изпитвах страх от тази книга, дори не смеех да погледна към нощното шкафче, където тя неизменно стоеше. Необходими бяха дълги години, за да преодолея това чувство, но все пак я прочетох открай-докрай - 1500 страници, ситен шрифт, тънка хартия, но за сметка на това - много тежка. 

За силата на Библията искам да ви припомня филма "Книгата на Илай" от 2010 год. с участието на Дензъл Уошингтън. Постапокалиптична картина на всеобщ разпад, различни банди, опитващи се да оцеляват в кошмарни условия и един пътуващ, сляп странник, който пази единствената книга с цел оцеляване на вселената след последната опустошителна война. Минали са много години оттогава, но филма е още в ума ми, пред очите ми преминават героите, техните битки и противоборства, упадъка на нравите, страшните поражения върху природата. Мисля, че така е въздействал този филм на много други зрители.

Библията е съставена от две основния части - Книги на Вехтия /Стария/ завет и Книги на Новия завет, всяка от които се състои от 50 Книги на Вехтия и 27 Книги на Новия завет. Битие и Изход поставят основите на свещените текстове, светите Евангелия, Посланията и Откровенията от Новия завет са посветени на разпростанението на християнското учение в тогавашния свят. Техния прочит за мен беше по-достъпен, главно заради разбираемия език, на който са написани. Животът и учението на Исус, разглеждани в тези части, делото на  учениците му за утвърждаване на новото учение са разглеждани и в конкретни чудеса, извършвани от него. 

Тук като че ли, всичко е много по-ясно и достъпно, за разлика от главите в Стария /Вехтия/ завет. Трудно ми беше да разбера много от посланията, запъвах се да си обясня архаични думи, множеството повторения на изреченето в предходния текст. И до момента не разбирам смисъла на думата "завет", който Бог постоянно изрича към избрания от Него народ - да спазва стриктно посланията Му, да прилага в бита си разпорежданията Му, да го следва безпрекословно в живота си. Не разбирам също така защо го наказва и за най-малкото отклонение от налаганите правила. 

От друга страна, глава 20 - Изход определя т.нар. 10-те Божи заповеди, които за мен  представляват житейски закони, спазването на които формират морала на всеки човек и го определят като разумен и пълноценен индивид. Наказанията впоследствие - Всемирния потоп, разрухата на Содом и Гомор и други природни катаклизми /науката ги обяснява/ са естествен израз на Божия гняв, породен от упадъка на нравите в  обществото.

Трудности срещнах в представите си за географското разположение за описваните места на действието. Познатия дотогава свят обхваща т.нар. днес Близък Изток. Ако си спомняте, посетих Йордания неотдавна и по време на цялото си пребиване там се питах това ли са земите, описвани в Библията и за които са се водели нескончаеми битки. Голи възвишения, неплодородни земи /с изключение на изкуствено напояваните/, сипеи и празни речни корита!!! Да не забравяме, че оттогава са минали хиляди години и природните дадености силно са изменени /климатичните  промени не са от вчера и днес, нали?/. Вероятно си е струвало усилията на древните да воюват за пасища, храна и вода с цел оцеляването си. От друга страна - човешките жертви, падали в тези битки, дали са били оправдани. Все си мисля, че животът на обикновения човек никога /дори днес в някои региони/ не е имал особена стойност.

За мен, Старият завет е история - народи от познатия дотогава свят, колена /наследници/, обществени правила, борби за територия, власт и подчинение, вечния стремеж за надмощие от страна на по-силния към по-слабия, но и грижа за вдовиците и сираците, противопоставяне на интересите дори вътре в семейството /Каин и Авел, например/, готовността на човека да изпълни поетия ангажимент към Бога /или обществото/ с цената на лична жертва - Авраам и Исаак.

Няма да преразказвам съдържанието на Библията /това е невъзможно и абсолютно ненужно, който се интересува сам да се справи с нея/. Само ще маркирам главите от Стария /Вехтия/ и Новия завет, които, както посочих по-горе, представляват човешката история от онези далечни времена, когато светът се е организирал за живот с всички правила и закони, повечето валидни и до наши дни.

От Първа книга Мойсеева - Битие, през Втора - Изход, Трета - Левит, Четвърта - Числа, Пета - Второзаконие, всички те съдържат определените от Бога текстове, вкл. т.нар. 10 Божи заповеди, а всъщност те са много повече, необходими за стройното управление на човешката популация, насред завещаните от него земи - благословената Ханаанска територия, поетия от хората обет към Господ и неговия Завет към тях. 

Божиите заповеди са правила за устройство и управление на общността - имоти от всякакъв характер, отношения между хората, правни въпроси от личностен и обществен характер, наказания или поощрения в случай на тяхното нарушаване или спазване. Божият гняв се стоварва с всичката си сила над провинилите се хора, градове и държави. Содом и Гомор са едни от тях, изпитали на гърба си последствията от неправомерния си живот - огън и жупел се стоварват върху им, заради разюздания им живот.

Основната тема в тази глава е напускането на Египет от израилевите родове /колена/, които повече от 400 години са угнетявани от фараона и неговите надзорници. Поради разрастване и размножаване синовете на Израеля са източник на тревога за надмощие над Египет в случай на война и обединяване с техните врагове. Подлагани са на системна безмилостна експлоатация с цел да ги изнурят, унижат и подтиснат, за да ги откажат от вярата и привързаността им към техния Бог. Гоненията им продължават и през следващите векове в други страни, и в други времена, като мотивът си остава един и същ - да откажат правото им на собствена територия, самоуправление и религия. Но това е друга тема, на която може би ще се върна, когато ви разкажа за "Шута на кралицата" от Филипа Грегъри.

И все пак синовете на Израеля успяват да напуснат Египет, не без помощта и личбите на Господ Бог, който принуждават фараона да се съгласи и отстъпи на тяхното искане да извършат своята служба и празник за Бога. Изпитанията над египетската земя и хора, извършвани от Господа и дългата съпротива на фараона да изпълни молбата на Мойсей, донасят много страдания на обикновения човек. И съпротивата не престава дори, когато фараона отстъпва на многократните искания за мирно напускане на страната. Бясното преследване на напускащите синове Израилеви, чудото на разцепването на водите на Червено море и възвръщането им върху египтяните, довели до тяхната гибел, отново показват силата на Божия гняв върху тези, които не зачитат вярата им в техния Господ Бог и волята за свободно самоопределяне и съществуване. И тук е мястото да припомня "Изход - Богове и царе" от 2014 г., един великолепен исторически епос на режисьора Ридли Скот, в който с множество ефекти, прекрасна актьорска игра, декори и вълнуваща музика е пресъздадена тази глава от Библията. Ако сте го пропуснали, горещо ви препоръчвам да го изгледате, не само от художествена, но и от историческа гледна точка няма да съжалявате. 

Да припомня също операта "Набуко" на Джузепе Верди, разказваща за живота, страданията на израилевите синове и желанието им да напуснат египетската земя. Незабравими акорди звучат в ушите ми от хора на евреите, които оплакват тъжната си съдба и мечтаят да се завърнат в родната страна. Ако си спомняте, това беше и последната песен на нашия "хор" на кораба, с която завършихме обучението си оперно пеене.

Ще направя малко отклонение, за да споделя с вас трилогията на Пол Дохърти, посветен на Египетските династии от 1500 г. пр.н.е, и по-специално "Годината на кобрата", където се описват вътрешно-политическите борби на отделните висши прослойки - фараони и претенденти за наследяването им, жреци, войска. Споменава се името на едно племе - харибу, съюзник на Египетската държава, от което в изпълнение на едно от пророчествата на Великия еретик Ехнатон, се ражда месия албинос - Мойсей и извежда угнетените евреи от робството им. 

В Трета книга Моисеева - Левит Господ Бог дава на синовете Израилеви своите поръки как да изградят свещените храмове, как да се принасят жертвоприношенията, как да се постъпва в случаите на неволни грешки, как да се отнасят хората помежду си. За да живеят по Неговите правила, те следва стриктно да изпълняват указанията, защото всичко това се извършва в името Господне. Така и не разбрах разликата между жертва по вина, жертва по грях, много подробни са предписанията относно как да се постъпва при различни състояния - раждане, болести, самите богослужения. 

Трябва да си призная, че Четвъртата книга Моисеева - Числа ме затрудни извънредно много. Преброяването на дванадесетта Израилеви колена /рода/ беше най-лесното. Изброяването в цифри на всички останали напътствия - изграждането на Скиниите на Господу, на събранието, на откровението, провеждането на всесъженията и жертвените животни и т.н.т.н. не можах да си ги обясня /да вметна също мерките и теглилките от онези времена останаха трудни за съпоставяне с известните ни днес мерни единици/. 

Най-същественото в тази Книга е броят на хората, и то забележете - мъжете над 20-години, които могат да участват в битки - над 600 хиляди. Като прибавим жените и децата под тази възраст - цифрата надвишава 1 млн. И тази бройка предполага територия, храна и вода, поминък за оцеляване. А това е трудна мисия, особено в онези тежки условия в пустини, планини и реки, преминаването на които продължава близо 40-години и неведнъж предизвиква народното недоволство, а то от своя страна -  Божият гняв. Той е суров и с тежки последствия -  огън и жупел, битки със заварените на дадено място хора, наводнения и земетресения.  Чудно ми е защо Бог непрекъснато изпраща изпитания на избрания от него народ, дали да го проверява в силата и  вярата им към Него, дали защото невинаги хората спазват указанията му или по други причини? В моите представи Бог изглежда като добродушен дядо, който гледа с умиление на своите деца и внуци. Леко ги мъмри за непослушанието им, щипва ги по бузките или леко пошляпва по дупето, когато пакостите им стават опасни за здравето и живота им. Сигурно причините за този гняв и последствията от него са с цел да проверят морала и силата на духа на хората, за да заслужат Неговата милост и грижа. И все пак ми се струва прекалено много високо очакване, всеки от нас има мигове на колебание, страх и несигурност, следва ли от това да ни сполетяват тези беди, като и без тях животът ни е труден?

Сред множеството имена на Авраам, Исаак, Сара, Ребека /Ревека/, Каин, Авел и още много, много библейски лица, винаги съм се питала защо жените са поставени на едно стъпало по-ниско от мъжете, дали заради първородния грях на Ева, която Змията с хитрост я е измамила, дали защото я счита за "нечиста" в месечния й цикъл или защото е сътворена от реброто на Адам? Силно ме впечатли съдържанието на Четвърта глава - Числа, където при преброяването на населението от всичките 12 колена /рода/ са изключвани жените и децата /независимо от пола/ до 21 години, т.е. само способните да воюват мъже са намерили числов израз в тази глава. 

В Пета книга Моисеева - Второзаконие Глава 16, т. 19 гласи - "Не извъртай закона, не гледай на лице и не вземай дарове, понеже даровете заслепяват очите на мъдрите и изопачават делото на правите". А ние си мислим, че корупцията е явление на днешното време, а то е съществувало хилядолетия преди нас. Защо тогава никой управник - император, диктатор, крал .....не са успели да се преборят с нея, напротив дори самите те са се възползвали от положението си за своя облага и в този смисъл са нарушили повелите на Господ Бог?

И още друго ме впечатли от Второзаконието - гл. 10, т. 22 - 75 души са отишли в  Египет, а излезлите оттам след 430 години са 10 пъти в повече, т.е. Господ Бог е изпълнил обета, даден пред отците на израилевия народ да го направи "многоброен като звездите небесни". Обещал им е Обетонова земя /т.е. в изпълнение на поетия от Него обет към тях/, но в замяна на това е изисквал стриктно да спазват наредбите и заповедите Му. Недоволството им е наказвал сурово и в продължение на 40 години е изпитвал вярата и принадлежността им към Него. И заради неподчинението на много от тях, Мойсей понася Божието решение да не го допусне отвъд река Йордан.

Обещах да не преразказвам съдържанието на Библията /само по себе си това е неизпълнимо и ненужно/ и ще спазя обещанието си. Само отбелязвам само тези детайли, които са ме впечатлили особено. Не поставям под съмнение Божиите разпоредби /това за мен са основни житейски закони, които би трябвало всеки от нас в ежедневието си да спазва/ - поведението в обществото, правилата за общуване, хигиенните норми, спазване на дадени обещания - това са все неща, които са валидни и днес, стига всеки от нас да ги осмисли и приложи в своя живот.

Книгата Исуус Навин разказва за заселването на израилевите колена отвъд река Йордан, извършено с помощта на "Господ, Бог твой". Той им помага да завземат тези земи, да преборят населяващите ги племена, и да изпълни обета, даден пред техните предци. Трудно ми беше да осмисля хилядите жертви, паднали по време на този период, и се питам дали биха могли да се приобщят или да се слеят с тях. Но идеята на Господ е изисквала това да се случи, за да не се поддадат на влиянието на други богове и да  престанат да Му служат, да пренебрегват заповедите и повелите Му.

Ще прекъсна за малко разсъжденията си върху Библията, за да ви разкажа за току-що прочетената книга на Чарлз Фрейзър "Тринайсет луни". Изумителна творба, в която се преплитат документирани факти от историята на Америка от началото на 19 в., авторовият прочит на славното минало на индианците чероки, възхода на племето, участието му в Гражданската война, опитите за изграждане на собствено правителство, борбите и противоборствата между тях и белите, крушението на общността и изселването им на Запад.

Между другото там също се споменава  името на Мойсей, който извежда от Египет поробените чеда на  Израиля. 

Да добавя също прекрасния език, несравнимите с нищо описания на заобикалящата природа на  Юго-изтока, житейските превратности на главния герой. 

Не познавам в детайли американската история и бих била любопитна да прочета някъде как се тълкуват събитията от 1830-31 г., когато изселването на индианците протича особено жестоко и как политиката на Андрю Джаксън - седмият президент на Америка към коренното население се оценява от съвременна гледна точка. /Както се казва, историята се пише от победителите!/ Някои историци считат тези действия на американското правителство като тежка форма на геноцид, надминаваща Холокоста и дори южноафриканския апартейд. Склонна съм да се съглася с тези заключения, особено като се вземат предвид опитите за придаване на преследването на индианците като налагане на нова култура и стил на живот, изкореняване на езическите обичаи и християнизирането им. 

Оставям настрана личните драми на главния герой, които не са за подценяване, но в случая става дума само за съпоставяне на историческите факти, описани в романа. Приключвам дотук и горещо ви препоръчвам да я прочетете, а ако имате нещо да споделите по темата, с удоволствие ще дискутираме.

От същия автор е и книгата "Студена планина", която е и филмирана, и следваща в списъка ми за прочит.

Спазих обещанието към самата себе си и впечатленията от "Студена планина" надминаха очакванията ми. Не съм гледала филма, макар че е награден със Златен глобус за 2003 г., номиниран и за 7 Оскара, стилът и повествованието отговарят на представите ми за природата, хората и събитията от онези години. Силата на любовта, преклонението пред човешките достойнства, волята и надеждата за оцеляване в суровите години на гражданската войната, покъртителния край на историята са описани в типичния  за Чарлз Фрейзър изказ.  

Случайно, или не, след "Тринайсет луни" прочетох "Списъкът на Шиндлер" от австралийския писател Томас Кинийли. Ако си спомняте и филма, за съжаление не съм го гледала, отличен със 7 от 12-те Оскара и режисиран от Стивън Спилбърг, не може да не сте се развълнували както от сюжета, така и от актьорската игра, вдъхновяващата музика и всички останали подробности от филма. Абстрахирам се достойнствата му, искам да споделя с вас впечатленията си от книгата. 

Както знаете, тя е написана по действителен случай от годините на Втората световна война. Няма да преразказвам съдържанието й, спирам се на издевателствата на хитлеровите структури - СС, Гестапо и другите, които с невероятна жестокост са преследвали евреите, този път на територията на Полша. Учудващо за мен бе да разбера, че в тази си дейност те са били подкрепяни и от полски граждани, които до преди войната са живели в мир с еврейското население. 

Тук ми идва на ум романа "Шутът на кралицата" от Филипа Грегъри, където подобно гонение на евреите се случва в средата на 16-ти век. И не само там, това се повтаря отново и отново в Испания, Португалия и други страни от стара Европа. 

Не съм си представяла, че ще пиша този блог и по тази причина не съм си водила бележки за книгите, които съм прочела с подобна тематика, а те не са малко. /Обещавам ви, че ще бъда по-стриктна оттук-нататък, за да съм конкретна и ще си записвам, всичко, което ме е впечатлило, за да споделям са вас/. 

Оставям настрана малкото си отклонение и ще се върна на съдържанието на романа.

Като ученичка, в първата си задгранична екскурзия, посетихме с класа си Източна Германия. Едно от задължителните за посещения места тогава беше концентрационния лагер Бухенвалд. Освен музея към него, бараките и крематориума, ни прожектираха документален филм от онези години. Твърде млада съм била, за да си дам сметка за истинската драма на преследваните евреи, цигани, политически затворници и други жертви на националистическия режим. Но и сега са пред очите ми налъмите, дрипавите затворнически униформи, изпитите лица, залепените за телените мрежи /по някои от които е течал електрически ток/ лица на множество деца, жени и мъже, старци и болни затворници, направените от човешка кожа аплици, подвързии за книги и други изделия. 

Никога няма да престана да се питам на какво се дължи тази всеобща ненавист, датираща от векова, към тази раса. Дали в основата си не лежи предателството на Христос от юдеите и позицията на Църквата към този акт или по някаква друга причина. Като се замисля, че притежаваните от тях богатства, разграбвани след прогонването им от гетата, изземване на функциите им като финансови съветници на отделните кралства /имам предвид в Испания/, може би в това се коренят основите на това варварско отношение. Зная, че на евреите не е било разрешено на притежават земя и друго имущество, поради тази причина те са се насочили към търговията, банкерството, лечителство, науката. И отново и с тази си дейност те са били трън в очите на местните, които са завиждали на тяхната инициативност /по днешната терминология - креативност/ и са желаели да ги изтикат и оттам.

Дори и до днес израелците нямат желания от тях мир и спокойствие да живеят в разбирателство със съседите си - араби, палестинци. Когато посетих преди време Израел, бях шокирана от вида на населените от араби и палестинци квартали и тези на евреите - пълна противопожност. Климатичните условия са едни и същи за всички хора, но реда, чистотата, приветливия външен вид на жилищата са коренно различни. Да прибавя телените ограждения, пропускателните пунктове, въоръжените войници, за да не си и помисля да живея там. 

Спирам дотук, за да не ви досаждам и отегча. Бих искала да ви приканя да я прочете и ако имате желание да споделите своето мнение с мен. Не твърдя, че съм последна инстанция, просто искам да ви направя съпричастни към съдбата на различните нации от общоприетите стандарти, които обаче не винаги са най-доброто. Най-доброто за мен е това, което прави хората омиротворени, щастливи в битието си, верни на обичаите и традициите си, толерантни към другите, за да съществуваме в мир и разбирателство помежду си.

Скъпи мои последователи,

Сърдечно ви поздравявам с Новата 2022 година, желая ви крепко здраве, щастливи и успешни следващи 365 дни! Нека позитивното ни настроение и ведър поглед към света да не ни напускат нито за миг, вярата в доброто да пребъде, да сме толерантни и добронамерени един към друг, да се наслаждаване на всяка минута тук и сега, защото както знаем всички - животът е съвсем кратък!

Дължа ви огромно извинение за дългото мълчание, не че съм спряла да чета, но около празничната суетня не ми оставаше време да пиша. Но се поправям много бързо и ще ви разкажа за някои автори и книги, които ме изненадаха, обогатиха ме, надявам се и на вас да ви заинтригуват.

Започвам с един напълно непознат за мен автор - южноафриканският писател Дж.М.Кутси, носител на множество литературни награди, вкл. и Нобелова. Трите книги, които прочетох са "Позор", "В очакване на варварите", "Дневникът на една лоша година". Изненадах се от факта, че освен да пише е работил като програмист на IBM в Лондон, тъй като е следвал математика и филология.

Започвам с "В очакване на варварите", която ме разтърси по ред причини. Мястото на действието не е конкретно, но някои считат, че това е територията на Южна Африка, родината на самия автор. Малката общност на коренното население, в моите представи това са аборигени, съдията, вероятно също и кмет на поселището, опитите му да действа според закона и съвестта си, военните и заповедите, на които те се подчиняват, предизвиквайки масов хаос и безредици са описани така  натуралистично, че сякаш съм там на място, виждам страданията на хората, изземването на храните им, бруталното отношение на силата към беззащитните хора. И веднага пред очите ми се появява недъгавото момиче, което съдията взима под закрилата си, и не на последно място да му топли леглото в мразовитите зимни дни. Никога няма да престана да се питам защо е тази жестокост към другите, защо опитите за въдворяване на "нов" ред са съпътствани с цената на множество жертви и разруха, защо силата непременно трябва да надделява над утвърдения начин на живот на обикновения човек и неговия бит? И отговорът ми е съвсем кратък: Няма друг начин да наложиш вижданията и намеренията си, когато срещнеш отпор!!!

"Позор" е другата книга, за която искам да споделя мислите си. Действието този път е позиционирано в провинция на Южна Африка след падането на апартейда. Отново насилие, сега пък насилниците са от коренното население мъже, които грабят, убиват, насилват самотни жени в техните имения, въоръжени и с претенции да притежават имотите им, богатствата и придобивките им. Вероятно това е самата истина, макар и в литературен вид, но еднакво потресаващо, особено на фона на бездействата полиция.

"Дневникът на една лоша година" е най-странната книга, която съм чела. Изградена е като сборник с есета на застаряващия писател /според мен това е мемоарен сборник/, с 3  действащи лица, много различни по тематика разсъждения - модерните болести, тероризъм, педофилия, затвори, музика, чистотата на езика, човешките взаимоотношение и, разбира се, любов. Макар че пряката реч почти липсва, книгата се чете лесно, тънкият хумор и самоиронията звучат по естествен начин. Вероятно самият автор описва себе си, светоусещането си, разбиранията си, позицията си по разглежданите въпроси. По мое мнение това е неговата автобиография.

Дойде време да споделя с вас впечатленията си от един известен автор - Джордж Оруел /Досега не бях чела нищо от него/. Политическите романи-сатира "1984" и "Фермата на животните" са посветени на най-мрачните  проявления на тоталитаризма. Големият брат не е популярнато телевизионно шоу, а пряка намеса в битието на "пролите", най-отрудената част от населението, което няма никакви права, освен да се труди за благото на върхушката и се опитва да оцелее. Пренаписване на историята, контролиране мислите и съзнанието на обикновения човек, доносничество и клевета, принудителни арести и мъчения, проповядване на пагубни доктрини и постулати няма как да не ми въздействат тягостно. Израснала съм в години, когато да изкажеш мнение, различно от партийното, да си инакомислещ, да си бунтар /дори като слушаш "Бийтълс", да носиш клош-панталони или да си пуснеш по-дълга коса/ се считаше за наказуемо със затвор или за изселване поведение и немалко хора биваха наказвани от властта. Затова ме изненада как човек, който не е живял в подобна среда е написал толкова правдоподобна книга, или е бил пророк за това, какво ще се случи в Източния блок след неговата смърт, и да просъществува близо половин век! На моменти се чуствах като пряк участник в описваните събития, струваше ми се съвсем реално опитите на мъчителите  да  промият съзнанието ми и да ми вменят техните лозунги - "Войната е мир", "Свободата е робство", "Невежеството е сила" и други подобни.

На противопожен полюс по съдържание е "Още въздух". Носталгичното чувство на главния герой по отминаващата младост, справянето с житейските трудности, смазващото еднообразие и рутината на ежедневието са съвсем като истински. Меко, с лека омара е обвито съдържанието на романа, лека ирония и осъзнаване на неизбежното остаряване като част от биологичния цикъл на живота - това няма как да не ми допадне, защото звучи съвсем по човешки.

Колкото различни, толкова и завладящи са двете книги, допаднаха ми и както по съдържание, така по стил и лексика и ви ги препоръчвам, ако не сте ги чели преди мен. Очевидно, когато си готов, при теб идват правилните книги, явно че това се случи по този начин и в дадения момент.

Дойде моментът да ви разкажа за една авторка, непозната за мен, но извоювала си световна слава с книгите, стила, историите, които разказва, в които преплита и собствената си съдба. Дъщеря на руски евреи, напуснала страната си след революцията от 1917 г., оформила се като завладяващ ерудит, демонстрира отлични познания в различни области и завладяващо пресъздадено действие, задълбочено проучване на научните факти и понятия - това за мен е Айн Ранд. Обещавам си да прочета и други нейни творби, за да я опозная и осмисля по-задълбочено.

Започвам с "Ние, живите", разтърсваща драма за съдбата на руския народ - аристократи и обикновени хора, напосредствено след революцията от 1917 г. Долових личните преживявания на авторката, почуствах безнадеждността на обречената любов на главните герои, свиваше ми се сърцето от суровия климат, бедността и глада, опитите на новата власт да контролира ежедневието на народа. Разминаването между партийните повели и изпълнителите им, корупцията и съпротивата на някои болшивики са изпълнени с болка и тъга, съчувствие и безпомощност пред действителността. Единственият изход е да напуснеш родното си място, да потърсиш други пътища за развитие и подобаващ живот, което се постига изключително трудно, понякога завършва и със смърт. За пореден път се убедих, че революциите, както и войните, не носят нищо добро, а само разруха и безнадежност, отчаяние и обреченост. Ние, живите, днес можем да благодарим на съдбата си, че не се налага да живеем в ограничения /нямам предвид световната пандемия с Ковид-вируса/, мизерия и ужас за съдбата си, да мечтаем и да работим за постигането на желания резултат от труда ни. И не на последно място да се борим, колкото ни позволяват силите, да не допуснем отново подобни трагедии. 

Другият роман е "Изворът", над 800 страници текст, описващ пътя и съдбата на няколко герои, еднакво интересни и провокативни /поне за мен/ в годините на голямата Депресия и предвоенна Америка. Далеч съм от архитектурата, не познавам тенденциите в развитието й по света, зная само, че големите градове се развиват в посока изток /от моя чичо, изучил професията в Германия преди Втората световна война/. Интересно ми бе да науча много подробности /напр.естеството на варовика и използването му в строителството/ за професията архитект, да проследя въвеждането на нови материали - напр. пластмасата, стремежът за поевтиняване на жилищата.  

Съдбата на главния герой и неговият професионален път, отстояване на собствените разбирания и виждания за мястото и ролята на архитектурата в обществото, неразбиране и неприемане на неговите идеи от масовия вкус и нагласа на конкурентите му, мястото на жълтата преса в живота на обикновения човек, философията на един манипулатор, личното щастие и утвърждаване на гения, това ме държа до последната страница в напрежение да разбера как ще завърши всичко това. Описанието на природата, сезоните и смяната им, вдъхновението и вписването на сградите в нея ме впечатлиха особено много. Бях доволна от завършека на книгата, защото все ми се искаше да вярвам, че красотата ще спаси света /макар че звучи като клише/, личното щастие и удовлетворение не са само празни приказки, а реалност, за която трябва здраво да работиш. Отново се прекланям пред изключително сериозната подготовка за написването на романа, защото едва ли писателката е по професия архитект, но звучи точно като такъв. Препоръчвам ви я и се насладете на прочетеното.

Днес ще ви разкажа за последната прочетена от мен книга - "Компаньонката на краля" от Ан О'Брайън. До последната страница смятах четивото за художествена измислица, докато не прочетох историческите бележки. Главната героиня Алис Перърс е действително съществувала личност от втората половина на 14 в. в Англия, чието потекло се губи в миналото и за което няма почти никакви исторически податки. Но не това е най-важното в случая, важни са животът, порядките, борбите в кралския двор, интригите и задкулисието, което съм срещала и в други исторически романи. 

Малко отклонение ще направя, за да обясня отношението си към богатите и известните, не само в минало, но и в настоящо време /дори още по-безмилостно, когато личният живот е на открито и на показ на обществото - напр. сагата на фамилията Кардашиян/.

Повечето малки момиченца, вкл. и аз,  в детството си сме мечтаели за живота на принцесите, смелият рицар на бял кон, одеждите и атрибутите на дворцовия стил. Доказателство за това колко те са нещастни е съдбата на Принцесата на народа - Даяна, защо да се връщаме по-назад във времето. Политическите интереси, дългът към страната и рода са принасяли в жертва любовта, приятелството, доверието. Вероятно едно от малките изключения е животът на австрийската кралица Мария-Тереза, която се омъжва за обичания от нея мъж - Фердинанд II. Но и  плаща тежка цена в края на царуването си и е принудена да пренебрегва и премълчава откритите му забежки и любовници. Много принцеси, независимо от богатите зестри, които са донесли на съпрузите си, са били принудени да живеят в строги ограничения, докато мъжете им са обсипвали метресите си със злато и скъпоценности, закупени със средства именно от тези зестри. Е, трябваха ми години, за да се отърся от момичешките мечти, но както знаем - житейските уроци се усвояват със закъснение.

Та да продължа с моята героиня -  Алис. Годините от втората половина на 14 в. не са  изисквали от момичетата да четат, пишат и смятат, дори напротив, на тях се е гледало с подозрение и насмешка. Обществото е очаквало от тях да се омъжат, по възможност за богати мъже, да им красят домовете и раждат потомство. И Алис минава през тези етапи, но докато дойде този момент, благодарение на съдбата, се сдобива с умения, които по-късно се връщат с печалба в нейния живот. Първият й съпруг е ломбардски лихвар, който я обучава на тънкостите на занаята, което много й помага. 

Попадането на Алис в кралския двор става по инициатива на кралица Филипа, която я убеждава да се превърне в компаньонка /разбирай любовница/ на крал Едуард Трети. /нещо подобно се случва в  "Павилион за жени" на Пърл Бък/. Каквито и да са подбудите и мотивите на Филипа, мястото й е отредено, положението с годините се утвърждава, като до смъртта на краля, тя ръководи неговия дом. Това я издига до висотата на Бялата кралица, признание за мястото, което й спечелва немалко врагове. Те хищно я нападат след смъртта на краля, отнемат всичките придобивки, които е съумяла да спечели благодарение щедростта на краля, Добрият парламент я осъжда на изгнание, спасява я нейния съпруг, за когото тайно се омъжва.

Мисля, че събудих вашият интерес и ще се радвам да съм ви насочила към едно развлекателно, но и много поучително четиво. Приятно четене!

Днес ще ви разкажа за едно момче, а по-късно и зрял тенесист, израснал с омраза и ненавист към този спорт, но и постигнал множество победи именно с тениса - Андре Агаси. Извоювал множество победи в престижни конкурси, многократно титулуван шампион и номер 1 в света, олимпийски шампион, този млад мъж ме спечели с неподправените си чувства, болки, успехи и неуспехи, съмнения, разочарования в личен и професионален план. Покъртително откровената биография - "Открито"- ме разтърси със силата на емоциите, изпълнили целия му съзнателен живот - от ранна детска възраст, до отказването му от професионалния спорт след близо 30-годишен престой в тениса. 

Питам се колко от нас съзнават на какво са подложени състезателите - начинаещи и звезди, колко мъка и болка крият техните победи, какво крещят телата им при изключителното им натоварване, колко хора се грижат за тяхното техническо, спортно и психическо състояние. Какво дължат те на най-близките си, как се отразява липсата им през активния сезон /продължаващ близо цяла година/, в техния живот, какво разбиране следва да прояви семейството към състезателите, за да съхранят физическото и емоционалното им здраве. За себе си, бих казала, че това е неимоверно трудно, да съпреживяваш всеки миг на корта, да вдъхваш кураж и надежда при неизбежни загуби, да анализираш удари, позициите и скоростта им, да намираш най-точните думи и да бъдеш полезен и продуктивен. 

Бракът с Щефани Граф допринася за осмисляне на живота му, раждането на сина и дъщерята им изпълва със смисъл и съдържание ежедневието им, а основаната от двамата фондация и изграждането на Академия Агаси поставят венец на целта му да помага и насърчава талантливи деца за тяхното по-нататъшно развитие и успех на младите. Няма да при преразказвам цялата книга, просто ви препоръчвам да я прочетете. Дали ще ви въздейства, както се случи с мен, или не, вие ще размислите след като я прочетете.

Днес ще споделя с вас своите впечатления от един известен френски автор - Андре Муроа и неговите две книги, които завърших наскоро - "Климати" и "Дизраели". От тях "Климати" е по-известна, а втората е романизирана биография на известния английски политик от 19 в. В "Климати" се прокрадват лични моменти от живота на автора /прякото му участие в семейния бизнес/, докато в "Дизраели" е цитирана обширната кореспонденция с влиятелни личности от аристократична Англия, дори и кралица Виктория, с която го свързват и приятелски отношения. 

За мен "Климати" е доста скучна, меланхолична, носталгична, с взаимно неразбиране чувствата и настроенията на главните герои, вероятно отражение на общоприетия стил на живот в предвоенна Франция. Чак към края й разбрах какво означава нейното заглавие  - тълкува се в тесния смисъл на думата за взаимоотношенията в семейството. Честно казано, ми бе необходимо целия запас от търпения да я завърша. Не мисля, че този начин на живот ми допада, това тотално разминаване на интересите, желанията и очакванията на Филип Марсена и неговите две жени - Одил и Елизабет. И си задавам въпроса дали аз нещо не разбирам и не я оценявам правилно /тя е доста по-известна от "Дизраели"/, или пък 1 век е много дълго време, за да се промени самото общество, ценностите в него, ритъма и целите на хората. В забързаното ни ежедневие не виждам как ще намерим време да се самоанализираме, камо ли да тълкуваме поведението на хората около нас, да се подлагаме на съмнения и предчувствия, да търсим причини да сме неудовлетворени. Явно не съм готова да се издигна на такава литературна висота да оценя "Климати" по достойнство. 

Докато четях "Дизраели" нямах търпение да разбера какво ме очаква на следващите страници, да проследя нравите и особеностите на живота и обществото в Англия през 19 в. И тук отново има и личностни съвпадения /Вениамин Д'Израели също е евреин като Андре Муроа/, също като него е съпътстван от предрасъдъците хората към този етнос, да не забравяме че юдеите са преследвани и гонени от вековете през цялата територия на Европа /споделяла съм го неведнъж с вас/. Интересно би ме да разбера откъде водят наименованието си "Торите" и "Вигите" в политически живот на острова. Силно ме учуди начина на провеждане на сесиите в Парламента, които понякога завършват в ранни зори. Промените в избирателното законодателство, които се разискват и у нас, се прокарват много трудно, разбива се материалния ценз на избирателите, и то доста време преди да се зароди движението на суфражетките. Както знаем, жените получават правото да гласуват доста по-късно и не минава без личностни нападки, силен отпор от страна на мъжете, гонения и затвор за най-смелите активистки. Дали днес си даваме сметка за тяхната саможертва, за да имаме право днес да се изравним с "по-силния" пол или го приемаме като нещо, което ни се полага по право?!?!?

Силно ме впечатли ролята на консервативна Англия, по време на втория мандат на Дизраели като премиер-министър, по време на руско-турската война през 1877/78 г., провеждането на Берлинския конгрес, чиито решения разделят България на две части. Политическите и икономически интереси на Англия, най-вече добрите отношения с Турция и противопоставянето на Русия са надделели в сключения мирен договор. Т.е. максимата "Разделяй и владей" изцяло се проявява за сметка на нашата страна, принос за което има и Дизраели. За разлика от Уилям Гладстон, лидер на либералната партия и защитник на българския народ, министър-председателят Дизраели защитава изцяло интересите на короната и британската империя. Е, години след това, Англия се прощава с перлата си - Индия, но това се случва доста по-късно.

Още нещо интересно в личен план ме накара силно да се размисля. Женитбата на Дизраели с доста по-възрастна и богата вдовица Мери-Ан ме изненада, но пък има силна мъжка логика по няколко причини. Според него женитбата по любов, съдейки от наблюденията си на семействата около него, не винаги са успешни; богатата вдовица може да му осигури този душевен и материален комфорт, от който се нуждае непрекъснато; самата му личност в нейните очи го издигат на висотата, на която иска да се чуства ежеминутно. Да не забравяме, че той живее доста над възможностите си и е преследван почти всекидневно от кредиторите си, а една богата жена може да покрие дълговете му, да се грижи за домакинството, което и прави до самия си край, тя отдава изцяло себе си, за да му осигури всичко, от което той се нуждае и това ги прави щастливи в продължение на повече от 30 години. Дали пък наистина браковете по сметка не са по-доброто решение????? 

Библия - Книги на Новия завет - От Лука свето Евангелие

4.24 - И рече: истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си. 

Това твърдение в пълна сила важи за  Борис Пастернак, неговия живот и творчество. 

Великолепната биография на писателя от Анри Троая разказва за изпълненото с превратности  житие на известния руски писател, започвайки от ранните детски години до смъртта му през 1960 г.

Израснал в семейство на интелигенти - с баща художник и майка пианистка, в обкръжение на руски поети, писатели, композитори, детството му е преминало в космополитна атмосфера, в свят на оживени разговори за изкуство, литература и с бележити творци от онези години. Повлиян от тази творческа среда, Пастернак сменя желанията и посоката за своето бъдеще - композиране, философия, поезия и проза. Промените в обществения живот след 1905 г. водят до емиграция на много от руските творци, включително и неговото семейство - бащата, майката и сестрите му, но самият той, заедно с брат си /архитект/ остават в Русия.

Основният мотив за това решение е неговата привързаност към родината, руския език, който смята за единствен за звучността на поезията, за възможността за изразяване на емоциите и чувствата в нея. Независимо от превратностите, съпътстващи го до края на живота му, това усещане за принадлежност към Русия е неизменно и го прави устойчив на всичко, на което ще бъде подложен в годините след Октомврийската революция, чистките в редовете на интелигенцията, мрачните години по време на диктатурата на Сталин, втората световна война и смяната на партийната върхушка.

"Доктор Живаго" е най-известната творба на Пастернак, в която се усещат и личните преживявания, несгоди и трудности на автора. Съдържанието няма да го преразказвам, вероятно много от вас са го чели, или са гледали филмираната му версия. Само ще отбележа отзвукът, който предизвиква първото му издаване /забележете - на италиански език!!!!!/, номинирането за Нобелова награда /според мен напълно заслужено!!!!!/ Реакцията на съветската държава и общество по този повод са пълното поругаване на романа, изключване на автора от Съюза на съветските писатели, забрана за издаване на произведенията му, т.е. отлъчването му от всички сфери на културния живот в страната. Дори не си представям каква сила на духа трябва да има човек, за да издържи на този морален тормоз, какво е коствало на него и семейството му, законната му жена и тази, с която живее, синовете му...... Като се има предвид атмосферата на 30-40-те години на 20 в., гоненията на неудобните за властта, изчезналите безследно и изпратените в Сибир обикновени хора и партийни функционери, цяло чудо е, че Пастернак доживява до 70-годишна възраст.

И все пак, след 1990 г. започва реабилитацията на писателя, творбите му влизат в учебните програми, творчеството му получава заслуженото признание, но както се казва - вече много е късно за самия него.

Анри Троая е с руски корени, доживял до почтените 95 години във Франция, автор на много романи, от тях сагата за "Ейглетиерови" беше достъпна в годините на социализма у нас и успях да я прочета. За жалост не познавам много други от творбите му, но съвсем скоро прочетох "Альоша" - много красив разказ за младежка дружба. Препоръчвам ви я горещо.

Отдавна не съм споделяла с вас, моите последователи, прочетеното напоследък. Обяснението е, че ми беше необходимо много, много време, за да се справя с близо 700 страници, /което рядко се случва/ с "Обладаване" на Антония Сюзън Байът, английска писателка, носител на престижната награда Букър, Орден на Британската империя и други почетни отличия. 

Започвайки я, очаквах лек женски роман, любовна история, бърза развръзка, чик-лит книжка. Тези предположения не се сбъднаха и се оказах въвлечена в два свята - единият през втората половина на 19 в., а другата - в края на 20 в. Викторианска Англия с всичките й условности, мъжки и женски територии, порядки и прегради, позволени и не съвсем позволени изяви на творците, и куп забрани за жената. 

Както и преди, така и сега, поддържам мнението си, че в отминалите епохи мястото на жената е било строго дефинирано - в къщи, при семейството и децата, ограниченията и присмеха на "силния" пол са съпътствали всякакви опити на нежната половинка от света да се прояви и на друго място - напр. в литературата /някои са се изхитряли и са писали и издавали творбите си под мъжки псевдоним - Джордж Елиът напр./, изкуството, да не говорим за спорта. Бих казала, че еманципацията ни е донесла в днешно време признание и възможности, които преди малко повече от век са били немислими за нашите предшественички.

В романа се проследява живота и творчеството на Рандолф Хенри Аш, много популярен поет от онова време, неговото семейство, научните му интереси към естествените науки, които са били много модерните в онези години. Фабулата се съдържа в непозволената му любов към Кристабел Ламот, даровита поетеса, първоначално започнала като изключително платонична връзка заради нейните творби, които по-късно за съвсем кратко време се превръщат в изпепеляваща страст на взаимност, споделен за кратко романс по време на една от експедициите му и с естествения завършек - появата на общата им дъщеря. 

Преплитането на проучванията на съвременни изследователи /Роланд Мичъл и Мод Бейли, която се оказва пряка наследница и на двамата поети/ на литературното им наследство, тайнствеността и комерсиализацията на английските и американските научни среди водят до криминализиране на дейността по установяване кой какви права притежава към това наследство, къде да се съхранява то и придава леко недоразумение на повествованието. Прескачане от 19 към 20 в., множество набъркани в ситуацията герои, английския климат и др. детайли внасят объркване - дали беше тогава или сега, дали тези или онези лица правят това или онова и т.н.

На фона на всичко изброено дотук, не мога да не споделя богатия стил, красивите описания и сравнения, метафори и алегории, цялия роман клокочи, бълбука, ухае, блести и изпълва въображението с прекрасни природни картини на пролят, лято, есен. Описанието на северозападното крайбрежие на Англия, с всичките му морски обитатели - форми, цветове, видове, обясняват масовия за онова време интерес към естествените науки. И поетът не прави изключение от тази мода. 

Макар че силно ме затрудни, не съжалявам за отделеното време. Познанията ми се обогатиха /нищо че не обичам поезия/, условностите на Викторианска Англия за пореден път ме убедиха, че в днешно време се живее и диша по-леко /корсетите все още са били част от женския тоалет/, стила и езика на авторката преминава от онова в днешно време по естествен път, сложните взаимоотношения тогава и днес са едни и същи. Ако ми се доверите, отделете си някакво време и прочетете тази книга,   няма да съжалявате, сигурна съм в това! До скоро, започвам "Атлас на невъзможния копнеж", ще се потопя в потайностите на "тъмна" Индия. Очаквайте включване!!!

Бързам да споделя с вас, моите последователи, впечатленията си от "Атлас на невъзможния копнеж" от Анурадха Рой, индийска журналистка и писателка, носителка на престижни литературни награди.

Индия, такава каквато я видях пред 3 години, страна, разположена на цял субконтинент, народ, който говори на няколко официални езици, забрани и табута, кастово разделение дори и в 21-век, контрасти и шокиращи порядки, ограничения и изолация на жените от обществения живот, политически пристрастия и борби - всичко, а може би и още повече от това, е тази изумителна държава.

Действието се развива от началото на 20-век, докъм средата му, включително освобождението от английското господство, преследване и прогонване на мюсюлманското население, разделянето на източен Пакистан и Индия с всичките му пристрастия, крах на някои бизнеси и неизбежното нахлуване на модерния свят.

Романът проследява 3 поколения чрез живота на членовете на едно семейство, различията във вижданията им, опитите за избягване на старите норми на поведение и образование и нещо, което никак не ме изненада - подчинената роля на жената, вековно установеното отношение към кастите, дори и днес, а вероятно и за в бъдеще. Цяло щастие за съвременната жена е да е свободна, необременена със строги неотменими правила,  независима - физически и материално. Това го дължим на предшественичките си, за което трябва да сме им много признателни.

В същото време от книгата звучи странната за ушите ни реч на хинди, бенгалски, гуджарати, кашмирски, тамилски и официалния английски, сигурно има още други езици. Усеща се силното ухание на екзотични за нас цветя, плодове, растения, треви и храсти, речни и морски обитатели. Настъпването на мусонния сезон, безкрайните дъждове и порои, носят прохлада след тежките жеги /аз бях там в началото на м.април при близо 40 градуса на сянка и едвам дишах/. И тук искам да припомня "Дъждове" на Луис Бромфийлд, които в този период причиняват не само материални щети, но и психически проблеми за населението.

И все пак съдържанието е възхвала на любовта и копнежа, мечтите и сбъдването им, романтиката и суровата действителност, постоянството и трайните връзки, наистина е атлас и калейдоскоп от преживявания и емоции, надежди и очаквания, провали и възход.

Винаги, когато чета книга, действието на която се развива в посетена от мен страна, изпитвам неописуемо вълнение, той като съм успяла да се докосна, макар и за кратко, до атмосферата, бита и нравите, видяла съм със собствените очи природата и хората. И тук не мога да не спомена "Майка Австралия" от Аарон Флетчър, която ме разтърси с описанието на суровата природа и климат, семейната сага на 3 поколения, трудностите при оцеляването на аборигените, навлизането на новия ред и приспособяването на населението към него. Горещо ви го препоръчвам!

Приключвам засега и обещавам скоро да ви поведа към ново литературно пътешествие.

Всеки път, започвайки нова книга, се питам какво кара писателят да разказва тези истории, как се е родила идеята за тях, собствен опит или дочути преживелици, измислени или действителни съдби и герои, проучени архиви или съдебни дела, или нещо съвсем друго?!?!? Каквото и да стои зад всяка от тях, има упорита работа, добросъвестно проучване на фактите, съмнения и неудовлетвореност, преписване и корекции, и, разбира се, много творческа фантазия. Как по друг начин ще накараме думите да ухаят, да се движат свободни като вятъра и птиците, да бълбукат и се вълнуват, да се облекат в летни одежди или да мръзнат в снежни, дъждовни и мъгливи дни? А пък читателят се потапя в атмосферата на повествованието, диша и живее до последната страница със съдбата на любимите си, и не дотам любими, герои. Така самата аз съпреживявам техните съдби и не преставам да се възхищавам на резултатите от труда на автора, независимо от жанра или епохата на съдържанието.

Тези мисли ме съпътстваха от начало до края на близо 500-те страници на романа "Ветрове без посоки" от Белва Плейн, чудесна творба, обхващаща съдбата на 3 поколения, годините между Първата и Втората световна война, Голямата депресия, следвоенния период на бурно развитие на света, в частност на медицината. Личната съдба на всеки от героите, желанията и съмненията  на всеки един от тях, постиженията и възможностите на медицината, личностните взаимовръзки и отношения, приятелства и предателства са изпъстрили страниците на книгата, че за мен беше много трудно да я оставя, докато не достигнах до окончателната развръзка.

Няма да я преразказвам, нека тези от вас, когото съм заинтригувала, да я прочете. Дали одобряват суровия и непреклонен д-р Мартин Фаръл, неговото семейство, личната му драма в професионалния и семеен живот, приноса му за построяване на неврохирургичен център и колегиални отношения ще ви покажат какво се крие зад фасадата на лекарската практика, мечтите и стремежите на младото поколение в следвоенна Америка, оставам да прецените. А дотогава, приятно общуване с "Ветрове без посоки" от Белва Плейн и доскоро!   

"Какво е войната - избиване между хора, които не се познават един-друг, в угода на хора, които се познават, но не се избиват един-друг", Пол Валери, френски поет и есеист, казани някога, по повод на други войни. Тази мисъл е валидна и днес, когато бушува нова кървава война между два народа, доскоро обединени в един съюз - Русия и Украйна. Поводи и причини всякакви, противопоставяне и интереси също, резултатът е много и много жертви - мъртви, ранени и прогонени от домовете си. И всичко това през 21 в., когато противоречията би трябвало да се решават цивилизовано, но не би - свидетели сме на безумието и жестокостта на военните, последствията от които се прехвърлят на обикновените хора, впрочем както винаги е било.

Исках да споделя мнението си от прочетените книги  - "Хусарят" и "Обсадата" от испанския писател Артуро Перес-Реверте, които също са посветени на безмислието на войната, векове назад във времето, но особено актуални и днес със случващото се пред очите ни и на недалечно разстояние от моята страна в източна посока.

Ще започна с онова, което винаги силно ме е  впечатлявало - предварителната подготовка преди написването на който и да е било роман, повест, новела, разказ. Къртовски труд, предшестващ проучването на историческите източници, събиране на достоверни и научнообосновани детайли на различни области от повествованието - ето какво стои зад всеки труд на писателя /и не само в конкретния случай, а и изобщо при всички автори!/. Дали ще е за балистика, траектории, обхват, точни количества и съставки, отчитане капризите на времето, търпението и последователността за всеки момент от полицейското разследване, търговските сделки и рискове, морското дело и още, още подробности. 

Как завършва крехкия човешки живот в безумството на военните операции, как рухват романтичните представи за героизма пред реалността на кървавите полета от човешки тела и останки от чистокръвни коне, как висшия военен състав се оттегля от бойните полета с кервани от присвоени съкровища на църкви, манастири  и богати имения. Няма как всичко това да не ме разтърси, така достоверно ми изглеждат героите и в двата романа, млади и жизнерадостни хусари, тръгнали да завоюват за поредния владетел на трона нови територии, изпълнения с цинизъм и твърдо решен да докаже и накаже масовия убиец на млади момичета в Кадис, романтичния нюанс в отношенията на наследницата на видна търговска фамилия и корсаря, рискуващ живота си, за да спаси нейното богатство или фалит на фирмата!!! 

Ето такива мисли ме съпътстваха, докато четях увлекателните книги, превърнали автора им в предпочитания напоследък за мен писател. Горещо го препоръчвам, без да го натрапвам на вниманието ви. Ако ги прочетете, ще бъда щастлива да споделите с мен своите мисли, а дотогава ви оставям с убеждението, че отново съм ви направила съпричастни с моите литературни герои и техните създатели.

Скъпи мои читатели и последователи,

Отдавна не съм споделяла с вас прочетените напоследък книги, не защото не съм чела през това време, а защото попаднах на една американска писателка - Белва Плейн, чиито творби са нещо като чик-лит литература. Съдържанието им е посветено на много и различни герои, времена, нрави, житейски ситуации - войни, гонения, Голямата депресия в Америка през 20 в., сложни човешки взаимоотношения и като по правило - с щастлив край. Няма нищо лошо в такъв завършек, но няколко последователни романа от този вид ми се сториха почти еднакви и затова набързо преминах през тях.

Предлагам ви нов подход със следващия епос - МАХАБХАРАТА, който започвам с интерес и обяснимо вълнение. Ще се спирам на всяка прочетена глава поотделно, защото обемът е голям - над 1000 стр. /Библията има 1500 стр.!!!/ и защото се страхувам да не пропусна нещо от повествованието именно по тази причина.

Ние имаме един израз - "Тъмна Индия", който използваме, когато искаме да определим нещо непознато, загадъчно, неизвестно. И все пак за мен се оказа, че светът е еднакъв /е, почти/, щом се докоснеш до него по една или друга причина, или се постараеш да разбереш различното от познатия ти свят, да се опиташ да вникнеш в друг начин на живот и бит, други вярвания и обичаи. 

Както в предишните части на моя блог съм ви разказвала за впечатленията си от посещението си в Индия, така и сега ще се опитам да ви потопя в атмосферата на този така загадъчен субконтинент, където всичко е много  по-различно, цветно, ароматно, мистично, ако щете. И в други книги, напр. "Шантарам", се разказва за живота там, за отношенията, взаимовръзките, кастите, порядките, но тук става дума за нещо съвсем различно.

Предполагам, че мнозина от вас са чели Библията, книгата на книгите, Старогръцките легенти и митове, все четива, свързани с история, предания, страхове и предопределеност. Още с първите глави от Махабхарата долових нещо познато - всеки град е царство, всеки градоначалник е цар, всеки отшелник е мистик, всички богове и богини управляват с твърда ръка населението, всичко протича по установения от тях ред, Ако има някъв пробив, то тогава последствията са страшни - природните стихии се изсипват върху главите на хората, наказанията са неизбежни, подчинението трябва да се спазва. Гневът на боговете намира удовлетворение от неизбежните жертви и страдания на хората. Дотук - нищо ново, дори и днес, в 21 в., сме свидетели на такъв подход, дори да не намесваме боговете - всички виждаме какво се случва около нас.

 Добре дошли в дивния свят на Махабхарата, така привества читателите си  Кришна Дхарма, писателят, събрал и обобщил многото свещени свитъци и тълкувания на огромния епос, сътворен преди векове /някои го датират отпреди 5000 г.пр.н.е./, чиито автори са много повече от един, всеки от които е допринесъл за увлекателното четиво. Мъдреци /риши/, богове и богини, династии и царе, владетели на огромни територии, странни /за нас/ обети и вярвания, екзотични имена на множеството герои и територии, сякаш четем приказка, а може би наистина е приказка за отдавна отминали времена.

"Каквото  и да съществува в този епос в сферата на дхарма /етика/, артха /благосъстоянието/,  кама /наслаждението/ и мокша /освобождението/ може да се намери и другаде, но каквото не съществува тук, няма да намерите  никъде другаде". Така казва авторът в предговора към последното издание на епоса, отнел обработката на свещените текстове повече от 7 г. - от 09.1998 до 12.2005 г.

Културата и религията на Индия не подлежат на съмнение. Вековното съществуване на множество нации на тази огромна територия, различни религиозни вярвания и традиции, форми на управление, са били в основата на постоянните сблъсъци на интереси, както това се случва и днес. За такива се разказва в Библията, Старогъцките легенти и митове /сигурно има още много други, но за съжаление не съм запозната с тях/ - най-пълните исторически разкази, и до днес никой не се изненадва от такива конфликти и в 21 в.

Тъй като споменах за много близки сюжети и в трите книги, ще посоча една, която силно ме изненада - великата кралица Сатявати е родила мъдреца Вясадева /Вяса/ подобно на Дева Мария - като девица, запазила девствеността си и била надарена с божествено ухание от небесния риши /т.нар. мъдреци/ Парашара.  Една от възхваляваните благочестиви царици - Кунти е родила по божията промисъл като девица незаконен син - Карна и след това, сложила го в кошница /като Давид от Библилята/ и го пуснала по реката, където го намерили неговите осиновители!?!? Иди и кажи, че общите ни предци не са споделяли еднакви ценности, еднакви поверия, еднакви герои. Да, на различни географски ширини, различни по време, различни по убеждения, но в същността си - почти еднакви. Ето защо реших да я чета съвсем бавно и да споделям всяка глава поотделно, за да съм напълно сигурна, че няма да пропусна нещо важно.

Войни за територии и власт, несметни богатства в ръцете на управляващите, пълно подчинение на населението, интриги и метежи, корупция и заговори - има ли нещо, което и днес да ни учудва? Според мен, както се казва - "Всичко ново е добре позабравено старо", т.е. всичко в исторически план се повтаря, независимо от мястото и времето на сбъдване. Колкото и да ни се иска да сме различни - по-морални и възвишени, нека да си признаем - всичко, което е в човешки ръце, може да се деформира /за жалост съвсем рядко към по-добро/.

Епосът се състои от 2 части - "Зарът е хвърлен" с 48 глави и "Избавление" с 35 глави. Повече от половината от 1000-те страници са отделени за първата част, съдържащи невероятни предания, поверия, герои, прераждания, чудесни знамения, божествена намеса на трите свята /земен, подземен, въздушен/, закрилян и управляван от несметно количество богове и богини, полубогове и полубогини, митични същества /за разлика от Библията, където Господ е един и той изисква само той да е водещия над всички и всичко в света, както и в Старогръцките легенди и митове Зевс е доминиращ над хората и жестоко наказва за неподчинението им/. Над всичко доминира съдбата и преопределението, всичко се случва, както е замислено от провидението и никой не може да го предотврати и промени. Вероятно тази философия помага и днес в кастово разделено общество, в което всеки знае своето място и се примирява с него. Странно звучи в 21 век хората да се позиционират в определено още от раждането място в света, но такъв е обичаят и никой не може да го промени, или да премине в друго място. Видях го със собствените си очи преди 3 години! 

И пак вечния стремеж да доминираш над останалите - власт, богатство, зависимост на останалите от теб, не могат да се компенсират от личните жертви като аскетизъм, религиозна отдаденост, ограничения, стриктно спазване на обичаите и практиките. Враждата на двата управляващи роднински клана - на Пандивите и на Кауравите, ще хвърлят света в невъобразим хаос и разрушения, хиляди и хиляди погубени живота на хора и животни /свещени и недотам свещени/. Нали дори днес сме свидетели на поредния безмислен въоръжен конфликт в Европа?!?!? А може би не е, щом става дума за пари?!?!

Искам да споделя с вас радостта си от това, че успях да дочета докрай /макар че ми костваше много усилия/ индийската Библия - Махабхарата!!!,  35 глави от II  част "Избавление" и повече от 1000 страници си струваха усилията ми.

Много богове и богини, полубогове и полубогини, мъдреци, застъпници, приятели и врагове, предания и митове, прераждане и възкръсване, наказание и поощрение, природни катаклизми и бедствия, благоденствие и поражение, всичко това е оплетено в такава шарена черга, че трудно можеш да я проследиш еднозначно. Главните герои понякога са с повече от едно име - прозвищата им са свързани с техните обети, често пъти граничещи с абсурда, други пък - заради заслугите и мисията им в живота. За читател, извън огромния субконтинент, е трудно да обхване и осмисли с един прочит всичко, залегнало в този огромен епос. Обещавам, че няма да се подложа отново на това изпитание - да я прочета няколко пъти /така както Петър Дънов счита, че този, който прочете Библията 100 пъти ще се доближи до живота на светците/, за да я разбера изцяло. Като нещо необичайно и звучащо почти екзотично - да, но повече - не, благодаря. Научих доста подробности от този стил на живот и религия, мястото на всеки е предопределен от съдбата, в което и аз твърдо вярвам, кастовото разделение, което и днес съществува - всичко това е обяснимо и утвърждавано в течение на хиляди години. Дори и днес, когато Индия има своя астронавт, модерна промишленост, Боливуд, бълващ стотици филми годишно, човек роден в дадена каста няма почти никакъв шанс да прескочи в друга, просто обществото не го позволява.

Но да се върнем към повествованието. Както казах по-горе, нищо ново под слънцето, борбата е за власт и влияние, богатство и разкош, съпроводено от аскетизъм и религиозен култ към плеядата божествав, чийто брой така и не успях да установя.

Кървавите битки, божествените оръжия, неуязвимостта на основните действащи лица, масовите поражения и жертви няма как да те оставят безучастен, така се случи и с мен. Визуално си представях ожесточените боеве, воини и животни, оръдия и божествена намеса, надежди и разочарования, безброй вдовици и сираци /за разлика от Библията съдбата им след края на битката за мен остана неясна/. Много мистика и невероятни преживявания, трудни за обяснение наранявания на бойците и оцеляването им за следващите дни - всичко това в продължение на 18 дни, според използваните мерни единици в тях са участвали около 4 млн. човека, без са броим слоновете, конете, оръжията, спомагателния брой помощници. Трудно ми бе да си представя мястото на полесраженията, къде ли са се побрали тези хора и животни?!?

Като цяло впечатленията ми от Махабхарата са положителни, като оставим настрана затрудненията, които срещнах, прочитайки я. Няма да ви я преразказвам, ако искате, можете да се справите и сами, но съм пристрастна към Библията, която е и в основата си залегнала и в ортодоксалното християнство, религията на моето общество.  

В момента чета "Три сестри, три кралици" от любимата ми авторка Филипа Грегъри, която проследява кралските династии на 15-17 в. - Стюардите, Тюдорите, Платангенетите. За пореден път се убеждавам, че животът на принцесите и кралиците не е толкова бляскав, удобен или сигурен. Напротив - вечни интриги и заговори, битки за унаследяване на короната, приятелства и предателства, победи и поражения, договори, които мигновено се нарушават, когато условията го позволяват, т.е. интересите на едната или другата страна. И всичко това на фона на суровата природа на Англия и Шотландия, вечните врагове - Испания и Франция, бракове по принуда, както се казва у нас - "тежка е царската корона".

СКЪПИ МОИ ЧИТАТЕЛИ И ПРИЯТЕЛИ,

Ето че отново съм готова да споделя с вас прочетените в последно време книги, а те не са малко. Открояват се тези на любимата ми авторка, /установих, че техният брой нараства все повече и повече/ една от онези, към които силно се привързах - Айн Ранд, споделяла съм и преди за нея /"Ние, живите", "Изворът"/, но сега впечатленията ми са много силни и непосредствени. Трилогията "Атлас изправи рамене" и "Триумф" са толкова реалистично и правдиво описание на тоталитарния режим при социализма, че се питам дали не е живяла в този строй или пък е с пророчески способности. Обезличаване на индивидуалността, уеднанаквяване и уравновиловка на човешката маса, утвърждаване на особен вид мислене, т.е. липса на мисловна дейност, и то доста преди Джордж Оруел и неговата "1984".

Само съвременик на тези години, на които съм свидетел, може да оцени правдивостта на съдържанието, засилено в дадени моменти, философски наситено в други, но стряскащо истинско по своята същност. Това да си различен, инакомислещ в онези времена е равносилно на самоубийство, особено, когато публично е изразено. Преследването е жестоко, тъй като всички властови органи са ангажирани със запазване на статуквото и то на всяка цена. Примери за такъв сценарий и днес се срещат по света - да си припомним убийството на Георги Марков в Лондон, разправата с неудобните на Кремъл критици на политическата власт, да не споменавам и други жертви на диктатурите на различни континенти, за които се говори и пише съвсем малко. 

Признавам, че на места от "Атлас изправи рамене" в третата част философските разсъждения ми дойдоха малко в повече, но обещавам, че ще се върна отново към тях, за да ги анализирам по-обстойно, но бързах да разбера завършека на трилогията, която литературните критици определят като опус-магнум, каквото и да се има предвид с този термин. 

Трилогията съдържа по 10 глави във всяка част - "Не им противоречи", "Дали - или" и "А е А". Силни личности, собствен подход към решаване на житейските и икономически проблеми, различна по форма съпротива,  апокалиптични картини на разруха и безнадеждност, упалъчни нрави, безкритичност към властта, ето някои от по-характерните моменти от книгите. 

Няма да ги преразказвам, искам да предизвикам у вас любопитството, с което се надявам да подходите към тях, ако решите да ги прочетете. Не случайно Айн Ранд е посочена като една от най-влиятелните философи на ХХ век и аз съжалявам, че досега не бях чела нищо от нея, но очевидно не съм била готова за такъв вид литература и сега наваксвам. Допаднаха ми нейните творби още повече, че на описаното от нея /на места малто пресилено/ съм била непосредствен свидетел. Ще се радвам да споделите с мен своите мисли и разсъждения, ако все пак посегнете към тази  авторка.

Ще се отклоня за малко от основната ми цел в блога, за да споделя с вас нещо много любопитно и в случая напълно подходящо - "всяко ново е добре позабравено старо" /ако си спомняте с това започнах продължението на блога ми/. В края на учебната година моята по-голяма внучка получи списък със задължителни за прочит книги, които трябва да прочете през ваканцията. Ще кажете, че ваканцията е време за игри и почивка, но дали електрониката /телефон, таблет, компютър/ може да даде това, което книгата дава!?!?! И забележете, към него имаше, о изненада, - фабрично изработен като учебно помагало читателски дневник!!! 

Преди време прочетох в една статия съвети на психолози, които препоръчваха  родителите да четат същите книги, които децата им четат, за да имат допирни точки, да споделят сюжети и герои, да спомагат за оформяне мирогледа и интересите на своите наследници. Това, освен всичко друго, води и до сближаване на родителското тяло и подрастващите, дискусии и размяна на мнения, осмислен семеен живот в свободното за всички време. 

И тъй като съвремените родители никога нямат време, аз с интерес ги изчетох всичките 10 книги - приказки, стихчета, гатанки, поучителни, и не съвсем, книжки. Великолепната "Лакомото мече" на  Емилиян Станев ме докара до сълзи с неописиумата красота на изказа, великолепното описание на природата, сливането на действителност и измислици, които би трябвало да възпитат у децата преклонение към планините и горите, вековните реки и езера и техните обитатели. Вероятно тук е мястото и ролята на учителя в последствие да направи децата съпричастни към четивото, а пък е възможно, и да ги изведе навън и им покаже как човек може и трябва да живее в синхрон с природата и да я опазва ежедневно.

Поучителните "Антон и Точица" на Ерих Кестнер, "Матилда" на Роалд Дал ме накараха да се замисля върху това колко са различни родителите и как това се отразява на децата им. Една мисъл от първата книга дълбоко ме развълнува лично и смятам да я превърна в свое мото - добрите хора никой не ги уважава /цитатът не е съвсем точен, но смисълът е същият/. Може да е пресилено, но за мен е абсолютно вярна и ще се опитам да я превърна в своя щит срещу прекомерната злоупотреба с добрината ми.  

Луис Карол е авторът на "Алиса в страната на чудесата", която и на двете с внучката ми се стори безкрайно скучна и направо неправдоподобна - кралицата и нейната безпричинна жестокост /"отрежете й/му главата", "да се обезглави", "в затвора"/ - все изрази, приканващи към насилие /едва ли е имал това за цел авторът, но така звучи, и то на възраст 9-10 г./, говоряща гъба /дали пък не става дума за халюциогенни такива/, синя или зелена стоножка, лудият шапкар, свадливата готвачка и още, и още. Съжалявам за изгубеното време в прочит на тази класика, но не е реалистично всичко да ми харесва, нали? Ще проследя през следващата учебна година кой откъс от книгата ще бъде в учебника и съм любопитна какво тълкуване на сюжета учителката ще избере. Надявам се да е нещо по-смислено и поучително, дано!!! 

Винаги съм твърдяла, че писането на книги е трудоемка, продължителна и всеотдайна работа, с изключение на, може би, евтините развлекателни четива. Изисква се освен идея, но и изключително сериозна подготовка. Напр. за написването на "Три сестри, три кралици" Филипа Грегъри е посочила библиография от повече от 7 страници. За да звучат правдоподобно, тези романи трябва да се проверят много древни тесктове, става въпрос за събития много отпреди Гутенберг, писани и преписвани на ръка, къде точни, къде не съвсем, съкратени или доукрасени документи, понякога със собствено мнение на преписвачите. Знаем, че в миналото, основно тази дейност се е извършвала в манастирите, където монасите са били ангажирани с това, както и писарите в дворците на съответните владетели. 

Бърнард Корнуел е авторът, посветил "Бледият конник" и "Последното кралство" на разпокъсана Англия от началото на 16 в., когато страната е представлявала сбор от множество самостоятелни държавици, кралства, области, подчинени на един или повече владетели. Ставали са жертва на опостушителни набези и опит за завладяване от страна на Дания, с цел заграбване на южни части от острова и благоприятния климат там. Бойните сцени са покъртителни с жестокостта на битките, страховити останки на жертвите на полетата след тях, лешоядите и гарваните, които се вият на черни ята върху убитите. Как да не повярваш на тези описания, още повече, че много често във филмите кадрите показват същото.

И все се питам как днешните политици, изпращащи на бойното поле своите войници, не си припомнят миналото с всичките му последици, не си дават сметка какво ще струва след войната възстановяването на щетите и защо, в крайна сметка, и кому е нужно това? За да се докажем /пред кого?/ колко сме могъщи и безкромпромисни!!! Или истината е някъде другаде, но как да я открием? Ако знаете, посочете ми я, искам да я разбера и осмисля! А дотогава, ви оставям за следващите книги, които, искам да вярвам ще бъдат по-човечни и смислени. 

Сега е моментът да споделя впечатленията си от "Вечното чудо" на една от любимите ми писателки - Пърл Бък. Съдбата на този роман е повече от странна - загубена за повече от 40 години, тя случайно е открита и отпечатана. 

Предполагам, че повечето от вас знаят за самата авторка, която е прекарала по-голяма част от живота си в Китай, където нейните родители са били мисионери, за удостояването й с Нобелова награда за литература през 1932 г. и, можи би, сте чели "Павилион за жени" или "Императрицата", а вероятно и други нейни творби. 

От това, което съм чела от нейното творчество /а то е съвсем малко/, "Вечното чудо" е последната й книга. Толкова поезия в изказа, още от самото начало, докато главният герой се подготвя за раждането си, през всичките преживявания в неговото битие, огромната му ерудираност, разнопосочни интереси, приятелства и съмнения, и всичо това в рамките на един човешки живот. Съдбата и нейните превратности, дружбата и любовта, корист и корупция, война и мир, всичко е оплетено в голямо кълбо от преживелици, минало, настояще и бъдеще, описано с майсторството на Пърл Бък. Финалът бе доста неочакван за мен, но въпросът за етническата принадлежност, съмненията относно произхода и мястото на човек от смесен брак в американското следвоенно общество са надделели в решението на героинята за този край. И все пак, вечното чудо - животът, продължава, главният герой намира своето място и бъдеще на писател.  

"Императрицата" разказва за последната китайска владетелка, която от наложница на императора, се  утвърждава като самодържец в края на 19 и началото на 20 в. в Китай. Благодарение на личностните си качества тя устоява на дворцови интриги и заговори. жертва собственото си щастие в името на империята, бори се, неуспешно, за да спре новото време и чуждите за страната интереси. Тази далечна и загадъчна страна е предадена така цветисто и увлекателно, с източен разкош /за богатите/, със зачитане на традициите в нравите, с навлизането на модерните технологии, че няма нищо чудно, че накрая и императрицата се вижда принудена да отстъпи от вековните забрани и така Китай да се отвори към света. Няма да разказвам повече, надявам се да съм предизвикала интереса ви и да я отворите за прочит и вие.

"Павилион за жени" е първата книга от Пърл Бък, която прочетох в младостта си. Тогава не можах да я разбера, явно като резултат от възрастта ми, и не си обясних как така, на 40 години ще официализираш любовницата на мъжа си /днес 40 години са новите 20, поне така пише в женските списания!/. А то си имало причини, не само физиологични и биологични, но и емоционални, и психически. До 40-ия си рожден ден госпожа Ву е изпълнявала безукорно своите съпружески и битови ангажименти, но след него решава да се отдаде на собствените си нужди - артистични, духовни, езикови. В края на 19 в. в Китай това е равносилно на ерес - жена да абдикира от семейния живот и да постави себе си над семейните условности и да се посвети да търси собственото си щастие - в книгите, тишината, съзерцанието, поезията и рисуване. Ето как авторката представя еманципацията на жената, това важи в пълна сила и днес, поне така аз го тълкувам и приветствам. Надявам се да се съгласите с мен.

Наскоро прочетох една статистика, която ме ужаси!!! Оказва се, че 20% от българите, в т.ч. на възраст от 15-30 години, в течение на една година не са прочели нито една книга?!?!? Също такъв е процентът на тези, които у дома нямат повече от 10 книги?!?!? Питам се дали това е истина, или пък журналистическа "новина". Каквото  и да е,  е много тъжно и тревожно. 

Тези 15-тина години в младостта е времето, когато се формират основните човешки качества, изгражда се индивидуалност, възпитават се основните характеристики, определящи по-нататъшния мироглед на хората и са важни за бъдещето им. От тази статистика произтичат много изводи, будещи недоумение и дори стряскащи  заключения, но първоизточника като че ли не излиза на преден план, а той е определящ. 

Винаги съм твърдяла, че семейният модел е този, който е от изключително значение за младия човек. Не може невъзпитан родител да отгледа възпитано поколение, нали? Ако в семейството се чете от майката, бащата, баби и дядовци, то и децата ще четат, разбира се! И обратното също е валидно. Ето защо е необходимо книгата да е на почит у дома, още от най-ранна възраст. 

Ще кажете, че книгите са скъпи! Това е само оправдание, не случайно се казва, че този, който иска - търси начин, а този, който не иска - търси причини. Да, има и такъв момент, но има библиотеки, читалища, електронни книжарници, от които могат да се свалят напълно безплатно всякакви книги. Почти във всеки дом има компютър, да не говорим за таблети и телефони, с достъпни приложения за сваляне на литература.  Ето защо факторът семейство трябва сериозно да се замисли за преодоляване на този сериозен проблем, защото ако сега не се намери решение, след време ще е безвъзвратно късно. А ние не искаме това да се случи, съгласни сте с мен, нали?

Ако обичате приказки за корсари, капери, буканиери, страховити морски битки, ако сте почитатели на сър Франсис Дрейк или други знаменити имена от епохата на пиратски войни, то "Тайната на Христофор Колумб" от Дейвид Хатчър Чайлдрес е вашата книга.

Многовековните битки на различни държави - от Средиземноморието до Америка, многобройните застреляни, обесени, затваряни пирати не са изтръгнали от корен това зло по всички морски маршрути - от Помпей Велики до Томас Джеферсън са се борили - успешно и не толкова с това явление. 

Някога, пък и сега /ако си спомняте от предишните ми писания, имаше такъв опит и към нашия кораб, за щастие - неуспешен/, пиратството е един от главните източници на доходи за много смели, отчаяни или неспособни за друго мъже. Помпей Велики успява да неутрализира пиратите в Средиземно море  за близо 2 века, а военноморския флот на новосформираната Американска държава силно ограничава полето за действието им в началото на 19 в. 

Легендите за несметните съкровища, тайнствените карти за местонахождението им, ритуалите по заравянето или условията за откриването им, често възпламеняват въображението на много хора, които жертват време, средства, а понякога и живота си, в опит за намирането на безценните предмети. Дори и сега, при усувършенстваните средства - подводни камери, металотърсачи или други устройства, тази дейност съвсем не е лесна и общодостъпна, морето крие своите тайни и не е готово да ги сподели с друг.

Преплитането на действителност, мистика, легенди, вярвания водят да опровергаване на многовековни постулати. В потвърждение на това служат над 100 т. библиографски справки. Т.напр. личността на Христофор Колумб е сборна -  на италиански и испански мъже, единият е търговец на вълна, а другияг - незаконнороден принц. Оставям на вас на отдадете предпочитанията си на един от двамата за първооткривател на Америка.

Но и в това твърдение има разминаване - от цитираните исторически документи е установено, че към Америка са се отправяли още лица от библийско време. Т.напр. митичната страна Офир, от която Соломон е добил златото за Втория храм, изследователите припознават Перу или Чили. Толкова е далечно това минало, през толкова ръце са направени картите, преписите, преводите на местности и лица, че като нищо тайните ще си останат тайни още много дълго време.

Тук е мястото да включа и тайните общества на хоспиталиери, тамплиери, масони, за които се носят множество легенди и им се приписват участие в много сфери - Кръстоносните походи и битките за Йерусалим, морските войни с Ватикана след забраната за съществуването им в началото на 14 в., учредяването на Америка и ред други събития. Но каквато и да е действителноста, легендите и митовете за тези времена и участниците в тях са интересни и днес, в епохата на Интернет. А който проявава повече любопитство по темата, препоръчвам да прочете тази книга.

Бързам да споделя с вас току-що прочетената книга "Заветът на Изида" от Джеймс Дъглас /псевдоним на разследващия журналист Дъглас Джаксън, автор на множество исторически романи/. Книгата е като бълбукащо гърне с множество съставки, силен огън, разнообразни аромати и съдържанието всеки момент може да прелее от  котлето. 

Преплитане на епохи - от времето на Нерон от първото столетие на Новата ера, през нацистка Германия и пепелищата на Втората световна война до днешни дни. 

Може би много от вас са чели и слушали, че в някои моменти на силно вълнение хора говорят на непознат език, който никога не са учили. И досега учените не могат да обяснят този факт, колкото и да е напреднала медицината!

Обект на повествованието е един мит, който е преследван през вековете от римски легиони, нацистката армия и прочутите й подразделения  /СС, Гестапо, паравоенните формирования/, съветските войници в дните преди капитулацията на Германия - прочутата корона на  Изида от съкровището на Дидона, скрито в Атласките планини, потъмнял от годините, но възкръснал с плановете на Хитлер и неговия антураж за издигане на арийската раса над всички останали, за което му е нужен и силен аргумент. И какво по-удобно от обявяването на германската нация за възвишена с нейните критерии за величие и наследница на несметни богатства, всякакви опити да се докаже древността й, а също така да се впрегнат всички сили и артефакти за поставянето на пиедестал на чистите арийци. Чели сме, гледали сме, слушали сме всякакви истории за опитите на германските "учени" да внушат на целия свят за непобедимостта и непогрешимостта им, но исторически факти са добре известни на всички нас.

Но да се върна към книгата. Разказът се редува от минало към настояще, легенди и предания, жестокост и разкаяние, криминален елемент, дори лека любовна авантюра, чудодейна намеса и оцеляване, безмислени жертви и много, много пари, и накрая - възмездие застига виновните. За някои от тях звучи правдоподобно "Проклятието на дара на дългия живот". Ето тази мисъл за мен е доказателство, че няма ненаказано зло, но то не носи удовлетворение никому, идва късно, но все пак е закъсняла "награда" за извършените прегрешения.  

За мен беше много интересно да науча, че обкръжението на Хитлер /самият той бил  художник/ - Гьоринг, Химлер и други военни, са били страстни колекционери на изкуството във всичките му видове и форми. Ограбването на музеи и частни колекции от завладените територии, винаги са били съпътствани от жестокости и ненужни зверства. Много от придобитите съкровища след края на войната са изчезнали завинаги, съвсем малка част от тях са върнати на законните им собственици.

Легендите за египетстките владетели и божествените им покровители ми припомниха могъществото на древната земя от няколко хилядолетия от преди новата ера, дворцовите интриги и заговори, династичните борби, довели и до нейния залез, съпътстван както от природни бедствия, така и от чуждите врагове. То, историята винаги се повтаря, дори и днес в 21 в.

Силно ме впечатли /отново/ как родителите изграждат децата си по свой образ и подобие в лицето на едни от главните герои в романа, като за пореден път се убедих във вярването ми за наследствеността. 

С много силни краски са описани последните дни на Третия райх, бункера и самоубийството на Хитлер, поразена останах от поведението на най-близките съратници на идеолога и инициатора на войната, предателството и страха, опитите да избягат от наказанието си, а в последствие и  поведението им по време на Нюрбергския процес. 

Спирам дотук и ако съм провокирала любопитството и интереса, то имате възможност лично да се уверите в достоверността на повествованието и да си припомните историята, а от нея винаги могат да се извадят и съответните поуки. Приятно четене!

Последните прочетени 3 книги са от един предпочитан от мен автор - Джон Гришам.

Преди време изчетох последователно 7-8 от него и накрая като че ли всичките ми изглеждаха еднакви /същото се случи и с творбите на Пауло Куельо, "любимият" писател на плеймейтките, хахаха, шегичка, с изключение на "Алхимикът"/ и дълго след това нямах желание да го чета. Но с интерес проследих "Адвокат на престъпници", "Тайният свидетел", обаче "Беглецът" някак не ми допадна, приличаше ми на юношески-приключенски роман, в което няма нищо лошо, само че звучеше доста лековато. Много пъти съм разсъждавала върху влиянието на семейната среда във възпитанието и оформянето на подрастващите, и в този случай това се потвърждава от главния герой - Тео Буум. Няма да го преразказвам, а тези от вас, които се заинтригувахте, имате възможност да го проследите.

Тук отново ще засегна темата за продължителния и упорит труд, предварителната подготовка и самодисциплина на писателите. В случая юридическото образование и адвокатска практика на Джон Гришам, преди да се отдаде на писането, е от изключително значение за правдоподобността на творбите му. "Фирмата" дори е филмирана. Всичко звучи достоверно, реалистично, в някои моменти дори плашещо. Когато гледах криминални американски филми /доста отдавна/, все се питах дали това е възможно - корупция, подкупи, двойна игра, изфабрикуване на алиби или вина, все смятах че това са творчески измислици. Но както е в живота, всичко може да се случи, дори и това. Няма да прекалявам с вашето търпение и горещо ви препоръчвам да прочетете особено "Адвокат на престъпници", за да се уверите в моите твърдения, или пък не - да си изградите собствено мнение. Решението е ваше, а дотогава - четете!!!!!

Дойде моментът да споделя с вас впечаленията си от една руска писателка - Александра Маринина, насочила перото си към криминалния жанр /по принцип не чета вече подобни книги, но за тази авторка правя изключение, ще разберете защо след малко/. Самата тя дълги години е работила в следствието на руската столица, т.е. има точен и безпристрастен поглед върху престъпността и всички произтичащи последици от това. Нейният подход към темата е проницателен и достоверен, на моменти се питам как цензурата е разрешила публикуването на романи, които преливат от всякакви препятствия пред разследващите - липса на допустими доказателства или безспорни алибита на заподозряните, множество експертизи и анализи, съществени пропуски и грешно интерпретиране на факти, безкрайно натоварени и уморени криминалисти, дознатели, оперативни работници, липса на време, куп документация и формализъм, натиск от началството или заинтересовани лица и още, и още ..... В допълнение любимата ми героиня Анастасия Каменская, която с непогрешимия си опит, аналитичен ум и безкрайно търпение успява да изгради окончателната картина на престъпленията. Разбира се, това е събирателен образ, но на мен ми харесва. 

Не съм водила статискика на прочетените книги от тази авторка, сигурно са над 20, а може и повече, но последната от тях "Ангелите не оцеляват на леда" дълбоко ме изненада и разтърси, защото е посветена на любимия ми спорт - фигурното пързаляне. Интересът ми към него е от детските години, дори в един момент направих опит да се кача на кънки, но се оказа неуспешен и кратък, задоволих се оттук-нататък да следя всякакви първенства по телевизията, понякога дори до късно през нощта, а по-късно и в интернет. Но не това е важно, важното е друго, за което нямах абсолютно никаква представа, сигурно и вие, зрителите пред малкия екран.

Всеки от нас си има любим състезател, независимо от кой спорт е той, и когато има турнир с негово участие се "закотвя" удобно на дивана, с купичка от любимите лакомства в ръка и едва ли си дава сметка за нагласата, мислите, подготовката, здравословното състояние, дори как се чувства в обувките си, съмненията и притесненията му в този момент. А още по-малко се замисля какво се крие за красивите тоалети, прически, грим, усмивки на участниците - индивидуално или в двойка. 

Не съм си представяла спорт, в който имат място предварителни договорки за класиране, удобни за място на провеждане състезания и отражението им в ранглистата, рушвети или откровен рекет, лична злоба и нетърпимост, тлеещи с години конфликти, способни и не съвсем треньори, непредубедени съдии, помощници и още много други детайли. Бих сметнала всичко това за творческа фантазия, ако не бяха встъпителните благодарности на писателката към множеството лица, които са й помогнали да изгради правдив разказ за нелицеприятните факти зад този фееричен спорт. Като добавим, че няма конкретни точни измерения - време, височина, дължина, тежина и др. безспорни критерии, то мястото за субективизъм е широко разтворено.  Съветската, а по-късно и руската школа по фигурно пързаляне, са с дългогодишен авторитет и резултати в течение на много време - Ирина Роднина, Евгени Плюшченко, Иля Авербух, Татяна Тарасова, Алексей Мишин са имена, доказали се състезатели и треньори, записали имената си в "златната" книга на този спорт /ако има такава, сега си я съчиних, дано не засегна нечие честолюбие ..../, в последната година скандалите с Камила Валиева и нейната треньорка Етери Тутберидзе дълго време се въртяха в интернет и пресата, удобно тиражирани и раздухвани от медиите. Питам се, обаче, къде е истината? Ако се позова изцяло на книгта "Ангелите не оцеляват на леда" няма да се изненадам, ако това 15-годишно момиче не продължи състезателната и тренировъчна дейност след съмненията около нейния позацапан имидж. Дано не се окажа права в подозренията си, защото тя наистина е много талантлива. 

Маже би съм провокирала любопитството ви и се насочите към тази книга, а ако имате време и желание, може да споделите с мен впечатленията си. А дотогава, четете!!!!

Днес ще ви разкажа една история - красива и много тъжна. Става дума за "Най-красивата жена във Флоренция" от Алиса Паломбо. Докато я четях, смятах че това е художествена интерпретация на миналото, но от историческите бележки в края на книгата разбрах много реални факти за живота и творчеството на ренесансовия художник Сандро Ботичели и неговата забележителна картина "Раждането на Венера".

Италия, втората половина на 15 в., Флоренция и известната фамилия меценати Медичи - покровители на всякаква форма на изкуство - литература, художници и скулптори, бурно строителство на дворци и обществени сгради и т.н.т.н.

Симонета Катанео Веспучи, 16-годишната съпруга на Марко Веспучи /братовчед на Америго Веспучи/ е красавицата на Флоренция, по която въздиша целокупното население на града - мъжете я боготворят, а жените й подражават. Омъжила се съгласно тогавашните традиции за морал и престиж, тя дълго време е безукорна в своето поведение и се наслаждава на откритото ухажване на местните благородници, докато един от братята Медичи не прекрачва прага на благоразумието, и то със съгласието на нейния съпруг. 

Докато позира за първия си портрет на Ботичели, с разрешението на Марко, твърде загрижен за нейната безопасност и репутация, тя неусетно се влюбва в художника, не само в творческата му работа, но и чрез споделения интерес към произведенията на Данте, Петрарка и други автори от този период. Докато изчита с интерес предоставените книги от богатата библиотека на Медичите, тя открива отговори на собствените си въпроси, които не може да сподели със съпруга си. А когато  случайно научава истината за неговата изневяра, дълго време няма сили да му прости.

Личната трагедия и крехкото здраве я привързват все по-силно към Ботичели, но цената, която плаща за неговия шедьовър "Раждането на Венера", се оказва ранната й смърт - едва на 22 години. Семейната гробница край река Арно я приютява, а след смъртта на Сандро, Ботичели също е положен в нея. 

Остава увековечена за поколенията, които и до днес не  спират да се възхищават на красотата, която се оказва като проклятие за младата жена.

И пак ви призовавам - четете, не само за да осмислите свободното си време, но и да се поучите от миналото! 

Предполагам, че всички хора по света поне веднъж в живота си са чували, чели посетили /аз също/  Айфеловата кула, историята и повода за нейното изграждане, скандалите и противоречивите мнения във връзка с построяването, основните действащи лица, но едва ли /без тесните специалисти/ знаят името на главния конструктор - Емил Нугие. Негова е заслугата за прецизността на металните компоненти на конструкцията, стриктното спазване сроковете за завършването й, изрядната дисциплина на строежа, коствала му личния живот и спокойствие по време на малко повече от 2-годишното издигане на символа на Париж и Франция.

Емил Нугие е един от главните герои от романа на Беатрис Колин "Цветя от лед и пепел", затрогваща лична и професионална история, свързана с Густав Айфел и неговия грандиозен план - кулата, посветена на 100-годишнината на Френската революция, разнопосочните мнения и страхове на парижани към нея. Животът на аристокрацията и обикновения човек, натуралистичните описания на Париж през втората половина на 19 в., куртоазията и лицемерието на обществото, всичко това е оплетено в красивата приказка на една овдовяла шотландка, нейните повереници - брат и сестра в противоречивата френска столица и лицата, заети с издигането на вечния символ - Айфеловата кула.

Докато я четях, си припомних "Изворът" от Айн Ранд, в който общественото мнение е критично настроено към новото, нестандартното, посредствеността се изправя срещу гениалната мисъл и смелост на новаторите, на архитекти, инженери и конструктори да сътворят нещо ново, напредничаво, с идея за бъдеще и перспектива. Това с пълна сила важи и за всички клонове на стопанството и обществото, затова гениите често умират в крайна бедност и абсолютно непризнати. Днес обаче, техните творения се придобиват с многомилиноони суми в долари/евра, а тези като Айфеловата кула, Суецкия и Панамския канали, небостъргачи, виадукти, тунели, мостове носят техните легендарни вече имена.

Вярно, повечето от нас искат сигурност, стабилност, предвидимост, но без авангардни предложения и решения и до днес щяхме да си живеем в племена и натурално стопанство. Светът има нужда от визионери и творци, решили да предизвикат себе си и природата, да впрегнат знанията и уменията си да се преборят с нея и да оставят на поколенията доказателства за своята работа.

Няма да преразказвам съдържанието на романа, надявам се да съм провокирала любопитството ви към красивата история - лична и професионална, особено към щастливия край, който силно се надявах да се случи. Четете, това е богатство, което не може да се купи само с пари, трябва да се усети с душа и сърце от читателя!

Много рядко се случва да чета две книги едновременно. Този път ги редувах - едната през деня, защото беше в книжен формат и много тежка, а другата - късно вечер от киндела. "Оптимистична теория за нашия народ" и 3-томника "Бит и  душевност на нашия народ" от Иван Хаджийски и "Заповед за арест" с подзаглавие "Как станах враг номер 1 на Путин" от Бил Браудър.

Трудно ми е да разкажа накратко съдържанието и на двете, освен обема на тези на Иван Хаджийски, а повествованието на "Заповед за арест" ме разтърси емоционално. През 2012 г. бях в Русия, в Санкт Петербург за кратко, но впечатленията ми от местните хора са още пред очите ми - не видях никаква усмивка по лицата, не чух смях и детска глъчка /беше през лятото/, не усетих руската душевност, всичко беше мрачно /дори и времето/, делово /дори и в музеите/, без топлина и ведро настроение, което силно ме изненада.

Иван Хаджийски е убит по време на Втората световна война на 36 г., но оставя такова богато литературно наследство, което удивлява с много ясна и точна картина душевността на българина, обяснява редица различия от нашата и световна буржоазни революции /в България Руско-турската война 1877/78 г. изиграва ролята на буржоазна революция с присъщите на войната и след нея особености/. Такова прецизно описание на народностните черти, социологическата характеристика на обществото ни не съм срещала, но не съм и специалист, който е работил в тази сфера, за да претендирам, че познавам материята. 

Юрист по образование, социолог, есеист, журналист, военен кореспондент - вероято и други умения е притежавал, но най-силно се откроява актуалността на преценките, анализа на случващото се след Освобождението в политическата сфера, противоречията и враждата на отделните партии и фракции могат да се отнесат и в днешно време, толкова правдиви и точни са те. Ето това ме кара да мисля, че той е или гений, пророк, оракул или човек, надраснал с години съвременниците си, че дори и  сегашните поколения. Единствено мога да ви препоръчам /както това направиха за мен наши приятели това лято/ да прочетете тези трудове, които ще ви убедят за пореден път, че всяко ново нещо е добре позабравено старо, и това идва след поредните предсрочни избори в България. Егото на политиците ще остави народа на тъмно и студено, особено по време на война, но няма да се замисли как оцеляват хилядите българи, които ще се лутат между десетките кандидати за власт, а те пък от своя страна изобщо не мислят за хората. И ще продължаваме да се въртим в омагьосан кръг и отново ще чакаме някой да ни спаси. Дали?

Другата книга е по действителен случай. Вероятно някои от вас са чували за Закона Магнитски. Дори не бях се замисляла за него, докато не попаднах напълно случайно на "Заповед за арест" от Бил Брадър. Дори направих справка в Гугъл, за да не би да бъркам, но не - наистина описаното е романизирана документалистика. Не бих могла да си представя чудовищната корупция в Русия от края на 20 и началото на 21 в. /сега си  обяснявам защо обикновения руснак е потиснат, депресиран и пиещ - единствената му радост/. Репресивната държавна машина отглежда роботи и олигарски, които за една нощ стават богати, след като са взели на безценица цели отрасли, заводи, техника и технологии, които пълнят джобовете им, позволявайки задоволяване на всякакви прищевки и т.н. Ако обаче посегнат на свещената власт, изпадат в немилост - напр. Михаил Хордоковски, биват затваряни, малтретирани, убивани /Борис Немцов, Ана Политковская/, осъждани, изпращани в изправителни институции. Фабрикуват се фалшиви доказателства, призовават се подставени свидетели, използват се послушни изпълнители на корупционни практики, и всичко това без капка угризения или притеснения, да не говорим за човещина. 

Ето срещу това е битката на инвеститора Бил Браудър за световно признание враждебността на Русия към човешките права, в случая на Сергей Магнитски, който намира смъртта си на  36 години в затвора, след като му е отказвана многократно медицинска грижа. Спирам дотук, за да ви оставя сами да прецените кой е виновен за този случай, кой трябва да понесе отговорността, а това в днешно време е особено наложително. 

А дотогава четете - само книгите могат да ви разкажат за миналото, а то се проектира и днес, ако има кой да го осмисли и разбере!!!

 

Както напоследък се случва, започнах да чета две книги едновременно - "Ден и нощ" от Виржиния Улф и "Строители на съвременна България" от Симеон Радев, едната на киндела, а другата - в книжен формат, едната за късно вечер, а другата за през деня, защото надвишава 900 стр. и е по-тежка по тази причина.

Започвам с първата от тях. Досега не бях чела нищо от тази  английска писателка, есеистка, издателка и не на последно място - феминистка. Не съм пристрастра, но ако и другите й произведения са в този стил /твърде разточителни с многото думи, бавно развиващо се действие, заблуди и съмнения на героите и т.н.т.н./, нищо чудно да се огранича само с тази книга. 

Главната героиня в края на 19 в., израснала в интелектуално семейство с известни литературни предци, дълго се съмнява в чувствата си към младеж с поетични наклонности; наченки на движението на суфражетките, провинциална гостенка причинява разваляне на годеж, и още житейски ситуации, които изпълват страниците на романа. Дълго се чудех как да довърша това четиво, но вярна на себе си,  преодолях бавното развитие на действието, дългите описания, макар и много красиви, и я приключих. Съмнявам се, че ще повторя с някое от другите произведения на авторката, пък знае ли човек, може да се престраша.

Дълго се чудех как съм могла да пропусна в годините назад тази забележителна книга "Строители на съвременна България" от Симеон Радев. Случващите се политически интриги у нас в момента - безкрайните избори /само в 2021 г. бяха 3 на брой/, служебни правителства, кризи от всякакъв характер - икономически, здравни, и какви ли още не, противопоставянето на различните партии и формации, бълването на компромати и съдебни дела на лидерите им, всичко това и още много друго се оказа добре позабравено минало. Прочитайки двата тома се убедих, че нищо у нас не се е променило от втората половина на 19 в., та до наши дни.

Двете основни политически партии - либерали, консерватори и техните фракции, политиканстване и партизанщина, едни след други избори и правителства, съединението на княжество България и Източна Румелия, коронясване и детрониране на княз Батемберг, ролята и целите на Русия след Освобождението - всичко това няма как да не промени познанията ми по история от ученическите години. 

Особен интерес предизвикаха у мен обяснителните записки на автора в края на втория том, мотивите му за написването на произведението. 

Няма да преразказвам съдържанието, нито ще взема нечия страна, само ще добавя, че ако искаме истината за близкото ни минало, добре би било да прочетем внимателно тази книга. Казват, че историята се пише от победителите, и сигурно е така, но тук се цитират стенографски протоколи, рапорти, доклади, официални дипломатически ноти, да не пропусна вестникарските материали, които дават ясна представа за атмосферата в следосвобожденска България, настроенията и нагласите на народа, ролята на войската ни, демагогията на Великите сили и т.н.т.н. 

Горещо ви препоръчвам да отделите време и си припомните как малка България се е опитвала да бъде независима в Европа. А обявяването на тази независимост става едва по време на Фердинанд, но това е друга тема. Отново и отново ви призовавам да четете, това обяснява много в настоящето!

Бързам да споделя впечатленията си от "Нищо никога не се е случвало" от Дейвид Годман, книга посветена на индийския Пападжи, живял и проповядвал индуиската философия през втората половина на 20-ти век. 

В българската фразеология има такъв израз: Тъмна Индия. 

Този субконтинент, отстоящ на хиляди километра от нашата страна, населяван от повече от 1 млрд. човека, обхващащ различни климатични зони, говорещ на множество езици - хинди, урду, канада /не е североамериканската държава/ и още кой знае колко, с хилядолетна история, с множество божества и вярвания е трудно да се опише и преразкаже. 

Тези от вас, които са чели втората част от блога ми, посветен на посещението ми в Индия, вероятно си спомнят описанието за това преживавяне, а тези, които са имали смелостта да прочетат разсъжденията ми върху "Махабхарата" сигурно ще  ме разберат напълно.

Докато пребивавах, макар и за съвсем накратко, не спирах да се удивлявам на начина на мислене и живот, на мизерията, миризмите и атмосферата, присъствието на животните по улиците, тълпите и трафика. Традициите от древността и в наши дни съпровождат милиардната популация, бита и нравите не са помръднали нито милиметър напред във времето /и днес кастовото разделение съществува в обществото, без никакъв шанс да преминеш от една в друга каста, това обрича всеки на социалното положение от раждането до смъртта/ . Себепознанието, абстрахирането от света, обгрижването и умилостивяването на боговете с ритуали и приношения, светостта на Ганг, Ямуна и другите реки, ашрамите и поклониците изпълват страниците на този почти документален разказ. 

Писателят е журналист по професия и се е заел да проучи и опише живота и дейността на този почти светец, започвайки от ранните му детски години. Трудно би беше да  проумея как се случва всичко това - на 6-годишна възраст да стартираш духовния си живот, да създадеш семейство на 16-години, да съвместяваш военното си обучение, трудовата си дейност и духовното преобразяване. И най-странното за мен бе твърдението му, че Господ /кой от всичките?!?!?/ ще има грижа за жена, деца, имот, за да се отдаде изцяло в служба на Бог, да посещава светилища, духовни пътувания до Хималаите, да общуваш с живи светци и светици, да изграждаш кръг от поклоници, които поемат цялата материална грижа да те обгрижват. 

Спирам до тук, надявам се да съм провокирала любопитството ви да прочетете тази книга, и ако решите да споделите с мен впечатленията си, ще се радвам да ги прочета. А дотогава четете, четете, четете!!! 

Днес ще ви пренеса в американския Югозапад, втората половина на 20 в., хипи-движението, младежките и студентските бунтове, безмилостното изчерпване на природни ресурси, противоречията между обществените слоеве и алчния стремеж на корпорациите за свръхпечалби, лицемерието и двойния стандарт в правосъдието. Всичко това може да намерите в "Убийци" от Елия Казан, изключително продуктивен писател, сценарист, продуцент, а за моя изненада и един от близките интимни приятели /любовник/ на Мерилин Монро /наскоро узнах за това!/, номиниран и носител на наградите Оскар и Златен глобус за някои от своите филми.

Една тривиална семейна история завършва с убийство на двама младежи, единият от които чернокож и последвалите го събития - полицейско разследване, съдебно производство и процес, двоен стандарт при правораздаването, а смъртта на чернокожия дори не влиза в съдебна зала. На фона на всичко това младите хора по техния си начин изразяват собствените си позиции, ако има място за такива в  обърканите им от наркотици глави. 

Както винаги, така и сега, поколенията трудно намират общ език - главният герой и неговия баща, защитата в лицето на младия адвокат и неговия баща и шеф, младежта се бунтува, но средствата са химерни и нереалистични - седящи стачки, подпалване на сгради, кражби. Тези противоречия съществуват от хилядолетия, без да се очертава път за правилното им решаване. Но, както казва народната психология, по-мъдрият трябва да отстъпи, да изчака, да прости. Дали и днес сме в състояние да изминем този път с нашите наследници???

Сигурно съм събудила любопитството ви, ще се радвам да споделите мислите си с мен върху този роман. А дотогава - четете, четете, четете!!!

Здравейте скъпи мои последователи и читатели! Използвам момента да ви поднеса своите извинения за дългото мълчание и да ви поздравя за изминалите и предстоящи празници!!! Бъдете здрави, наслаждавайте се на всеки един миг от деня си, радвайте се, че сме тук и сега, борете се /всеки според уменията и силите си/, за да ни има, за да са здрави и щастливи нашите деца и внуци, да запазим природата и света за дълго време! Да не забравяме, че животът е миг от вечността, но това не значи, че трябва да сме егоисти и да не мислим за бъдещето, което оставяме на наследниците си. Нека бъдем оптимисти и позитивни за случващото се около нас, ще оцелеем, както са го правили и предците ни при далеч по-трудни времена и са успяли!!!

Зная, че се забавих достатъчно дълго, но суетнята преди, по време, а и след Коледа и Нова година отнемат време и сили, често отнемат излишна енергия, която трябва да се насочи другаде, но такива са традициите и не трябва да им противоречим. Ето така се случи и сега с мен и четенето ми, не че не четях, но едва сега се мотивирах да споделя с вас впечатленията си от прочетеното.

Не си обяснявам появилия се у мен интерес към творчеството на  Елия Казан - в предишните абзаци коментирах "Убийци". Трудно намерих "Споразумението", а другите - "Анадолеца" и "Анадолеца не прощава" не мога да издиря дори на вторичния пазар. Споделих преди, че започнах да заемам книги от Градската библиотека, но разочарованието от вида, а по-късно и съдържанието на книгата, ме огорчиха и дори се питам дали да довърша започнатото. Не си представям читатели /допускам интелигентни такива/ да разкъсат така страниците, да разбъркат колите, дори да отлепят коричното тяло?!?!?!? Както се казва - свят широк, хора всякакви! Ще превъзмогна затрудненията и ще я довърша, още повече че в нея има много автобиография, както прочетох при критиците на неговото творчество. Никак не е лесно, дори и сега, чужденец да намери истинското си място и призвание в Америка, често това коства много - здраве, сили, енергия и т.н.т.н. Но казват - който може, може! Така че, смело напред! А вие четете, четете, четете, "То сляпото, окато прави", както гласи българска поговорка.

Скъпи мои читатели и последователи,

Отдавна исках да ви разкажа за една писателка - Дона Тарт, чиито герои силно ме развълнуваха и ме накараха да се размисля. Младежите от двете й книги - "Щиглецът" и "Тайната история" имат сходни съдби, трудно детство и противоречив живот, но краят е различен за всеки един от тях. Америка не е това, което гледаме по филмите, контрастите са повече от ярки в зависимост от социалния статус. Алкохол, дрога, тероризъм, цигари, престъпност, завист, безразличие към съдбата на изпадналия в беда човек,  все белези на съвременното силно фрустирано общество не липсват в романите.

Тео и Ричард, основните герои в тези книги, болезнено преминават от юношеството към следващия етап от жизнения си път. Тео остава много рано сирак след брутален терористичен акт, родителите на Ричард изобщо не присъстват в неговия живот и докато живее с тях, а и после през студенските му години. 

В преследване на мистериозно изчезнала картина Тео преживява гангстерско преследване, безкрайни запои и дрога, неуравновесени отношения с баща си в Лас Вегас. / Както отбелязах в предишните си части на блога за околосветското ми пътуване, преминах и през този световноизвестен град, където контрастите между мит и реалност са повече от очакваните/. В тази среда младото момче трябва да оцелее в свят на несигурност, корупция, зависимости, без да усети истинска родителска обич и грижа. 

Подобна е и ористта на Ричард, който трудно се вписва в малката общност на студенти, обучавани от странния си учител - Джулиан, по гръцка литература. Преплитане на мистика и реалност, големи голичества алкохол и дрога, древни окулстични практики водят до непредумишлено убийство, после още едно и още, което внася напрежение и раздор между младежите.

Стилът на авторката е непродажаем, от него лъха съпричастност към съдбата на младите хора, без да се дават конкретни напътствия за избягване на опасностите пред тях, картинно описание на природата, лицемерието на обществото към проблемите на съвремието, трудният живот на обикновения човек. Пропуснах да спомена, че "Щиглецът" получава наградата Пулицър, което е напълно заслужено признание за Дона Тарт, още повече, че тя публикува извънредно рядко свои произведения, ето защо са толкова очаквани и ценени от критика, и читатели, аз също се присъединявам към тях. А вие четете, четете, четете, всяка книга е път към себеопознаване и опознаване на света, в който ни се налага да живеем. До скоро!!!  

Днес ще ви разкажа за една любима авторка - Пърл Бък /оказа се, че имам много предпочитани писатели, без да омаловажавам никой от тях, но Пърл Бък ми е любима, защото ме отвежда в един напълно непознат свят - Китай, толкова далечен и различен, че всичко описано от нея ме изумява, ще подкрепя твърдението си с примери, прочетете по-нататък/. 

Родена в Америка, но отраснала в Китай с родители-мисионери, тя е опознала до голяма степен бита, душевността, традициите на необятната държава в прехода от феодалния към капиталистически етап от развитието си. 

Носител на Нобелова награда за литература през 1938 г., с романите си тя пренася своите читатели в края на 19 в. в Китай, когато той започва бавно и мъчително да скъсва с миналото си и да се адаптира към новите икономимически реалности в света. 

"Павилион за жени", "Източен вятър, западен вятър" /има и още, с тематика за Китай/ са част от творчеството й, посветено на тази страна и нейния народ. 

"Нови божества", "Брачно огледало" са другите книги, действието на които този път се развива в Америка. 

Трудно ми е да опиша стила на повествованията, богатството на изразните средства е огромно, от тях лъха на неподправен интерес и съпричастност към случващото се, съпреживяване емоциите на героите и лично съчувствие към съдбите им. Дали ще разказва за трудния преход от пълно и безусловно подчинение на децата към родителите, дали чуждоземците със своя външен вид и поведение ще разкриват непознати черти и модерни постижения пред местните, от всяка дума и абзац лъха на напрежение и нежелание на възрастните да отстъпят пред неизбежното нахлуване на новото в  живота и бита им.

Нямам никакво намерение да преразказвам съдържанието на романите, но ако съм съумяла да разпаля любопитството ви, ще съм удовлетворена, че съм ви насочила към творчеството на тази именита авторка, която освен Нобелова, е носител и на други престижни награди за литература. Не преставайте да четете, всяка книга е една друга вселена, друг свят, от който можете да черпите опит и поука! Четете, четете, четете!!

Странно е колко сме различни ние, хората!!! Не само визуално, езиково, психологическо, и всяко друга отлика ще е в сила, когато говорим за особености. Днес искам да споделя с вас за моите различия от общоприетите читателски   и тези на литературната критика отзиви за някои от световноизвестни, дори и филмирани романи. Няма лошо, ако мненията ни не съвпадат, но в случая става дума за пълно разминаване в мненията за класически книги - "Великият Гетсби", "Нежна е нощта" на Скот Фицджералд, "По пътя" на Джак Керуак, "Величие и падението на куртизанките" от Оноре дьо Балзак, а сигурно има и други, за които в момента не се сещам, но тези са някои от тях.

Сигурно някои от вас ще се чудят на мнението ми, други ще смятат, че се правя на интересна, трети ще кажат - тя нищо не разбира!!! Може и това да е вярно за вас, но всеки има право на избор - дали да хареса или не, което другите хвалят или отричат, нали това е демокрация, Още повече, че аз не задължавам никой от вас да приеме моята позиция, но искам да съм честна и по тази причина днес споделям впечатленията си.

Чела съм отзиви на литературни критици, че в книгите на Фицджералд има доста лични преживявания и автобиографични епизоди. Сигурно е така. През първите стотина страници на "Нежна е нощта" не се случва нищо друго, освен безкрайни купони до ранни зори, пиянски облози, дори и дуел, разнородни герои, които /според мен/ не могат да се намерят самите себе си. "По пътя" е наситен с прекачване от едно на друго превозно средство в прекосяване на Америка, алкохол и цигари. За този роман критиците казват, че поколението след Първата световна война, чийто представител е главният герой, бърза да изживее всички наслади от живота така, както ги разбират. Куртизанките на Балзак са от друга епоха, напълно далечна и неразбираема за мен и по тази причина не довърших книгата /много рядко ми се случва, но и това става понякога/. 

Така си обяснявам защо не ми харесват тези прочути романи, отново подчертавам, че това е мое лично мнение и никого не задължавам да се съгласи с мен.

Но пък от друга страна, и от такива моменти се нуждаем, ако искаме да разберем автора, периода, особеностите, да си изведем поуки за себе си. А вие четете, четете, четете, все нещо ще привлече интереса и вниманието, трябва да опитате!!!

Отдавна не съм публикувала прочетеното от мен, не защото не съм чела, но книгата, на която попаднах - "Америка без маска" е мнооооого обемна и ми отне време да я довърша, осмисля и споделя с вас.

Авторът - Джон Гънтър, е журналист с дълга практика, пътувал надлъж и нашир из света, в резултат на което е написал няколко книги, по-скоро документалистика, отразяващи тези  посетени от него страни - Азия, Европа, Южна Америка. 

Отново ще повторя, за кой ли път, че писането не е обикновено занимание на скучаещи хора. Изисква дълга  подготовка в библиотеки, часове наред в събиране  и анализ  на статистически публикации, официални документи - закони и други нормативни актове, множество лични срещи и беседи, обективен поглед и трезва преценка на събитията, които намират място в книгата. Наред с това авторът е прекарал дълго време в посетените от него страни, пропътувал е стотици мили, за да отрази достоверно събраните факти и впечатления. Без значение е, че цифрите се отнасят за отдавна отминали времена - следвоенните години, те отразяват тенденции, които и днес са актуални.

"Америка без маска" е посветена на голямата страна, нейните щати, многобройно население - коренно и новодошли, природа и прородни богатства, индустрия и селско стопанство, политическо състояние, статистически данни и демографско състояние. От днешна политкоректна фразеология изненадващо звучи "негър" и другите му производни, очевидно за времето си това не е било проблем. 

Съпоставянето на природните дадености - планини и гори, реки и езера, поля и равнини, всеки един от щатите е описан и сравнен със съседния, наследството от миналото - индивидуалното ранчо и автоматизираното селско стопанство, добиването на руди и нефт, други полезни изкопаеми, електрофицирането и ж.п.транспорта са описани обстойно, като цитираните данни показват големия индустриален подем на страната. Това особено личи в годините на войната, когато всичи производствени сили са насочени към военната промишленост - самолети, кораби, военна техника, допринесли за успешното участие и победата над фашизма. Няма как в детайли да цитирам всичко, което ме е впечатлило, едно мога да кажа - не съм чела такова четиво и горещо препоръчвам, ако имате желание, сами да се обогатите със съдържанието.

Друга важна част от книгата са личните срещи с политически дейци от всякакво равнище - президенти /доста странно за мен прозвуча думата "председател" вместо президент/, сенатори и губернатори, синдикални водачи, обикновени хора, които никак не се страхуват да изложат личното си мнение по вълнуващите ги проблеми и да изкажат своето предложение за решаването им.

Книгата провокира интереса ми и следващите, които ще прочета са тези, посветени на Европа, Язия, Латинска Америка и се надявам скоро да ви запозная и с тях. 

А вие дотогава четете, четете, четете!!! Нека не забравяме, че историята е част от нас и се проектира и в бъдещето, така че четенето не е загуба на време и пълноценен урок за всеки от нас.

Дългото ми мълчание не означава, че не чета, напротив! Но докато осмислям прочетеното и това, което ми се иска да споделя с вас, отнема време, а както знаем всички - то никога не стига.

Последната книга е историческият роман "Наследниците на Иван Асен II" от Иван Тренев. Както знаем от историята, това е Златният век на България, когато нейните граници опират на три морета и доминира на Балканския полустров, когато духовността и религията процъфтяват, когато всички съседи са принудени да признаят могъществото на държавата и нейния владетел. Първата половина на 13 в. е времето на монголи, татари, кумани и други източни племена, които търсят да завземат нови територии, да грабят и плячкосват, да насилват и убиват, да палят и разрушават всичко по пътя си. До смъртта си през 1241 г. Иван Асен II успява да ги държи далеч от границите ни, но след това настъпва пълен обрат за страната, когато наследниците му не успяват да надмогнат личните си амбиции и страсти в стремежа да сложат царската корона. Това води до неизбежно откъсване на територии, зле сключени мирни договори, и неспазването им, народни бунтове и засилване влиянието на богомилите. 

Неведнъж съм споделяла народната мъдрост "Тежка е царската корона" и не всеки заслужава да я сложи на главата си. И тук, на тези повече от 400 страници за пореден път се убеждавам колко е мъдър нашият народ.

Ние не правим изключение от света, прочитайки много от историческите романи на Филипа Грегъри се убедих, че човешката природа навсякъде е еднаква - завист, злоба, нетрайни връзки и съюзи, заговори и коварни кроежи, отрова, меч, стрела ........., все начини и методи да се добереш до властта. Борджиите, Платангенетите, ромеи, никейци, към тях да добавим и Асеневци, ето че списъкът се удължава, без да се стремя да го обхвана изцяло.

Добре би било днешните политици да прочетат някои исторически документи /не романи/, за да се усмирят малко в амбициите си за власт, постове и привилегии, ако наистина мислят за народа. Богомилите и другите ереси не са се появили случайно. Провокирали се ги алчността на болярството, местните управници, които безпощадно са експлоатирали селячеството, лицемерните духовници, които са се обогатявали от царски дарения и безогледно са използвали всички материални облаги.

А вас призовавам да четете много, да се поучите от миналото, за да не допускаме днешните грешки. Четете, четете, четете, това осмисля както деня ви, така и обогатява познанията ви за света и вас самите!!!

Днес ще ви разкажа една вълнуваща история /поне за мен/ - "Името" е заглавието на романа от Джумпа Лахири. За него авторката е носител на престижната награда Пулицър. Самата тя е родена в Англия, но с бенгалски корени и работи в Америка.

Красив и тъжен разказ за имигранството, за сблъсъка на различни култури и традиции, болезнено приспособяване и адаптация в друга среда, семейство, приятели, ново  общество и неговите особености.

Войни, природни бедствия, икономически и климатични проблеми принуждават много хора да имигрират, да търсят по-добро място за живот за себе си и своите деца. Дори и днес, в 21-и век това явление взема застрашителни размери за стария свят, към който се насочват погледите на мигрантите. 

Вписването в новата среда винаги е болезнено, късаш с познатото, оставаш сам на себе си в едно общество, което невинаги е настроено дружелюбно, загубваш връзките с близки и роднини, трябва да изграждаш един нов свят, което често е мъчително.

Една ж.п. катастрофа, един спасен като по чудо мъж, една книга на Н.П.Гогол са в основата на повествованието, едно загубено писмо от родината, едно бебе, което чака в родилното отделение своето име, за да бъде изписано от него. Така се ражда Гогол, главният герой на романа, неговото семейство, което имигрира от Индия в САЩ, където намира своята нова родина.

Ашок и Ашима Гангули следват съвета на близък приятел да поемат по нов път, да изградят семейството си в далечна страна с надежда там да намерят щастието си. Това обаче не се оказва лесно. Много различен климат, непознати порядки, необичайна храна, нови нрави, всичко това съпътства младите хора, но с търпение и последователност те успяват да се впишат в американската действителност, да създадат свой кръг от близки приятели. Оказва се, че намират сънародници, с които често общуват по традиционния си начин. 

С порастването на техните деца - Гогол и Соня, започва отчуждаването им от родителите, тъй като те възприемат новите условия на живот по-лесно, общуването с приятели от училище, университет и клубове поражда взаимно неразбиране на другия. Постепенно се установяват в различни щати, общуването се свежда до телефонни разговори и семейни сбирки по големи американски и индийски празници.

Протестът на Гогол се изразява в смяната на името - Никил, с което /според мен/ той изцяло къса с индийските си корени. 

Спирам дотук, няма да преразказвам романа, ако имате желание, прочетете го сами. А аз отново ви призовавам - четете, четете, четете, това е пътят да опознаете света, бита, порядките, културата на много народи. Така и вие ще се обогатите с нови знания за него. Приятно четене!

Скъпи мои читатели,

Отдавна не съм споделяла с вас прочетеното от мен, но не защото не съм чела, а тъй като обемът на книгите беше внушителен - повече от 1000 страници - физическа книга и такава на киндел. Обожавам този жанр - художествена биография. Този път посветена на такива личности, които живеят от стената и прозата през вековете - 15 и 16-ти векове - Микаланжело Буанороти и Уилям Шекспир. Като добавим и това, че съм посетила местата, където те са живели и творили, насладата нараства неимоверно. "Страдание и възторг" и "Тайният живот на Шекспир" са заглавията на двата романа.

Авторите - Ървинг Стоун и Джъд Морган, са известни писатели, посветили творчеството си предимно на исторически личности, основа на което са писмени сведения и документи за тях и ги прави изключително правдоподобни. 

Съдбата и на двамата е доста сходна, макар че ги дели почти век. Бащите им очаквали да наследят занаята им, бащата на Микеланжело е западнал благородник, за когото физическия труд е презрян, а този на Шекспир очаква наследника му да продължи да изработва ръкавици. Това поражда неминуемо противопоставяне и на двамата, което продължава почти до смъртта на родителите. Дори постиженията и общественото признание не успяват да омилостивят възрастните, но скритата гордост от успехите на синовете едва се долавя на лицата им.

Микеланжело израства без майка, а тази на  е Шекспир типична съпруга на деспотичен баща. И двамата започват кариерите си от ранно детство - Микеланжело като каменар, а Шекспир като "играч", т.е. актьор на гостуващите трупи в Стратфорд. Талантът им да създават шедьоври - скулптури и пиеси, картини и поезия, фрески и сонети очертават цялото им творчество. Не би било лесно да се възприеме от обществото напредничавите им творби, нерядко са обект на неодобрение и хули, на завист и злоба от неосъществени художници и писатели. Понякога се стига до физически разпри. Като ученик в ателието на Гирландайо Микеланжело е обезобразен завинаги от един удар в лицето от друг кандидат за световна слава, подтикван от егоистични подбуди. Шекспир става обект също на злословия от страна на неосъществени гении, но за щастие не се стига до физическа саморазправа.

Новатори в своето творчество те дълго време не са получавали признание, особено Микеланжело. Но и днес можем да видим в Сикстинската капела, в катедралата Сан Пиетро резултат от труда на скулптура и художника, а пиесите на Шекспир не слизат от световните сцени векове наред.  

Няма повече да ви разказвам съдържанието на книгите, надявам се да съм провокирала интереса ви към тях и ще се радвам, ако съм успяла. Няма да престана да ви призовавам да четете. Това е най-доброто средство да се поучим от житейския опит на предците, за да продължат да ни вдъхновяват и стимулират. Четете, четете, четете!!!

Скъпи мои читатели и последователи,

Изключително горда и щастлива съм да споделя с вас едно голямо признание за българската литература - тазгодишният носител на престижната награда Букър е българин - Георги Господинов за неговата книга "Времеубежище". Той притежава куп други награди, но засега е единственият писател със световна слава. И всичко това се случва в навечерието на най-големия български празник - този на българската азбука, по-известна като "Кирилица", носеща името на своя първосъздател Св. Кирил в сътрудничество с неговия брат Св. Методий. Българската църква ги признава за светци заради разпространението й в славянския свят през 9-ти век и спомогнала за разпространението на Библията по тези земи на разбираем език.

Наименована първоначално  глаголица, в последствие техните учениците  я усъвършенстват и преименуват на кирилица, в тяхна чест. Днес повече от 500 млн. души по света я използват - Русия, Монголия, Македония, славянските народи Словения, Словакия, Чехия, Сърбия, Полша, с което ние сме особено горди, че сме "дали нещо на света".

Само с 30 букви българските писатели са сътворили литературни шедьоври, някои от тях са били предвидени за номиниране за Нобелова награда за литература - Пенчо Славейков, Иван Вазов, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Антон Дончев и др., но до такава не се стига по ред причини - обективи и субективни.

Както винаги апелирам всички вас да четете, на майчиния си език, на чужди езики, които знаете и ползвате, дори и с помощта на речници. Четете, четете, четете, никога няма да престана да повтарям, че с четенето всеки ден можем да научим нещо ново - за миналото, сегашното и бъдеще време. Нито вестниците, нито радиото или телевизията не могат да ви ангажират така, както това ще направи книгата. Ето защо отново ви призовавам - четете, четете, четете!!!

Отдавна не съм споделяла с вас за прочетените книги - все пак е лято, ваканция, море, плаж, слънце, галещ бриз, а четенето запълва мързеливите часове от деня. 

Успях да отделя време за "Времеубежище", тазгодишния избор за наградата Букър. Прекрасна книга, описаните събития съм преживяла лично, споделяла съм с всички останали българи онези времена на изолация от останали свят, забраните и ограниченията, но все пак оцеляхме. 

Най-силно ме разтърси първата глава "Клиника за миналото". Не съм лекар или  психолог, но такова силно усещане за неизбежност не съм си представяла, че е възможно да се случи.  Всички сме смъртни, естествено. Дали ще сме пациенти на тази или друга клиника, само  Господ решава кога и как. Толкова тъга и мъка лъха от безпомощността и безнадеждността на пациентите, че ми беше изключително тежко да приключа с нея. Няма да ви натъжавам повече, всеки има своя гледна точка за старостта и смъртта, така че оставам на вас да се насладите на другите глави, които са така ярки и правдиви, че оставате с усещането за прякото си участие в описаните случки и събития. Надявам се да споделите с мен вашите впечатления и размисли. 

Сега ще ви разкажа една приказка - красива, тъжна, пълна с отчаяние и неизбежност, кипяща от страсти и вълнения, въпроси без отговор. Става дума за "Обетова земя" от Ерих Мария Ремарк - недовършеният роман, или такъв с отворен край, който читателят си избере.

Темата за войната, концентрационните лагери, миграционния режим, емигрантския живот определят сюжета на множество книги - "Списъкът на Шиндлер", "Америка, Америка", "Нощ в Лисабон", "Японският любовник" и още, и още...

Този път обетованата земя не е обещания от Господ Ханаан, а Америка в годините преди и по време на Втората световна война. Днес сме свидетели отново на миграционен натиск от всички страни - от Изток, Близкия Изток, Африка, т.е. процесът продължава  - едни напускат родния край, подгонени от обстоятелствата - природни, икономически, обществени, а другите бранят територията си от чуждия наплив, бит и култура, порядки и навици. Взаимното неразбиране често пораждат вражда, изразяваща се в насилие и погроми.

Но да се върна към романа. Творчеството на Ремарк е добре познато на читателя - "Триумфалната арка", "Сенки от рая", "На западния фронт нищо ново", "Обратният път" и още много други.

Главният герой Лудвиг Зомер успява с чужд паспорт на своя ментор в изкуството да се спаси от войната, концентрационните лагери и европейските гранични проверки, пребиваване в затворите на няколко страни в продължание на 7 години и на 32 годишна възраст се опитва да изгради отново живота си. Убийството на обожавания от него баща и собствената му безпомощност да спре издевателството над него не могат да се забравят. Тези сцени на насилие са непрекъснато в мислите, те го крепят и му дават кураж да продължи да живее и изпълни мисията си - да въздаде справедливост на убийците на баща му и в крайна сметка и самия негов край.

Мигрантският живот, различните персонажи в него, опитите да се впишат в американското общество, което ги търпи, но не иска да ги приеме изцяло, надеждите и отчаянието, опитите да превъзмогнат хората, средата и нравите, борбите със самите себе си струят от всеки ред, всяка страница, всяка глава.....

Няма да разказвам повече, ваш ред е да продължите, ако искате. Отново ви призовавам - четете, четете, четете, от книгите може да извадите много поуки за вас самите и за времето, в което живеем!

Ето какво пише в края на задължителния списък за прочит за лятната ваканция:

10 БЕЗСПОРНИ КНИЖНИ ФАКТА:

1. Четейки книгите на автор, който пише добре, вие се научавате да говорите красиво.

2. Културата - това не е броят на прочетение, а разбрани от вас книги.

3. Хората, които четат книги, ще управляват онези, които гледат телевизия.

4. Книгата е винаги по-добра от филма. Все пак вашето въображение няма бюджет за сценични ефекти.

5. Колкото повече четем, толкова по-малко имитираме околните.

6. Хората се делят на две категории - онези, които четат и онези, които слушат какво разказват четящите.

7. Стотинките правят цял лев, а прочетените изречения се превръщат в знание.

8. Четенето е полезно за ума като физическите упражнения за тялото.

9. За да поумнееш е достатъчно да прочетеш 10 добри книги, но за да ги откриеш трябва да прочетеш 1000 други.

10. Доверявай се на книгите. Те мълчат, когато е нужно и споделят съвети, когато вече си готов да ги разбереш.

 Това са съвети и напътствия към 10-годишните ученици, надявам се и вие да споделяте тези мисли, които неведнъж съм отправяла в края на всеки пост по повод прочетена от мен книга. Ако всеки от нас насочва близките си подрастващи, ще има полза за тях самите и обществото като цяло. Вярвам, че сте съгласни с мен!

Случайно, или не, последната прочетена от мен книга отново разказва за събития, предхождащи Втората световна война, този път с главни герои от Унгария. Семейство с трима сина, поели по различни пътища - архитуктура в Париж, медицина - в Модена, актьорско майсторство за най-младия от тях. Общото в съдбата им, както и на стотици хиляди други е религията - юдаизма.

Както и друг път, за други книги, съм разсъждалава за гоненията на евреите по света, липсата на верска толерантност и човещина, със съвсем редки изключения, за лагерите на смъртта, погромите в еврейските гета, изземването на имуществото им и още ред масови безчинства. Кому е нужно и защо това продължава векове наред? Дали ще намеря някога отговор на този въпрос? Може би, ще трябва да изчакам още.

Накратко за съдбата, препятствията, цената на оцеляването, избавлението и възмездието. Не знаех, или съм забравила, че Унгария е съюзник на Германия през тази война. Това обаче не означава, че унгарските евреи са третирани като другите унгарци - например е имало квоти за заемане на определи административни длъжности. Унгарските евреи основно са зачислявани към трудовите войски, които имат нелеката задача да осигуряват войските по пътя към източния фронт и обратно, ужасяващите условия на труд и живот в трудовите лагери. Понякога получават малко съчувствие и човечност, които ги подкрепят морално в усилията за оцеляване. Отново потвърждение получава максимата, че човек може да понесе повече, отколкото си е представял, става въпрос за оцеляване - физическо и морално.

Безмислени правила, нечовешко и нехуманно отношение от военните, мразовитите зими с непрекъснатия глад, болести и бомбардировки, и още, и още трудности съпътстват унгарските евреи, неизвестността, лицемерието, корупцията ред други чудовищни извращения изобилстват в романа "Невидимият мост" от Джули Оринджър. Тук отново се спирам на необходимостта от сериозна предварителна подготовка, събиране на факти от достоверни източници - протоколи, списъци, шифрограми, медийни публикации, за да има правдоподобност на повествованието, а не само авторова интерпретация на историческите събития.

Спирам дотук, за да съм сиурна, че съм разпалила вашето любопитство и желание сами да се запознаети с тази книга. Обещавам, че няма да се разочаровате, особено ако сте фенове на историята от близкото минало. Оказва се, че паметта на политиците и военните е съвсем краткротрайна, днес отново сме свидели на нейното повторение.

И в заключение ще ви запитам дали знаете цената на човешкия живот по време на война от преди хилядолетия и днес? Ще се изумите, ако ви кажа, но ако искате, мога да я споделя с вас, просто ми пишете .......

Кен Фолет, "Иглата", Втората световна война, Германия, Англия, Франция, съюзническият десант при Нормандия, военни и разузнавателни служби, обикновени граждани, сирени за нападения и опасност от бомбардиродки, ограничения и разруха, купони за продоволствени стоки и още много ограничения по военно време. Щипка любовна авантюра за цвят и много, много напрежение до последната страница на романа, суров климат в Североизточна Англия и едно обикновено семейство, е не съвсем, на Острова на бурите. 

Ето това накратко за съдържанието, почти тривиално в наши дни, ако се абстрахираме от изминалото време, но по време на война нещата са съвсем различни - тревожни, напрегнати, неизвестностите са безкрай, историческите факти са всеизвестни, и не съвсем, за специалистите, обикновените читатели ги научават именно от книгите. 

Не съм знаела, че съюзническото военно командване е имало колебание къде да се извърши десанта за откриване на втори, западен, фронт. Подготовката за него е дълга и изтощителна, невидима разузнавателна и аналитична работа на службите, използвани са и дезинформационни методи - при радиовръзките, подслушвателните канали и други действия, които са целяли да заблудят немците и да го осъществят възможно най-добре. Човешките жертви никак не са малко, дори и при тази подготовка, но на война е като на война.

Отново и отново ще коментирам задълбочената предварителна подготовка, извършена от автора за написването на книгата, безкрайната работа по проучване на неоспоримите исторически документи, разбира се  и малко творческо въображение, които те държат до последния ред. 

Оставам на вас да решите дали да се потопите в миналото, дали ще ви хареса или не, вие ще си изградите мнение. Никога няма да спра да се питам - как политиците не са си научили урока от миналото и защо продължават и в наши дни да воюват, в  името на кого и защо, докога, докато се изтребим и ликвидираме живота на единствената позната в Галактиката планета, в която има условия за живот???

Днес ви каня на едно чудно приключение - с машината на времето ще пропътуваме няколко века назад и ще се озовем във втората половина  17 век - епохата на Краля Слънце - Луи 14-ти. Елизабет Маси в своя исторически роман "Версай - Мечтата на Краля Слънце" ни разказва за човека, който се определя като  "Държавата - това съм аз". Ако някога сте посетили двореца във Версай, гледали се филми и снимки за него, слушали сте за неговите градини, езера, дървета, беседки другите му чудеса, едва ли сте се питали какво се крие зад бляскавата фасада на дворците, огледалната зала и цялата неповторима красота. А това никак не е било лесно, повярвайте ми!

Размирните години и вечните врагове - Испания, Англия, Холандия ....., съпротивата на благородниците и бунтовете на населението - явни и тайни, непрестанните териториални претенции - вътрешни и външни, заговори, интриги, дворцови фаворити и противници - всичко това ври и кипи в малкото селце до Париж - Версай. То е избрано от краля-слънце за изграждане на дворцов комплекс, който да се отъждествява с неговото царуване, независимо от всички трудности и препятствия, които го съпътстват. Щипка пикантерия в отношенията на главните персонажи, сурова природа, недоволството на строителите и непрестанните войни, беднотата и мизерията на обикновения човек, разкоша и разточителството на двора - всичко това се разлива по страниците на романа, следвайки авторовия замисъл.

Лично на мен ми бе интересно да проследя как жените се борят за независимост и място в мъжкия свят и желанието им да превъзмогнат ролята си на ценно бижу и да заемат достойно място в живота си. Дъщерята на придворния лекар например успява да заеме неговото място, благодарение на подготовката си и напредничавите лекарски практики във време, когато жената е била съзнателно пренебрегвана и използвана за елементарни битови нужди.

Спирам с разсъжденията си дотук и вярвам, че съм успяла да ви провокирам да прочетете този интригуващ исторически роман, да се насладите на добре поднесената идея, взаимствана от телевизионен сериал. Многократно съм споделяла с вас мнението си, че упражняването на власт - в миналото, и днес, не е лесна работа. Свързана е с много коварства и интриги, провокации и съпротива - явна и задкулисна, привърженици и противници, от всичко по малко или по много в зависимост от обстоятелствата. 

Едно е абсолютно сигурно - ако сме достатъчно образовани и интелигентни, провал на добрите ни намерения е по-малък от този, ако сме неграмотни и неинформирани. Днес това е леснодостъпно - натискаш "търси" в Гугъл и се появяват нужните отговори. Само опитай, а вие четете, четете, четете, това е пътят на познанието!!!   

Доверявате ли се на конспиративните теории??? Фактите могат да се тълкуват от различна гледна точка, защо пък не в тези интерпретации, особено ако не са докрай изяснени, да не съдържа нещо друго, което трябва да се скрие от хората??? Аз не им се доверявам изцяло, но все пак имам нещо на ум, особено когато се оборват хилядолетни постулати.

Именно съдържанието на "Тяхната борба или как евреите завладяха света" от д-р Е. Антонов ме наведоха на подобни мисли. Държа да отбележа, че справките, които направих в Гугъл за автора, не ми изясниха кой е той, какви други книги е публикувал, в кое ведомство работи или е пенсионер с много, много свободно време .....

За първи път ми се случи, четейки  да си водя бележки, но след първата глава се отказах, защото трябваше да цитирам книгата. В нея се оборва изцяло съдържанието на Бибилията, книгата на книгите, с която започнах и настоящия блог.

С потрес научих, че Израел в превод значи "този, който се бори с Бога", Вехтия завет е съдържанието на Тората, а Новия - Талмуда и още много  напълно обърнати на противоположния от Библията текст. "Скитащото" племе има за цел да господства над света, но не по завет на Бога, а на Сатаната?!?!?

Произходът на жълтия цвят и жълтата звезда датира от началото на 13 в., когато римските папи го налагат, а по-късно заселват юдеите в изолирани гета по целия познат дотогава свят - Испания, Португалия, Албиона и т.н. Укази срещу тях издават фараоните от Египет, царете на Асирия и Вавилон, Персия и императори на Рим. Всички тези цитирани под черта факти ме объркаха до краен предел и престанах да си водя бележки, неспособна от пръв прочит да възприема съдържанието на книгата. Ще се наложи да я прочета отново, вероятно още няколко пъти, за да осмисля, това което чета.

Не съм сигурна дали да ви я препоръчам, но ако съм събудила интереса ви, няма лошо да погледната на наложените ни версии за произхода на света, за естествения ход на нещата в него, 10-те Божи заповеди и други завети, които се намират на страниците на Библията, ще бъдете изненадани от обърнатия на 180 градуса поглед върху тях и ще има над какво да мислите дълго време. Така ще направя и аз, а вие четете, четете, четете, това ще ви донесе само ползи!   

До "Труд" познавах Емил Зола само от кръстословиците - "Пари", "Нана", "Вертеп" и толкова. Дори не съм предполагала, че е социалист-утопист, повлиян от модните за времето си идеали за "свобода, братство и равенство". Френската революция от 1789 г. отдавна е в миналото, но тази фраза продължава да предизвиква нереалистични очаквания. Наполеоновите войни не са допринесли с нищо за подобряване живота на обикновения французин, напротив. Буржоазията - едра и дребна, бди над своето господство в обществения живот, пази със зъби и нокти придобитото богатство и това предизвиква недоволство на гражданството, този път облечено в утопични идеи за благоденствие и равнопоставеност. 

Това обаче в реалния живот няма как да се случи, но в "Труд" става, благодарение на един млад човек с оптимизъм и визия за бъдещето - Люк, неговият спонсор /съвременният термин/ Жордан - богат изобретател, финансиращ идеите му и любовта на три жени - Жозин, Сьорет и Сюзан. В неназован край на Франция, където се преработва желязна руда се сблъскват старите методи на производство и новите технологии с навлизането на електрическата енергия, която преобразява както самия процес, така и живота на работническата класа. 

Дотук добре, следва неслучилото се и при социализма /защото съм пряк свидетел на неговия крах/ изобилие от блага /с изключение на партийната вихрушка/, свободомислие и равни права в обществото.

Няма да преразказвам сюжета, ако съм ви провокирала да прочетете романа, ще съм допринесла за задоволяване на любопитството ви, може би някога отново ще сме свидетели на борбата на хората за изпълнение на девиза на братство и равенство. А дотогава четете, четете, четете, никога няма да престана да апелирам за единственото /за мен/ използване на свободното време, вярвате ли ми?

Следващата книга от летния ми списък е "Бианка Ланча" от Зузане Щайн - историческа препратка към първата половина на 13 в., времето на инквизицията и гонението на еретиците, кръстоносноте походи и щипка любовна интрига за развлечение. 

Сериозно, историческите документи сочат Фридрих II Хоенщауфен - император на Свещената римска империя за действително съществуваща личност, изиграла съществена роля в необявената гласно война срещу безусловната власт на папа Григорий IХ,  и сключил безапелационен мирен договор със султан Ал-Камил. Естествено всеки роман за миналото се базира на неоспорими факти, добре проучени от автора, но и малко творческа фантазия за цвят, тъй като историята не винаги и приятна за четене, слушане и гледане. И тук това правило важи с пълна сила. 

Това, което бе изненада за мен е да разбера, че масови епидемии от заразни болести са поразили войските, потеглили да освободят твърдината на християнството - Йерусалим, повече са жертвите в лагерите на войните и поклонниците от тези, паднали в битките. Францисканци, хоспиталиери, разбойници, моряци, сарацини, търговци на хора и още, и още действащи лица, които вплитат в сюжета екзотика, напрежение, неизвестност. 

Не съм сигурна, че съм успяла да ви заинтригувам, но бих се радвала, ако е така. Винаги може човек да научи нещо повече за миналото, особено ако е поднесено сериозно и аргументирано, но и с финес, и увлекателен изказ. Повярвайте ми, ще ви е забавно в лежерните летни часове на плажа или под сянката на боровете да се потопите в миналото, от което ще се обогатите много. Четете, четете, четете, няма да престана да апелирам към това полезно занимание!!!

"Животът на Едгар Кейси" от Томас Съгрю е поредното заглавие от четивата през това лято. Толкова загадъчна и странна личност, че се наложи да направя справка през Гугъл, за да се уверя, че става дума за реално съществуващ човек от края на 19 до средата на 20 в., живял и работил в Америка. Феномени от всякакъв вид са съществували от далечни времена. По време на Инквизицията са били разпъвани на кръст или изгаряни, познати като вещери и еретици, тъй като науката не е могла да обясни техните изключителни качества. Не че съвременните знания дават напълно обясними  разяснения, но поне не ги горят на клада.

Животът на Едгар Кейси е поредица от събития - смяна на местожителства и професии, поддръжници и противници, дълбока духовна връзка най-вече с майка си, а в последствие и със съпругата си, възходи и крах на отделни етапи, вдъхновение и отчаяние, породени от случаите, с които се занимава. Огромният обем от записки, писма, отзиви и благодарности от излекувани пациенти, събрани медийни публикации, сблъсък с прадораздавателните органи - това е малка част от наличните материали, които удостоверяват реалния живот на "спящия проповедник".

Без специално образование, но с необясним талант, той поставя диагнози и предписва лечение за болести и случаи, за които лекарите са изчерпали научните методи и са отписали като безнадеждни. Водещата мисъл при всеки един отделен пациент е да се облекчи състоянието му, да се удължат дните му в относително добро здраве, като най-вавжните за него са децата и подрастващите. 

Сън или действителност е пророчеството от ранните му години, когато една мистериозна жена го обрича до живот да се отдаде на хората, изхождайки от желанието му да е полезен и упованието в Библията. Непосредствено след тази среща на свой гръб използва уменията си и успява да назове точната диагноза в спящо състояние, както и да укаже как да бъде излекуван. Останалото, както казват, е история.

Вярвам, че съм ви въвлекла в тази интересна история и ще прочетете книгата. На моменти е плашеща с необяснимото, полезна със съветите - диети, чист въздух, разходки, бани - въздушни, слънчеви, водни, умереност във всичко. Звучи съвременно, нали всички искаме да сме здрави, но не всякога успяваме да устоим на изкушенията. Ето защо ви я препоръчвам, човек винаги може да се поучи, не сме ние тези, които откриват житейските истини, а е добре да се замислим как живеем и каква цена ще платим за това. Четете, четете, четете, няма да спирам да ви призовавам всеки път, когато попълвам този блог!!!

 Скъпи мои читатели и последователи,

Отмина лято 2023 г., едно динамично, пълно с всякакви емоции лято - то не бяха бури /"Ханс" в Северно море, "Даниел" в Егейско море, опустошителни пожари в Гърция/, но и този път оцеляхме /напук на завистниците!!!/. Като приятен добавък - задължителният списък от книги за прочит през ваканцията.  Някои бях чела миналата година - "Антон и Точица", някои от разказите на Валери Петров, други бяха съвсем нови за мен - "Сърце" от   Едмондо де Амичес, "Дженселмо в страната на лъжците" от Джани Родари. Писани в различни епохи - напр. втората половина на 19-ти век, средата на 20-ти век, но засягащи основни човешки и морални ценности, които би трябвало се формират мирогледа на подрастващите в началото на 21-и век. Дали ще възпитат в младите хора тези черти, само времето ще покаже, силно се надявам това да се случи, за да ни има като човешко общество, устойчиво на всички житейски бури и изпитания, друго поколение ще отсъди.

Но да се върна към предназначението на този блог - моите летни четива, които са доста на брой, интересни, юношеско-приключенски, развлекателни, все едно - справих се с тях. Само някои заглавия ще спомена, които силно ме впечатлиха. Ще започна с "Укротяване на кралицата" от любимата ми авторка Филипа Грегъри, "Цезар" от Кон Игълдън, "Моята орис" от Паруш Сании, "Обичай ближния си" и Ерих Мария Ремарк.

Знаете моето мнение за тежкия труд на писателите, часовете за проучване на исторически документи, справки, доклади, репортерски дописки, които под една или друга форма се цитират в книгите /само за  "Укротяване на кралицата" Филипа Грегъри е посочила на 15 страници използваната литература/. За мен беше много любопитно да науча, че Хенри 8-ми е притежавал музикални умения както да свири, така и да композира. Цезар е имал юридическо образование и в началото на своята политическа кариера се е препитавал с адвокатски дела. През 70-те години на 20-и век в Иран е имало голям политически сблъсък на прогресивни сили и режима на шаха, който е завършил с установяване на ислямска република, в резултат на това са въведени строги правила относно морала и поведението на населението. Основната тема за мира и войната в творчеството на Ремарк, нарушаването на основните човешки права, мудната работа на международните организации за спасяване на политическите изгнаници и евреите, ето отново се връщаме по време на Втората световна война. Тъжно, срамно, жестоко преследване на хора с друга вяра, но с оптимистичен край. Това ми дава надежда, че и днешните превратности в съдбата на много народи ще приключат с добър край, само дано ги дочакаме!!! 

Като се позоваваме на тези факти, виждаме, че историята се повтаря отново и отново. Ето защо много често интелектуалците твърдят, че народ без история няма бъдеще. И пак ще повторя, както съм правила след всяко списване на този блог, четете, четете, четете, образованият човек задава въпроси и търси отговори, малограмотния човек лесно се манипулира и затова се случват диктатури, репресии, политически трусове. Нека да не бъдем песимисти, оптимизмът, макар и недостатъчен, ще ни очертае бъдеще, в което всички искаме да живее - ние, нашите деца и следващите поколения!

Здравейте отново!

Дълго време не бях споделяла с вас, моите читатели и последователи, за прочетеното от мен. Не че не четях, но "Истанбул беше една приказка" от Марио Леви доста ме затрудни - малко повече от 700 страници, почти липса на пряка реч, много, много, много думи и описания, повтарящи се мисли, множество герои, почти цял век история на една голяма фамилия, мечти и поражения, копнежи и разочарования, постепенно отмиране на дълговечни традиции - това отнема време за осмисляне и съпричастие към описанието на тази приказка.

Била съм няколко пъти в Истанбул /Цариград, Константинопол - по различно време от съществуването си/ - град, разположен на два континента, столица на Източната Римска империя, множество безценни архитектурни паметници, богато историческо минало, ориенталски разкош и музейни сбирки, Босфора и кервани от всякакъв вид плавателни съдове, ислям и модерни тенденции, повече от 15 млн. население /към 2020 г./, засилен трафик, Капалъчарши, дворци и кервансараи, мирис на море и подправки и още, и още, и още впечатляващи факти за този мегаполис. 

Едно голямо семейство, преселено от Испания още от времето на прогонването на евреите оттам, преселници от Русия, жертви на Холокоста, напуснали града към други географски ширини членове на фамилията, неусетна промяна в родовите отношения, рухнали мечти и надежди, несбъднати желания. Все още не мога да разбера, както и преди съм споделяла, защо са били гонени и преследвани, кои са причините доскоро мирно съжителство от различни вероизповедания в даден момент да се изроди във вражески отношения.

Не познавам добре историята на Турция, независимо от близостта на страните ни, но с удивление научих няколко факта, които ме накараха да размисля относно повтареямостта на историята. Икономически промени - въведения данък върху имуществото съсипва материално много семейства, национализацията на чужди производства и принудителното напускане на страната на много инвеститори, войни, военен преврат и управлението на генералите, опитите на Кемал Ататюрк да преведе държавата към републиканско бъдеще. Това, което се случва в 20 в. в Турция, не е по-различно от други страни по света - Гърция, Чили, Африка, и къде ли още не. Не мога да си отговоря на въпроса, който от години ме вълнува - кое е това, което пречи на хората да живеят мирно и спокойно, кое ги кара от вчерашни приятели да се превърнат във врагове, коя е гаранцията, че утре ще бъде по-добре - и за едните, и за другите. Дали политиката на властта е тъкмо в това - да има напрежение и вражда, да се избиват хора, които не се познават и мразят, за сметка на други, които се познават и се мразят? Това не е моя мисъл, казал е един френски поет и есеист. Ето това е обяснението, на това ставаме свидетели и днес - Русия и Украйна, Израел и "Хизбула" и къде ли още не. А докога това ще продължава, не смея да давам прогнози, но едва ли ще е утре......

А вие четете, четете, четете, само в книгите ще намерите отговорите на въпроси, които ви измъчват, само в тях ще откриете и красотата на света, и поуките за себе си.

Не беше се случвало досега да чета 3 книги едновременно!!! Но винаги има първи път, нали? Един нов автор за мен - Кен Фолет и неговите "Мъжът от Санкт Петербург" и "Долината на лъвовете", и "Изповедта на Борджиите" от Алиса Палобмо. Сюжетът е миналото - далечно във вековете назад, и в близко време, на част от което съм била пряк свидетел. Многократно съм споделяла с вас колко мръсен занаят е политиката - егоизъм и частни интереси, договори и поети ангажименти, които остават само на хартия, партийни заръки и невинни жертви. В резултат на това противопоставяне като гъби изникват множество движения на протестиращите - анархизъм, нихилизъм, паравоенни формати, които негласно се подкрепят от продажни правителства. И шепа войнстващи бунтовници, които с цената на живота си бранят имот, семейство, разпокъсана държава. Лицемерието на властта добива уродливи прояви, жертва на което стават деца и старци, жени и мъже. 

Афганистан - далечна, сурова, трудна за живот страна, обект на военна агресия от страна на Русия в продължение на 10 години, властта, преминаваща от талибаните към марионетното правителство, изключително  разпокъсани различни племена, които трудно могат да се обединят около една обща идея - да прогонят агресора. Дали само опиумните полета са целта на войната, продължила толкова години, или има и друга причина, която остава скрита за масовата публика.

Какъв е залогът на британската политика към Босфора и Дарданелите, които също са в обсега на руската политика преди Първата световна война? Русия от векове има апетит за излаз към топлото море и води многократни войни с Турската империя. А подстъпът към нефтените полета на Персия минават оттам и това е видно като последица в края на Първата световна война, залагането на тлеещо военно огнище след образуването на Израел през 1948 г., свидетели на което сме в днешно време на бойните действия на военната групировка Хамаз и израелските войски, които водят до множество човешки жертви и масово опустошение на територии.

И още назад във времето - към края на 15 в., когато начело на папския престол застава един Бордждия - папа Александър, който иска да властва над целия християнски свят, познат дотогава. Черазе Борджия има същите апетити като баща си и не се колебае, когато трябва да се осъществяват, независимо от всички начини и средства за тази цел. Или казано по друг начин - историята винаги се повтаря, независимо от времето и мястото, където се случват тези събития. Или още по-просто - всяко ново нещо и добре позабравено старо. И да, има нови оръжия, прилагат се нови военни тактики и стратегии, но целта е винаги една и съща - по-силният да властва над по-слабия. И докато по-слабите не се обединят за противопоставяне на по-силния, винаги ще има упражняване на сила, заплаха, дори терор, за да се подсигури управлението на по-силния. 

Защо не се учим от уроците на историята, няма да престана да се питам, когато някъде по света се случват войни? И неслучайно в края на всяка една публикация в този блог ви призовавам да четете, историята винаги показва как трябва да се борим с насилието, стига да можем да проумеем нейните послания!!!

Обичате ли приключенията? Особено морските? /Ако сте чели предишните глави на този блог, със сигурност ще се убедите, че аз ги обожавам/. Но тези от днешни дни, с всичките му удобства на плаването, глезотиите, грижите за пасажерите, независимо от географските параметри, променливите климатични изяви - дъжд, слънце, бури, ветрове, могъщи вълни. Забавленията на борда, прекрасната и в изобилие прясна храна, която се зарежда на всяко пристанище, множеството туристически обекти за посещение.

Днес ще ви разкажа за едно такова морско плаване от преди повече от 5 века - началото на 16 в., когато Фернандо Магелан /Фернаон де Мажеляс в португалска транскрипция/ тръгва да открива нов морски път от запад към Островите на подправките /еспецерите/ - Молукските острови, които влизат в състава за Индонезия /надлежно ги потърсих в атласа, за да се уверя в местонахождението им!!!/.Става дума за историческото повествование на Стефан Цвайг - "Магелан - човекът и неговото дело". От този автор бях чела само  "Амок" отдавна и бях много впечатлена от съдържанието на книгата, изобилстваща с данни, цифри, факти от различни исторически източници, които за пореден път ме убеждават в огромната предварителна работа на писателите, за да да бъдат напълно достоверни. От изминалите години и противоречивите сведения на част от оцелелия екипаж /по-късно ще се спра на подробностите/, кралските почести, неизпълнените обещания, обогатяването на испанската корона от откритите земи, трудно може да се отсее истинаната от заблудата, но авторът се е постарал да бъде обективен и безпристрастен.

Поводът за написването на книгата е срамът на писателя от нетърпението, което той изпитва по време на плаването към Бразилия. Желанието му да пристигне по-бързо, съвременните удобства на плаването го провокират да се замисли за тези, прокарали морските пътища векове назад и като резултат от това се ражда забележителния исторически роман "Магелан - човекът и неговото дело", която изчетох и си водих бележки /не ми се беше случвало от Махабхарата насам/, за да се ориентирам по-точно в разказа и да не ви въведа в заблуда относно някои факти сега, когато се спрете на моя блог.

Много прозаично и разбираемо звучи днес истинската причина за кръстоносните походи - желанието на различните държави и църквата да улеснят доставката на подправките, в цялото им многообразие, да отстранят мюсюлманските търговци и да нарушат монопола на Венеция в крайния етап на придвижването им до Европа. Мускус, амбра, розово масло, мускат, багрилни вещества, тамян за църковните обреди, благородни метали и перли - от всичко това стара Европа се е нуждаела многократно, след като ги е вкусила и разнообразила трапезата си, да направи пищни церемониите - дворцове и църковни. А поводът - освобождаването на Божи гроб и Светите земи е бил маскировката на истинския стремеж към богатства и престиж.

Пътищата към Индия са открити от други смели мъже по време на т.нар. Велики географски открития - Колумб на запад, Васко да Гама на юг, Кабот - на север към Лабрадор. Но първото околосветско плаване към запад е извършил именно Магелан - точният човек, на точното място, в точния момент. Години и години преди него идеята за такова дело е подготвил Хенри /Енрике/ Мореплавателя, който така и не е дочакал  да види реализираната си мечта. Целият 15 в. бележи нови и нови точки по световните морета и океани, оборвайки старогръцките учени като Птоломей, които предричат че има места, зад тях обаче няма нищо и не могат да бъдат преминати. CaboTormentoso - нос Добра Надежда бележи крайната брегова линия на Африка, но иронията се състои в това, че условията за неговото преминаване изисква цялото умение на мореплавателите, за да съхранят корабите и живота на моряците. Започва Ренесанса на стария свят, не само в корабоплаването, но и в много други области на живота. Любопитното в случая е, че Калист III с едно драсване на перото разделя с папска була земното кълбо на две половини при островите Зелен нос, които ще се владеят от Португалия и Испания с всичките открити от тях държави, острови, народи и ще се ползват от богатствата им за вечни времена. Тази була се подновява и при следващите трима папи  - Пий II, Павел III, Сикст IV, с което  двете държави ще се обогатяват изключително много, ще заграбват природни богатства, ще поробват поколения местни жители, ще изграждат дворци и палати, които ще бъдат доказателство за водещата им роля в световната търговия и колониалната политика. С това обаче ще предизвикват завистта на останалите страни, в резултат на което в бъдеще ще се водят войни, ще се променят граници, ще се сменят господари. Но дотогава има още много време, а ние ще се върнем към личността на Магелан.

Достоверни факти за живота на Магелан почти липсват по ред причини. Най-главната от тях е премълчаването или подценяване историческото му постижение - проливът край Патагония и Огнена земя, опитът да се умаловажи дръзновението, с което в името на Испания и краля да се улесни морския път до бленуваните Острови на подправките. Португалският крал Мануел категорично отказва подкрепата си за подготовка и оборудване на флотилията, но късметът на смелия моряк в повечето случаи от неговия живот му носят помощ и съдействие в Испания - чрез краля Карл V, тогава 18-годишен, сдружение от пресметливи търговци и преодолявайки публичната съпротива и наранената национална чест на испанските капитани идеята е приета и подготовката за плаването продължава близо 2 години. Опитът на Магелан като войник, моряк и капитан спомага изключително много за прецизната и добре планирана експедиция, както и особеностите на неговия характер - смел, решителен, сдържан, хладнокръвен, със силна вяра в правотата на започнатото дело. 

Спирам дотук, с убеждението, че съм провокирала интереса ви сами да довършите книгата, за да се уверите, че смелото начинание, продължило почти 3 години е донесло на света нови познаниня, нови светове, нови територии. Само ще загагна, че приближавайки испанския бряг с изненада оцелелите 18 моряци са установили, че им се губи цял един ден /това се случи и с мен, когато националният ни празник - 3 март, се оказа липсващ в календара, благодарение на преминаването от изток на запад по време на моето пътшествие от втората част на блога за морската ми авантюра/.

Много и много може да научите, прочитайки историческия роман /бих го нарекла ретроспекция/ на подвига на Фернандо Магелан. Нелепата му смърт, дезертирането на цял един кораб, пълен с крайно необходимите хранителни запаси, моряшки бунтове, неподчинение на испанските капитани, справедливи наказания на провинилите се, недоверие и съмнения, природни бури и морски течения, и всичко това на фона на един смел човек, дръзнал да прекрои световния океан в името на дадената дума и поетия ангажимент към испанския крал. 

Завършвам отново с призива, който всеки път отправям към вас - четете, четете, четете, само така ще откриете, че човешката природа във всички времена се проявява по един и същ начин, че историята се пише от победителите, а зад тях стоят много други, дали здравето и живота си за успешното осъществяване на мечтите си!!!

Здравейте скъпи мои читатели и последователи,

Дойде време да си призная нещо много нетипично за мен - да установя и призная за проуските си в литературния свят, а именно, колкото и неудобно да звучи, че не съм чела нищо от предренесансовите италиански поети - Данте, Петрарка, Бокачо. Сериозен пропуск, който трябва да поправя в следващите няколко месеца. По принцип трудно чета поезия, вероятно не я разбирам, но ще трябва и с това да се преборя, защото след като прочетох "Бокачо" от Чезаре Марки, разрах колко много съм пропуснала с годините.

Италия, 14-ти век, Черталдо /родното място на Джовани Бокачо/, зараждащата се буржоазна класа - търговци, банкери, лихвари, горделивата аристокрация, гуелфи /гвелфи/ и гибелини - воюващи политически формации, войни  и нашествия, примирия, предателства, чума,  природни бедствия се редуват в определена цикличност. На фона на части от "Декамерон" на разговорен /а не на латински/ език Бокачо следва основния си замисъл - да предаде живота на обикновения човек, без демоничните религиозни забрани и заплахи за отвъдното, да се надсмее над обществения ред, понякога и над себе си.

Изълнявайки волята на семейството, Бокачо учи като чирак при един търговец във Флоренция, но безуспешно - литературата е неговият свят, неговата територия, където се чуства най-уютно, като наблюдател и анализатор на обществения живот, където може да отрази цялостно пороците и недъзите в него, да се присмее над фалшивата религиозност на църковните служители. 

Животът в Неапол, тогавашният културен център на Ботуша, го изпълва с радост и удовлетворение, за който период той винаги ще си припомня с благодарност и лека тъга, защото именно там той се развива като творец в двора на местния крал. Да си припомним, че до средата на 19 в. Италия е раздробена на кралства и княжества, които често воюват помежду си за територия и власт. Като уважаван от местната управа, в по-късните си години той е изпращан като посланик в съседните области, за да договори някои политически искания на властта.

Няма да преразказвам дословно тази художествена биография, само ще спомена, че тя използва голяма част от запазените мемоари на Бокачо, множество исторически документи и по тази причина звучи много автентично, така както следва всеки автор да се отнася към своите творби.

Завършвайки, отново ще ви призова да четете, четете, четете, защото именно четенето развива въображението, обяснява историческите факти и ни помага да погледнем с друго око на бъдещето.

Използвам моментът да ви пожелая здрави, светли и щастливи Коледни и Новогодишни празници, да е пълна трапезата, да свети украсата, да са пълни сърцата ни с радост и веселие, и да не забравяме, че сме хора и че всеки иска да е обичан и уважаван, да спомогнем утре светът да е по-добър и мирен. Да бъде!!!

ЗДРАВЕЙТЕ СКЪПИ МОИ ЧИТАТЕЛИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ!

Здравейте в първите дни на 2024 година! Да е мирна и плодотворна, спокойна и успешна, да сме здрави и сигурни за семейството, народа и света! Да забравим лошите събития, да гледаме с вяра и упование за следващите 366 дни /2024 година е високосна/, да сме по-добри и толерантни към другите, да сбъднем мечтите и обещанията си. Пожелавам ви го от все сърце с надежда след нови 365 дни отново да сме заедно и да направим равносметка за изпълненото и план за това, което предстои.

А сега да се върна към предназначението на този блог, а именно да споделя какво съм чела в последно време, какво ново съм научила, в какво съм се убедила за пореден път, какви поуки за себе си съм извадила и не на последно място да ви убеждавам /както винаги/ да четете, никога няма да се уморя да го правя!

В моя читателски лист се появи нов автор /за мен/ - Кен Фолет. Е, не съвсем, ако се върнем малко по-нагоре, ще прочетете 2 заглавия от същия писател, но този път жанрът е от предпочитаните от мен - история, и то тази на Англия от началото на 12 в. "Устоите на земята" в 2 части, време размирно за кралството, гражданска война, продължила почти 20 години, борбата на трона с църквата за политическо надмощие, разбойници и размирици, творчески подем в църковното строителство, лични драми и отмъщение, щипка любов и човещина и още, и оше.

Самият автор в предговора към първата част разказва откровено първоначалния си замисъл за романа, подготовката за него, историческите извори, включително и техническа литература за църковната архитектура, което му е отнело почти 10 години.

Битката за короната между наследниците на Хенри I, недоволните барони и поземлената аристокрация, които плетат интриги за надмощието си, обикновени граждани и зараждащата се буржоазия, вечните кредитори - евреите /парите, казват че не миришат!!!/, егоизма и лицемерието на епископи и църковни деятели, природни бедствия рисуват всеобхватна картина на първата половина на 12 век, за което повествованието разказва.  

Няма да престана да се учудвам как човешката природа не е претърпяла положително развитието си във всичките тези години и векове. Жаждата за власт и величие, надмощие и себедоказване не подбират методи и средства за постигането им. Никакво значение няма общия произход или роднинство, няма вечни приятели и врагове, а само вечни интереси, клетви за вярност и лоялност се престъпват набързо в зависимост от обстоятелствата, остава само построеното  в името на църквата, които виждаме и днес. И все пак можем да им не насладим, без да се замислим кой и какво е направил този или онзи строител, какво е оставил зад себе си.

Краят на романа е покъртителен /за мен/ с политическото убийство на архиеписоп Томас Бекет, идеологическият противник на Хенри II, чиято смърт поражда култа към обявения от църквата светец и публичното покаяние на краля, който се чуства съпричастен към смъртта му. Дали този жест съдържа капка оптимизъм за бъдещето на средновековна Англий?!?!? Следващите векове оспорват тезата ми, Стюардите, Плантагенетите, Тюдорите ...... има ли при тяхното владичество траен мир или ......

Измина повече от половиния месец януари на Новата 2024 г. и животът след еуфорията на празничните дни отмина, и продължава по обичайния си ритъм - както винаги ..... През това време не спирах на чета, но чик-лит литературата и криминалетата не влизат в плановете ми да ги споделя с вас, докато не отворих "Достопаметни герои и деяния" от признатия историограф Тит Ливий.  И до днес неговите 35 книги, които са оцелели от първоначалните 142, се считат за най-достоверните антични произведения, отразяващи хилядолетната история на Рим.

Няма да преразказвам съдържанието на произведението, това е напълно невъзможно, защото отразява векове история - датирани и неоспорими факти, легенди и предания /там, където няма достоверни източници/, градове и местности /чиито имена намерих в азбучника в края на книгата/, племена, царе, вождове, диктатори, императори. Царства, република, демокрация и демагогия, клиенти и корупция, подмяна на народния вот, гражданско неподчинение и войни - вътрешни и външни, авторът е предал акуратно събитията, на които е бил свидетел, с резерви описва историята от първоизточниците за такива от тях, случили се векове назад във времето.

Еней /считаният за родоначалник на клана на Юлиите/, Ромул и Рем, царе, сенатори, претори, квестори, народни трибуни, плеядата от велики пълководци изпълват страниците на книгата, описвайки териториалните завоевания на Рим, яростната съпротива на приобщените племена, народното недоволство по време на зърнените кризи, триумфите на победителите и даровете им към града. Силно ме впечатлиха всеобщите вярвания в предсказанията, гаданията и знаменията, изграждането на храмове и култа към божествата, които са закрилници на свещения град. 

Била съм в Рим, останки от неговата 3-хилядна история и днес впечатляват повече от всичко, красноречиво доказват качеството на строителството и отразяват отминалата епоха на мощ и разцвет на римската държава. Ето защо съм любителка на такива книги, които показват на идните поколения, че светът не започва от тях, а датира векове назад и че всичко ново е добре позабравено старо..... Историята се повтаря - с повече или по-малко отклонения, но основната цел - територия и власт, не е променена хилядолетия ... Това са поуките за днешния човек, който е глух и сляп за непроменената същност на света ..... А вие четете, четете, четете, винаги можем да си извадим заключения и да се убедим, че животът е непроменяем .....

Днес ще ви разказа за 3 книги, наскоро прочетени от мен. Всяка от тях е много различна, но еднакво увлекателна. Както неведнъж съм споделяла с вас как очаквам да науча нещо повече от тях, да опресня знанията си за нещо интересно и увлекателно, да прочета неоспорими исторически факти и данни,  как се гордея, когато там намирам българско присъствие. Този пътне намерих няма такава следа, но останалото е интересно - напр. Голямата депресия в Америка през 1929 г., историята на френския композитор Жан Батист Люли или Бенджамин Франклин.

"Седемте сестри" от Лусинда Райли така ме погълна, че на един дъх я прочетох, дълбоко развълнувана от сюжета, героите, историческите превратности на времето.

Оказа се, че съм прочела само едната от поредицата - "Историята на Мая", ще трябва да издиря и останалите 6, както и "Атлас  - историята на татко Солт", осиновителят на седемте сестри. Може би неговата история ще обясни много от загадките, които открих в тази първа книга, най-вече защо всяка от 7-те сестри носи името на една от Плеядите - съзвездието Седемте сестри.

/Ще добавя в скоби, че в Норвегия има един водопад Седемте сестри, който се излива във фиорда Гейрангер и впечатлява с буйните си води, особено при снеготопенето, пръските, обливащи пътниците от туристическите корабчета и ятата чайки, които ги съпровождат и лакомо очакват почерпка/.

Но да продължа с "Историята на Мая", която обхваща период от близо 100 години и вплита съдбите на Мая с нейните предци в далечна Бразилия и дома Атлантис на брега на Женевското езеро. 

Любов и синовен дълг, копнежи и разочарования, грандиозен творчески проект по изграждане на статуята на Христос Спасител над Рио де Жанейро на хълма Корковадо и неговото изпълнение в Париж от прочутия скулптор Пол Ландовски по плановете на бразилския инженер Хейтор да Силва Коста, легенди и мистика, творческа фантазия и исторически факти - всичко това, както и преминаването през минало и настояще правят книгата повече от интересна и вълнуваща. Подобни емоции очаквам да изживея, прочитайки и останалите книги от поредицата.

Силно ме впечатли отражението на Голямата депресия върху икономиката на Бразилия. Оказва се, че американски банки са отпускали значителни заеми на бразилски фирми, които са засегнати от масовите им фалити и по тази причина са се отразили и на бразилската икономика, в частност на цената на кафето, основният износен продукт по онова време. Т.е. глобализацията не е продукт на съвремеността, а има исторически произход от дълги години.

М. Николски е описал в поредицата "Велики примери - животът на знаменитите деца" историята на композитора Жан БатистЛюли от първата половина на 17 в. в Италия и тази на Бенжамин Франклин от първата четвърт на 18 в. в Америка. Първото издание на тези биографии е от близо век, може би малко нереалистично звучи в днешно време, но увлекателно и поучително е как съдбите на двамата ги извисява до наши дни, което говори за талант и благоприятно стечение на обстоятелства, превърнали ги в известни личности.

С голямо неудобство признавам, че макар да съм чувала за този композитор, досега не съм слушала негови произведения и трябва да попълня тези празноти в моето музикално образование, макар да се считам за меломан. 

Колкото до Франклин бях изненадана да узная, че освен държавник, той е и изобретател - изобретил е гръмоотвода, а за Мария Антоанета е изработил хармоника. До този момент за него знаех като един от създателите на Декларацията за независимост на Америка след приключването на Гражданската война. Но за ранните му години научих, че е бил словослагател в Бостън, на 15-годишна възраст е писал немалко дописки за местния вестник, издаван от по-големия му брат Яков. Неспокойният му дух го е отвеждал до Ню Йорк,  Филаделфия, Англия, Франция. Във Филаделфия е бил директор на пощите, едновременно с това е основал обществена библиотека, пожарна, застрахователно дружество. Събирал е средства за изграждане на училище и болница за бедни. Във Франция е изпратен като пълномощен министър на Америка. Един богат и смислен живот в полза на обществото, останал завинаги в историята с всеотдайната си дейност в полза на обикновените хора.

Ето защо трябва да четем, да си направим изводи и извадим поуки за самите себе си и да се постараем да следваме примера на отдавна влезли в историята личности, такива има навсякъде, трябва само да ги открием и да ги следваме, ако можем .....

Бързам да споделя с вас току-що прочетената крига "Кортес и  Моктесума" от Морис Колис. Най-напред искам да внеса едно уточнение - когато учехме световна история името на мексиканския владетел преди испанското нашествие се произнасяше като Монтесума, сега установих, че произношението е различно - Моктесума е името на последния управляващ страната.   Когато посетих Мексико с изненада разбрах, че местните произнасят името й като Мечико. С други думи говорим за едно и също лице, но с различно произношение. През цялото време ми беше много трудно да се справям с тези имена, да не говорим за това, какво значат като определение. Но вие сами, ако решите, ще прецените дали трябва или не да се впускате в тези детайли.

Преди да продължа да разказвам за съдържанието на романа, направих справка в интернет-пространството, за да се уверя, че изнесените факти, дати, личности и др. подробности отговарят на историческата истина, но не открих никакво потвърждение или отрицание. Остава само да се доверим на автора на тези мемоари Кортес Бернал, който е участват в авантюрата - завладяване на Мексико в първата четвърт на 16 в. под ръководството на Ернан Кортес. 

Цялото приключение звучи като фантастично преживяване, ако не беше толкова драматично за мексиканците /в последствие светът ги познава като ацтеки/, които изпреварвайки стара Европа в много отношения, са допуснали да бъдат завладяни от една шепа користни военни и обикновени войници в името на далечния испански крал Карл V. Пътища и пътна инфраструктура /с днешните им наименования/, блестящи каменни градове, развити занаяти, модерно управление, но една безкрайно жестока религия, вярвания, предсказания, които всъщност ги обричат на гибел и подчинение на испанските нашественици.

Както по-рано споделих, папа Калист III /Александро Борджия/ в средата на 15 век е разделил земното кълбо с папска була по дължина на две - източната е поверил за владение на Португалия, а западната - на Испания. Ето защо всичките, или поне всичките географски открития, са извършени от двете морски държави и са се облагодетелствали от техните богатства - злато, сребро, подправки, роби и т.н.т.н. И не е чудно, че днес продължаваме да се възхищаваме на дворците, музеите и техните сбирки, които са дошли именно от колониалните им владения.

Леко се отклоних от основната си цел, но беше важно отново да си припомним как се  е стигнало до този блясък и величие на двете западноевропейски държави през средните векове. Но и това си има своята цена - много материални и човешки жертви, политически интриги и задкулисни договорки, завист и саботаж, доноси и клевети и всякакви нелицеприятни действия. Но както се казва - на война всичко е оправдано.

Мексиканската религия, която е неразбираема за европейците, с нейните ритуали и вярвания, предсказания и жертвоприношения са в основата на завладяването на страната от Кортес и неговите близо 400 войници. Агресивната военна политика на ацтеките, коята е насочена към набавяне на необходимите пленници за жертвените приношения, раздробяването на множество васални градове в рамките на конфедерацията, честите природни бедствия - земетресения, вулканични изригвания, опустошителни наводнения се обясняват с гнева на безкрайната поредица от божества, които често воюват и помежду си за надмощие и власт над населението.

Едно предсказание за завръщането на бог Кетцалкоатъл, който ще се появи от изток и поразително ще прилича физически на Кортес, неговите победи и завладяване на градовете, през които е достигнал от брега до града Мексико, сломяват Първият говорител на държавата - Моктесума и са в основата на по-нататъшното му примирение с неизбежността на поражението и загубата на независимостта й.

Няма повече да разказвам, ако решите - книгата е на ваше разположение. За мен беше удоволствие да се потопя в историческия очерк по откриването и завладяването на Мексико, който звучи неправдоподобно, но историята е именно такава. Убедете се сами!!!

Признавам си честно, че нищо не разбирам от мода, не се интересувам от модни тенденции, зная, че както всичко, така и модата се върти и повтаря - нещо ново е добре забравено старо. Има обаче личности на шивачи/модисти, дизайнери е съвременния термин, които са оставяли и остават следи приживе и години след тяхното оттегляне от този капризен свят - модата. Техните шедьоври са вечни - да вземем "малката черна рокля" на Шанел и вечният парфюм "Шанел 5", мушамата, от която са изработени чантите и куфарите на Луи Виютон и още, и още модни диктатори. Да не забравяме бясната конкуренция в тази сфера, където за да издигнеш и задържиш трябва и малко доза късмет, освен всичко друго .....

Анри Жидел и неговата "Коко Шанел" ме развълнуваха по няколко причини. На първо място нерадостното детство на изоставените от семейството 3 сестри и тяхното израстване в сиропиталища зад манастирските стени. Липсата на солидно образование, което успява да преодолее, благодарение на кръга от писатели, философи, художници, формирали културния й салон. Богатото въображение, усета за функционалност и удобство на дрехата, която изгражда само с ножици в ръка. Вечната самота, която я съпътства до последните й дни, неистовата амбиция и отдаденост, богатата фантазия и креативност /модерния термин/, нерадостния живот в личен план.

Горещо ви препоръчвам това четиво, то е показателно как с воля и постоянство, талант и самодисциплина, вяра в собствените възможности, с умение да предусетиш новите тенденции са в основата на феноменалния и непреходен успех на тази борбена жена. Нещото, което особено ме впечатли, е огромната библиотека и желанието на Габриел Шанел да чете и да попълва празнотите в своето образование. Е, аз не съм Коко Шанел, но няма да престана да ви призовавам да четете, само така ще се обогатите и с постиженията, и провалите на известните, а и ще си извадите и поуки за себе си. И както винаги - четете, четете, четете!!!!!!

Тези от вас, които следите тази част от блога, вероятно сте забелязали една последователност - рядко споделям впечатленията си само от една книга, в повечето случаи са 2, 3 и понякога и повече. Тъй като всеки ден чета, но не винаги имам достатъчно време да опиша наблюденията и изводите си, затова и днес спазвам тази установена вече традиция.

Става дума за 3 книги - "Последната кралица на Индия" от Мишел Моран, "Мосад - по пътя на измамата" от Виктор Островски и Клеър Хой и "Моите години с Айн Ранд" от Натаниъл Брандън.

И трите ме развълнуваха по няколко причини:

- бях посетила страните, където се развива действието - Индия, Израел, Америка;

- бях чела "Махабхарата", творбите на Айн Ранд - "Химн", "Изворът" и трилогията "Атлас изправя рамена".

- докоснала съм се съвсем бегло до живота на обикновения човек, до неговите проблеми и радости, видях реализирани мечтите на  главния герой в "Изворът" - небостъргачите;

- трудно ми беше да повярвам как властите са допуснали фактите, изнесени в "Мосад", макар че данните са от доста години назад във времето.

Колониалната политика на Великобритания датира още от 17 в., когато нейни търговци стъпват, визира се Британската источно-индийска компания, на индийския субконтинент. Тяхното присъствие е обрисувано много  емблематично с индийска басня за камилата и палатката на стопанина й. Камилата помолила човека да я пусне да си стопли муцунката в нея заради студената вечер навън. Постепенно го изместила оттам и се намърдала вътре, а той останал навън в студа. Ето така неусетно британците завзели огромната страна и наложили своите правила и нрави, безогледно ограбвайки богатствата на Индия и подчинявайки населението на своята воля и политика.

В "Последната кралица на Индия" историческите събития и дати са изнесени в края на книгата. Разбира се, авторката е вложила и творска фантазия при описването на драматичните моменти на бруталната експанзия на Англия от средата на 19 в., но фактите са неоспорими - хиляди и хиляди човешки и материални жертви, разбити семейства и съдби, ограбени богатства, неспирна съпротива на местното население за свобода и независимост, която се сбъдва век по-късно. На няколко пъти се натъкнах на искреното нежелание на британските войници да не бъдат на това място и да не участват в погромите, но верни на владетелката си - кралица Виктория, те изпълняват войнския си дълг.

Няма да преразказвам сюжета на романа, ако съм провокирала вашият интерес - знаета как да сторите това.

Другата книга също е абсолютно реалистична - "Моите години с Айн Ранд". Направих справка в Гугъл, за да съм сигурна, че няма да ви подведа. Авторът Натаниъл Брандън действително е бил почитател, близък приятел, а по-късно и любовник на Айн Ранд, но не това ме изненада. Той е бил по-млад с 25 години от нея, а и жената на действащия френски президент Макрон също е толкова по-възрастна от него. Явно това не е пречка, когато любовта е взаимна, но 18-те години на автора в съжителството му с писателката няма щастлив край.

Посочените по-горе творби на Айн Ранд съм коментирала и преди в блога, но сега ги осмислих в нейния философски стил, не че това за мен е водещото. Някои факти от личния й живот, творческите търсения, кръга от почитатели - Колектива, силно ме изненадаха с авторитаризма и непреклонността в професионалните взаимоотношения, абсолютно налагане на собствените разбирания, дори бих казала непоносимост към мнението и вижданията на останалите. Това силно повлиява не само на творческите отношения, но и на личностните контакти на писателката и нейния любим, особено, когато той среща истинската любов.

Ако ви е станало интересно, можете да прочетете тези малко над 400 страници на един дъх и да си дадете сметка, че гениите не са лесни за съжителстване.

И последната книга за Мосад също е доста интересна, стига да обичате такъв вид четиво - агенти, информатори, международни корпорации, заговори, убийства, държавни преврати, и разбира се, много, много пари. Кой каквото и да ти казва, знай че става дума за пари. Тази сентенция има свое обяснение, но дали това е в полза на обикновения човек, преценете сами.

Оставям ви да решите с коя книга да започнете, а аз ви обещавам скоро пак да ви разкажа за моите предпочитания, а дотогава - четете, четете, четете!!!

"Записки от един малък остров" от Бил Байсън първоначално ми се стори скучна и леко ексцентрична - типичен англо-американски хумор, стряскащи заключения, обидни /на пръв поглед/ квалификации и една много остра дисекция на английския начин на живот, разбирания и поведение. Твърдо решена да дочета книгата до край, в известна степен промених отношението си към нея по няколко причини. 

На първо място внедрените порядки в реалния живот в средата на 19 век  в градчето Солтер, част от района на Йоркшир, от местния фабрикант Тит Солт, който /според мен е взаимствал идеите на Емил Зола от "Труд"/ е създал едно утопично общество, просъществувало около четвърт век. Текстилната промишленост /основно вълнената/ е спомогнала семейството да натрупа достатъчно средства, за да изгради църкви, училища, болници,  читалище, библиотеки,  лаборатории и други социални институции, което да промени обществените нрави, силно да ограничи пиянството и да формира трудолюбиви, трезви и кротки работници, осигурил здравословни условия на труд /без да има Закон за здравословните и безопасни условия на труд, който понастоящем би трябвало работодателите на съблюдават?!?!?/.  Градчето е имало калдъръмени улици, зали за лекции и концерти, работниците са обитавали 850 спретнати къщи с газово отопление, физкултурен салон и първия в света луна парк.

За съжаление икономическите промени в края на века нанесли сериозно поражение на постигнатото и начинанието на Тит Солт е потънало в историята. Докато четях "Труд" от Емил Зола си мислех, че това е неосъществим блян, но Бил Брайсън ми доказа, че съм сгрешила. Питам се сега, каква е оценката на съвременниците за това безспорно хуманно разбиране на средата и условията на труда, когато не е имало законови изисквания и всичко е било реализирано по собствените разбирания на работодателя и то със лични средства???

На второ място подробният анализ на транспортната система - влакове, автобуси, фериботи, които в своята обиколка е използвал в продължение на 7 седмици, условията в тях, липсата на съгласуване на разписанията между отделните транспортни компании, за да не се налага пътниците да чакат часове наред до идването на следвания влак, автобус и т.н.

Урбанистичните промени в градчетата, които до известна степен са загубили идентичността си с навлизане на модерни архитектурни решения, често пъти в ущърб на автентичността им, не винаги в унисон и с природните дадености.

Консервантивността на англичаните, особено в дълбоката провинция, които спазват установените правила в течение на векове, често пъти неразбираем за външен човек английски хумор дълбото вълнуват писателя. Всичко това до известна степен го разочарова, но така или иначе, в началото на новото хилядолетие той се установява в Северна Англия с цялото си семейство. 

И на последно място част от описаните местности и градчета аз лично съм посетила - Солсбъри и известната катедрала, където се съхранява Магна Харта, Стоунхендж, Инвърнес /само се питам защо не разказва и за Лох Нес, където по думите на местните, чудовището Неси се появява след 7-то уиски???/, Оркни.

След направената справка в Гугъл, съм решена да прочета и наличните му книги. А вие четете, четете, четете, ще се изненадате колко много неща знаете, а още повече не знаете и така ще си ги научите!!! 

Исабел Алиенде /племеницата на ликвидирания от военната хунта в Чили през 1973 г. законно избран президент Салватор Алиенде/ е изключителен разказвач, смесвайки епохи, герои, събития в безкрайно увлекателни четива, които в същото време разтърсват с откровеността и натурализъм на действиието и приобщават читателя към житейските драми и вълнения на описаните персонажи. Богат език, прецизен изказ, редуващи се в цикличност радост и вълнения, съмнения и разочарования, победи и погроми, увереност и несигурност и намират мястото си в повествованието, като не оставят читателя безучастен към съдбата на описваните лица - майки, сестри, бащи, деца, баби и дядовци...

Не съм споделяла досега с вас впечатленията си от други нейни романи, но последния от тях - "Паула" ме разтърси из основи като един откровен и пълен с болка почти биографичен роман, написан под формата на писмо и адресирано към умиращата от неизлечима болест дъщеря. Минало - далечно и по-далечно, настояще, големи фамилии и техните традиции, неизбежните икономически и социални проблеми и сблъсъци, военен преврат и последиците от него се редуват като засмукват героите в бурен водовъртеж, който ги прогонва от родината за дълги години и нанасят поражения както във физически, така и в емоционален срив.

Не бих могла и не искам да преразказвам сюжета, но емоциите в него няма как да оставят читателя безучастен към съдбата на персонажите и най-вече на самата авторка. Майчината обич и скръб, надежда и отчаяние, всякакви познати на медицината, и не само на традиционната, средства се редуват в опит да се избегне неизбежното, да се помогне на младия човек да преодолее последствията от болестта. Поуките от романа всеки трябва да направи лично, няма готови рецепти за справяне с подобни проблеми, но както се казва - животът продължава и решенията засягат както отделната личност, така и околните.  

Светът динамично се развива и променя, днешните постижения ще бъдат безнадеждно остарели утре, човечеството се опитвада се очовечи, но дали ще успее, идните поколения ще отсъдят, днешните болести утре може би ще намерят своя лек, но дотогава какво ще правим ние днес и сега?!?!? Аз лично имам решение за себе си, да чета и опознавам миналото с надежда в бъдеще да намерия своето място, както се казва в миналото се проектира и бъдещето. А към вас апелирам отново - четете, четете, четете, това ще ви подготви за идващото ново време!

Днес ще ви запозная с две англоговорящи писателки - ирландката Мейв Бинчи и канадката Маргарет Атууд. До този момент не бях чела нищо и от тях двете, но романите им "Изворът на Света Ана" и "Ясновидката" са толкова различни, че трудно бих дала еднозначна оценка за това дали са ми харесали или не. Направих справка в Интернет за двете авторки, за да си изясня дали личните им преживявания са намерили място в книгите или не, и има ли биографичен елемент в тях. Оказа се, че няма, а това още повече ме заинтригува.

Ще започна с "Ясновидката" от Маргарет Атууд, защото я завърших тези дни и впечатленията ми са много ярки и честно казано - доста объркани. Изключително нестандарна, хаотична, пълна с комплекси от детството, загадъчна и разпиляна главната героиня до самия край на романа се разкъсва от съмнения и противоречия, не можейки да си намери своето място в  живота. Родителските грешки, допускани от майката, а по-късно и от бащата, остават незаличими следи в неспокойната девойка, а по-късно и в порасналата жена. 

Дори смъртта на майката не прекъсва кошмарите на момичето от ранното детство, когато вечно е понасяла обидите и липсата на майчина ласка. Наднорменото тегло от тези години тегнат върху психиката на Джоун Крофорд, приела в последствие като псевдоним името на леля си Луиза /Лу/ Делакуор, която искрено се е интересувала от нея. По-късно е избрала писателското поприще, използвайки богатото си въображение и се реализирала успешно в следвоенните години. Обърканият живот приключва още по-сбъркано с инсцениране на собствената си смърт, която е предизвикала още по-големи неприятности за най-близките й приятели. И така книгата приключва с отворен край, който всеки читател може по своя начин за приема за достоверен, аз лично не можах да го сторя....... Оставам на вас да прецените какъв е изходът, ако решите да прочетете "Ясновидката".

Бях решила да не споделям нищо за "Изворът на Света Ана" от Мейв Бинчи , защото в тези предания има доста мистика и загадъчност, които в днешно време мнозина от нас пренебрегват. Дори местният свещеник вътрешно се съпротивлява на хорските вярвания за приписваните чудеса на извора, но се опитва това отношение да не проличава в ежедневните му срещи с местното население. Мисля, че всеки сам трябва да реши дали да вярва или не на предсказанията, да ги споделя или отрича, въпрос на личен избор.

Фамилни вражди, разбити семейства, икономически проблеми, междуличностни битки, надежди и разочарования, престъпление и наказание - всичко това е забъркано в една чудесна смес, пълна със загадки и предположения, лек криминален елемент, очакване на бързо забогатяване, различни персонажи, всеки от които носи типични или не черти на времето. Живото описание на природата около извора дори ме накара да помириша въздуха около мен, представих си реално пещерата, от която извира лековитата вода, навесените около него като знаменца листа с изписани молби и желания. А краят е толкова неочакван, че чак е недействителен, дали??? 

И отново ви призовавам да четете, четете, четете, все нещо ново има какво да научи човек!!!

Докато четях "Френски уроци" от Питър Мейл изобщо нямах намерение да ви запозная с нея, но краят ме провокира да размисля. Неведнъж съм казвала, че четенето винаги е полезно, човек научава много неща, които няма как да знае, ако не чете! Предпоследната глава на тази книга доказа, че това е напълно вярно, особено когато не си специалист в някоя тясна област на науката и живота, то пък кой може да каже, че знае всичко???„

Мнозина сигурно са чували за звездите "Мишлен", но колко от вас знаят историята на тази звездна класация в гастрономията?

Началото е поставено през 1900 г., като първият брой, разпространяван безплатно, списван от братята Мишлен, е посветен на новостта при автомобилите - пневматичните гуми и друга обширна техническа информация на 400 стр., като пълнеж са подредени селищата във Франция по азбучен ред. За улеснение на читателите са посочени разстоянията до тях от Париж и някои други големи градове. Предназначението му е да улесни навлизането на автомобилистите по пътищата на страната, кръстосвайки територията й, като по този начин се нуждаят все повече и повече от новите гуми. Тук са публикувани множество реклами за автомобили, малки автомобили, велосипеди. 

Любопитно ми бе да узная, че сред множеството фирми от онова време до днес само Пежо е разпознаваемо, и то като производител на сгъваеми велосипеди!!! Поставено е и началото на визуализирания език - отделните символи указват къде са хотелите, аптеките, лекари, гари, пощи чрез стилизирани образи. В следващия брой вече са указани местата за настаняване с течаща вода!!!

През 1920 г. е поставена ерата на заветните 3 звезди за ресторанти, новост е разпространението му - продава се в книжарниците и нещо, което се спазва вече повече от век - никакви, абсолютно никакви реклами!!! В 1926 г. стартира категоризацията на ресторантите, които се борят за придобиване и запазване на запазения знак на марката - стилизирана розетка. Няма вечно абонирани за притежаването им, постоянният контрол /5-6 пъти годишно/ може да ги затвърди или отнеме в зависимост от докладите на  инспекторите. Никому не минава през ума да оспорва решенията на централата Мишлен, никой се оказва влияние или намеса в работата й, главно защото тя е независима от спонсори, акционери или други лица, които търсят изгода от името Мишлен!!!

Мосю/мадам  Tout le Monde, изключително les incognitos вършат своята работа на пълен работен ден, дори и през почивните дни.  Абсолютна дискретност - няма имена, пол, снимки, интервюта, участие в телевизионни и радиопредавания, за разлика от кулинарните критици. Избират се между кандидати с практически опит в хотелиерството и ресторантьорството между 8 и 10-години стаж, следва 2-годишно специално обучение. Проверяват ежедневно поне 2 типа заведения, вкусват между 10 и 14 вида кухня за работна седмица, навъртат поне 30 хил. км. по света годишно, предават аргументираните си доклади.

Посещенията се извършват по обичайния ред - резервация, консумация, плащане, без излишни претенции и изискване на особено отношение от страна на персонала . Физически здрави, изключителен усет за вкус, добро образование, бдителни, стриктни, самоконтрол и самодисциплина, концентрирани, безпристрастни, компетентни, точност и акуратност - това са само част от необходимите качества, за да изпълняват безупречно своите ангажименти и отговорности. Дали това е по силата на всеки един от нас??? Както казва авторът - "Животът и работата на тези инспектори прилича на програма за защита на свидетели, но с по-добра храна"..... 

Картите на Мишлен от 1939 г.  за селищата са толкова точни, че в края на Втората световна война съюзническите войски са ги използвали при освобождението на Франция през 1944 г.

Друг любопитен факт е, че изданието от 2000 г. има вече 1700 страници и тираж над 880 хил. бройки, включва повече от 5000 хотела и над 40 хил. ресторанта. От препоръчваните 116 места се откроява Otel d'Europe  в Авиньон, построен през 16 в., в който гост е бил Бонапарт, понастоящем притежава 1 звезда Мишлен. Един от носителите на 3 звезди - Пол Бонюс, ги получава през 1965 г. и до издаването на тази книга - 2000 г., продължава да работи и ги защитава ежегодно.

Спрях се на тази глава по-детайлно, защото до този момент знаех само за звездите Мишлен от обща култура и се радвам, че научих повече. Останалата част от книгата е не по-малко интересна, с нож, вилица, лъжица и тирбушон в ръка авторът кръстосва Франция по всички посоки, за които получава информация къде, какво и кога ще се случи - панаир, изложение, фестивал или друг повод за гастрономическо преживяване. То не бяха жаби, наденици, сирена, охлюви, кървавици, бутчета, да не говорим за вина - бели, червени, розе. Нищо не го спира да пропътува километри и да се вкючи  в местни купон. И много тънко чувство за хумор и самоирония. Горещо ви я препоръчвам, но добре си похапнете и пийнете преди да се насладите на увлекателното четиво. И не бързайте, съпреживявайте събитията с автора и ако можете, и желаете в последната, наистина последната глава ще намерите адресите, телефоните, факсовете, а може би и е-майл адресите на препоръчваните ресторанти, бистра, гостилнички и други заведения за хранене. Приятен апетит!!! И не  забравяйте да четете, винаги нещо ще ви изненада - и душата, а чрез нея небцето и стомаха!!! 

Сигурно се питате - защо нищо не споделям толкова дълго време? А това е, защото четях близо 600 страници от историята на България в годините след Втората световна война, в епохата на установяването на социалистическия режим на управление на страната. 

И тъй като съм съвременник на много от описваните събития, четях внимателно и си припомнях някои неща, които в детството и младостта ми бяха част от мен и не съм се замисляла как те са се отразили на моите баби и дядовци, родителите и роднините ми. 

Става дума за  "Задочни репортажи за България" от Георги Марков. Признавам си, че неговата биография беше непозната за мен до момента, в който се зачетох в Репортажите. С интерес научих, че той има инженерно образование, знанията от които е практикувал и като работник, и като преподавател. В онези години работниците са допринасяли за изграждането на промишлеността  след военната разруха, а пък учителите са подготвяли кадри за нея. На теория това е така, но въведената практика в онези години съвсем не отговаря на учебните постулати.

Установената с насилие идеология на управляващата върхушка, култът към личността на видни партийни функционери, некадърните изпълнители на повелята на партията, събрани от най-неграмотната прослойка на обществото, но верни до смърт на издигналите ги на власт хора, корупцията и службогонството, репресиите към "враговете" на народа и още, и още безчинства изпълват тези страници и навяват много мрачни мисли и спомени за онова време. Чуждопоклонничеството към СССР, безпринципното копиране на "нововъведенията" в промишлеността, селското стопанство, образованието, културата и обществените отношения, както и навсякъде в живота, тегнат като воденичен камък на по-образованите и имотните граждани. Конфискуване на имущество, интерниране, затвори, лагери, забрана за практикуване на всякакъв вид стопанска дейност лишават страната от знаещи и можещи хора, от средства от така необходимите материални стоки, които нагнетяват атмосферата в онези времена. Спускането на "желязната завеса" не спира постъпването на информация за това какво се случва в страните от Източния блок - Унгарското въстание от 1956 г., Пражката пролет през1968 г. и др., които водят до лека промяна в  обществения климат и установяват по-мек режим в управлението на страната. 

Но това не се оказва достатъчно за интелектуалците, към които неусетно се присъединява авторът - писател, драматург, есеист, в последствие и дисидент. По това време той е в непрекъснат конфликт със себе си, защото не е в състояние да приложи в действие мисълта за ситостта на вълка и целостта на агнето. И в резултат идва напускането на страната завинаги, което обаче не го прави недосегаем за властта, която през  1978 г. го убива в центъра на Лондон. И до ден днешен, близо 45 години след това, истината за това убийство все още не е известна.  

Не искам да преразказвам, ако проявявате интерес - ще я прочетете сами. Бях много смутена от фактите, често се питах как са оцелели моите роднини и каква цена са платили за това оцеляване. Някъде бях срещала сентенцията, че всяка добра идея, попаднала в грешни ръце и умове се опорочава. Така и комунизмът като идеология звучи прекрасно, но властите със своето разбиране и поведение са я изкривили до неузнаваемост. Тя така или иначе звучи много утопично, че да се реализира в живота по най-добрия замисъл е невъзможно.

Оставям ви да решите да се върнете малко назад в нашето минало, поуките не са за пренебрегване, четете, четете, четете, винаги има смисъл в кигата, която и да е тя!!!

Както много пъти съм споделяла с вас, отдавам предпочитанията си на мемоаристика, романизирани биографии и биографии. Такива са прочетените наскоро "Лейди Африка" от Пола Маклейн, "Животът по Мисисипи" от Марк Твен и "Суворов" от Олег Михайлов. Много са причините за това увлечение към този тип книги, най-вече защото съдържат достоверни факти и събития, случили се с реално съществуващи хора, а не измислени герои, исторически сведения за част от живота им, и не на последно място оставят в мен знания, които ми служат за изводи, пример и размисли.

Как иначе бих могла да зная за природата на Кения, животът на местните, климатичните особености на региона, реалистичната картина за особеностите, трудностите, консерватизма на английските заселници към новото, неизвестното и непознато настояще в първите години на 20 в. Младата Берил Мархам отстоява при изключителна съпротива своите мечти и стремежи като първата африканска жена-летец и треньор на коне, завоюва престижни награди и признания със своите постижения и в двете начинания. 

Как бих могла да зная, че Марк Твен е псевдоним на Самюел Лангхорн Клемънс, един от многото, с който писателят си служи в своите творби, и означава  дълбочината на водата, която има изключително важно значение за корабоплаването по Мисисипи. Двугодишното му обучение за лоцман е отразено в книгата така реалистично, че понякога се улавях за настоящето, представяйки си смяната на сезоните, мощните бури, приливите и спадането на реката, наводненията и измененията в коритото й. Една от най-дългите реки в света, Мисисипи е завладяла детството, младостта и живота на писателя, поради което той отдава своята любов и признателност към нея.

Как бих могла да зная, че имперските амбиции на Русия не са от днес, а от миналото, когато поредица руски владетели са проявявали агресия и непримиримост към съседите си - Швеция, Турция, Финландия, Полша и кой ли още не. Как бих могла да си представя при какви тежки условия Суворов е воювал за короната, какво е било водещо в неговото разбиране за войска, оборудване, възпитание на войниците, отношение към мирното население, включително и към българското. Името му е символ на целеустременост, силна воля, непоколебимост, дисциплина и още много други определения за успешна армия.

Иска ми се да вярвам, че с тези споделени мисли съм провокирала вашето внимание към книгите и техните автори, че ще проявите интерес към историите им и ще си извадите поуки от тях. Няма да престана да ви призовавам към четене, макар че данните от последните проучвания на социологическите изследвания сочат спад на четящата аудитория /само за България е установено, че 40% от населението не е прочело за последната година нито една книга?!?!?/ Това е много тревожно, защото говори за пристрастяване на електронните технологии, които никога няма да заменят книгата. Четете, четете, четете, това е пътят на познанието!!!Е

Един позабравен от мен писател -Джек Лондон, ми попадна чрез сборника разкази 3 -  "Бялото мълчание" и ме пренесе в двата края на света - Аляска и островите на  Южните морета. В младежките си години всички сме заспивали с приключенията на "Белият зъб", "Дивото зове", "Мартин Идън" и много други.

И ако сте чели предишните части от блога, посветени на околосветското ми пътешествие, ще се досетите кои от тях лично съм посетила - Фиджи, Мороа и Самоа. Суровите климатични условия в далечния север на Канада, Юкон и нейните притоци, Клондайк, Доусън и други центрове от златотърсеческата треска, пораждат тръпки по тялото ми и не си помислям за подобна авантюра днес, когато тези места са обект на засилен туристически интерес. 

Дори само това, че кракът ми е стъпил там,  предизвика у мен много спомени и емоции, без да изключвам сюжета им, който е удивително правдив и напомня това, за което съм споделила преди - експанзията от Запад към Изток, насилственото налагане на християнството и установяването на политическите и търговски  интереси на капиталестическото общество. Тук отново ви припомням индийската поговорка за човека и камилата, които съвсем точно характеризират настъплението на западните държави към богатствата на Изтока. 

Съпротивата на местното население е яростна, но неуспешна, имайки предвид силата на модерните оръжия /за времето си/, несметните богатства и природни ресурси и в резултат -  налагането на колониална зависимост. Едва след средата на ХХ век започва постепенното освобождаване на "отвъдморските" територии, съпроводени отново с насилие и опит за запазване на статуквото. Чели сме от историята как коренните жители са възприели "благата" на развитите държави - болести, алкохолизъм, корупция и други зависимости, които изцяло са разрушили техните бит и нрави.

Всички тези мисли във връзка с днешната обстановка в света отново и отново доказва, че всяко нещо ново е добре позабравено старо. Никога няма да престана да се чудя защо днешните управляващи света не се поучиха от грешките на миналото, толкова ли няма значение мира, човешкият живот, материалните придобивки, природните дадености, та да ги разрушаваме за миг, след който години и години ще са нужни за възстановяването им???

Ето това е въпросът, за който нямам отговор! А вие четете, четете, четете, дано за себе си намерите правилният отговор и се стремите да живеете съобразно 10-те Божи заповеди, които са нито нещо повече, нито нещо по-малко от правилата за достоен живот. 

Пожелавам на всички вас, които ме удостоявате с честта да четете този блог, едно красиво, щастливо и пълно с положителни емоции лято. Приготвила съм ви една изненада, която се надявам до есента да стане  факт - продължавам да споделям пътуванията си по света и през моите очи и душа да ви пренеса там, за да се насладите и вие на нови места, хора, нрави, да станете част от него, колкото и да твърдят специалистите, че Земята е най-малката планета в Слънчевата система, за мен тя е необятна и само чрез четене и гледане може, макар и визиуално, да я опознаем.

Днес ще споделя няколко интересни четива, които изпълниха със смисъл горещите юлски дни и нощи /не успяха да ме разхладят, но поне не ме нагряха повече/. 

"Студената" война, "желязната" завеса, входни и изходни визи, редица рестрикции, непрекъснат контрол и житейски препятствия съпътстват Джон Стайнбек и Робърт Капа  при посещението им в Съветския съюз няколко години след Втората световна война иэсъвпадайки с честването на 800-та годишнина на Москва. 

И всичко това на малко повече от 200 страници "Руски дневник" разказва за живота на  обикновения човек в необятната земя, за колхози и совхози, за традиции и нрави, за литература и изкуство, за природа и неуморен труд за възстановяване на разрухата от войната. Политика не присъства в разказа, но тя се усеща по всичко, с което двамата се сблъскват по време на престоя си. Битови неуредици, бюрократизъм, ограничения авторът и фотографът  срещат всеки ден, но те безпристрастно отразяват личните си впечатления от контактите, срещите и разговорите с хората в Украйна, Грузия, Москва, Сталинград /днес Волгоград/. 

Безпристрастният поглед на писателя, снимковия материал на фотографа не остават читателя безучастен, четейки Дневника. Хиляди човешки съдби и страдания, пълна разруха в икономиката и природата там, където е минала войната, героични усилия за отстраняване отново и отново на щетите, колектива пред индивида - това е само малка част от цялостното ми впечатление от книгата. 

Хубаво би било младото поколение да прочете как са оцелявави жителите на страната, каква е цената на мира и защо не бива да се допускат повече такива грешки. За жалост и днес сме свидетели на безразсъдните действия на политицити, които въвличат света към гибел, цената на която се плаща от всички нас. ДОКОГА??? 

"Мата Тара" - "окото на деня" /от явански език/ е сценичното име на Маргарете Зеле, известна като първата стрийптизьорка и двоен агент в години преди и по време на Първата световна война. Ан  Браганс в "Мата Хара"  на малко повече от 300 страници разказва за удивителния живот на младата жена, която покорява много европейски страни с фриволните си танци, измисления си произход, авантюристичните връзки, находчивостта на изкусителка, но това не я прави щастлива. Напротив, единственият мъж, когото тя обича безрезервно, я предава, докато военно правосъдие не я застига. И до днес битуват съмненията относно истинската й роля като агент, но реалностите по време  на войната във Франция я превръщат в изкупителна жертва.

Скромният й произход, семейната и училищната среда я оформят като продукт, който иска от живота повече, отколкто тя е подготвена за него, като накрая завършва горчиво. 

Мисля, че събудих любопитството ви и ако решите, можете да прочетете биографичния роман и да проследите съдбата на Мата Хара. Както винаги ви призовавам - четете, четете, четете, това ще ви обогати - образователно и емоционално.

Това му е хубаво на лятото - дълги дни, безвремие, лежерно плажуване и занимания по интереси, а моите ги знаете - книгите. Оказа се, че неусетно съм прочела толкова много, удивих се сама на себе си. Ето защо:

"Маската на времето" от Мариус Габриел, "Кутия за енфие" от Павел Вежинов, "Пазителката на тайните" от Кейт Мортън, "Светата троица" от Кон Игълтън, "Любов призори" от Елизабет Барние, "Аламут" от Владимир Бартол, "Лавандуловата градина" от Лусинда Райли, "Четирите годишни времена" от Лоръл Корона, "Мадам дьо Помпадур" от Клаудия Циглер, "Човекът от луната" от Ада Чумаченко, "Сибирски тайни" от Александра Маринина. 

Вероятно ще си помислите, че съм правила само това - да чета, е почти познахте. А как да устоиш на това многообразие от сюжети, епохи, жанрове, автори и интерпретациите им,  герои /реално живели или измислени/, загадки и разкриването им и още, и още.... А сега, накратко моето резюме за тях:

Една от любимите ми писателки - Александра Маринина и нейната главна героиня - криминалистът Анастасия Каменская в "Сибирски тайни" разкриват скрити от дълги години тайни, разностранни корпоративни интереси, човешки трагедии.  Аналитичният подход  и безпогрешният усет на разследващата извличат от наличната информация необходимите и неоспорими факти, спомогнали разкриването именно на тези тайни в далечния Север на Русия. 

Както обикновено маркирам новото за мен, без да разказвам изцяло сюжета. Става дума за отглеждане на ценни животински видове за техните кожи, отрасъл, който има традиции и е ценен импортен продукт още от царско време. Видри, самури, норки и още, и още, селекция на най-здравите и плодовити животни, стриктен хранителен режим, хигиена, ваксини, ветеринарни прегледи, спазване на предписанията на съответните контролни органи. На фона на това, печелившият в миналото  отрасъл, бе странно да разбера, че производството драстично е намаляво, а оттам и загубата на традиционни пазари /тук не коментирам движенията за защита на животните по цял свят/. И това никак не е странно, имайки предвид колапса в икономическото развитие на Русия след разпада на съюзната държава, бурната приватизация на стотици отрасли, повсеместната корупция /за която неведнъж съм споделяла/, а оттам и нарастване на криминогенната обстановка в необятната държава. 

Ще споделя как си представях суровата природа на Сибир - вековни гори, безброй планини, дълбоки езера, усетих аромата на боровите, смърчовите и елхови иглички, ромолящи реки и поточета, лекия полъх на тънкия ветрец, дори потръпнах от рукналия внезапно дъжд.

Спирам дотук и оставам на вас да решите дали да полетите към сибирската тайга, дали ще споделите нейната необятна шир, дали ще проследите пътя за разкриването на 35-та годишна тайна от сюжета, дали ще помечтаете да се загърнете с някои от безценните кожи /внимавайти за еко-активистите/. Това засиви от вас, а моят девиз, както винаги - четете, четете, четете, едно вълнуващо приключени във времето и мястото.

За Холокоста и зверствата на германския фашизъм са написани не една и две книги, изградени са мемориали на жертвите му по цялото земно кълбо, филмите по темата са потресаващо правдиви и вълнуващи. Историци и анализатори са изучили всички факти и документи, свързани с чудовищния геноцид към еврейската нация. Но поне аз, до момента не бях срещала данни за огромните размери на заграбените богатства в пари, движимо и недвижимо имущество, скъпоценности, ценни книжа и акции. Груби сметки за това открих на последните страници /от близо 600/ от "Маската на времето" от Мариус Габриел. Само в концлагера край Рига са загинали близо 80 хил. евреи.

Една част от виновните са заслужили наказанието си, друга са успели да се спасят, главно в Южна Америка, трети са приели чужда самоличност и така са избегнали от правосъдието след Втората световна война. 

Две епохи, два континента, медицинско чудо след почти преднамерено убийство, сложни човешки съдби и малка щипка любов. 

Ако съм провокирала интереса ви, имате възможност да проследите хода на сюжета. За съжаление и до  днес, в 21 век войната - вечното зло, се вихри навсякъде около нас. Колко още човешки и материални жертви ще паднат само защото егото на властите не намира покритие, а обикновеният човек понася останалите тежести на времето. Ако имате отговор на този въпрос, моля сподете го с мен!

Както неведнъж съм споделяла, обичам книги с истории, обрати, загадъчност, силни емоции, противоречиви герои. Една от тях е последната прочетена от мен през това горещо лято "Пазителка на тайните" от Кейт Мортън и включва всичко това, което харесвам, дори повече. 

Действието се развива в два века - средата на  20 и началото на 21, Втората световна война и в днешни дни. Два континента, отстоящи един от друг на хиляди километри, фантазии и реалност, несбъднати мечти, загуби и поражения, сблъсъци и голяма щипка любов. И всичко това на повече от 400 страници, като романът е обявен за най-добра художествена книга в Англия за 2014 г.

Силни и противоречиви характери и битката помежду им, интриги и прозрения, илюзии и брутална действителност в годините на война, несигурност и обикновени човешки мечти и желания, бомбардировки, жертви - човешки и материални, съдбоносни решения. Дороти, Вивиан, Джими и другите образи са така реалистично представени, че чак човек се пита какво ли не се е случвало в онези тежки години.

Ще разберете, ако прочетете книгата, ще се потопите в атмосферата на миналото, ще преживеете с героите радостите и тревогите им и ще благодарите, че днес живеем в мирно време. ДАЛИ?

А моят апел към вас, както винаги -  четете, четете, четете, само книгите отварят нови хоризонти - към миналото, настоящето и бъдещето ни!!!

Дълго се колебах дали да споделя с вас "Кутия за енфие" от Павел Вежинов по повече от една причина. Действието се развива в една отминала епоха между двете страни на 

"желязната" завеса - източната социалистическа действителност и западната демокрация. Но престъпността не признава граници, тя функционира при всякакви политически условия. 

Леко пресилено /да не кажа инфантилно/ се протипоставят действията на органите на реда в замесените в сюжета страни. Изтъкването на аналитичния ум на българския следовател отговаря напълно на цензурата в нашата страна в онези години, докато действията на френския комисар са представени по наложения образ от медиите на полицейщината във Франция. Подходът на писателя е позволил публикуването на книгата, който идеологическата пропаганда на онзи строй е наложила. Този модел е критикуван в "Задочните репортажи от България" от Георги Марков, коментирала съм го по-рано в блога. В действителност има приповдигнат тон към българския персонаж /сигурно е имало и такива служители в системата на вътрешните работи/, докато неговият колега е принуден да спазва "правилата" на играта при разкриване на престъпленията.

Ако решите, може да си припомните как творците в онези години са спазвали партийните критерии в своята работа, за да дадат живот и публичност на своите книги. Сигурно не е било лесно да се откажеш от своя поглед към работата си, но такива са били реалностите от недалечното ни минало и те са се съобразявали с тях.

А вие - четете, четете, четете, само така ще поддържате активна мозъчната си дейност и дълголетие, както съветват и лекарите!!!

Англия, средата на 15-ти век, борба за надмощие на някои от най-могъщите родове - 

Ланкастър, Платангенетите, Йорк, Хенри XVI и кралица Маргарита във войната на Розите. И всичко това в "Светата троица" на Кон Игълтън. Историческите сведения и летописите почти изцяло изграждат повествованието на воюващите за короната страни, целите и пътищата за постигането им, битките и загубите - човешки и материални, изпълват близо 450-те страници на романа. Ето това аз оценявам по достойнство - да събереше и проучиш историческите хроники, да структурираш адекватно действията на отделните герои и съвсем малко да добавиш свой прочит на събитията /иначе ще се получи исторически трактат, а е романизирана история/, а както знаем това изисква много време и усилия, за да дойде книгата в ръцете ни.

Битката за короната винаги е следвала един и същ сценарий - множество синове /законни и непризнати/, братовчеди и други сродници претендират да я сложат на главите си, но цената е изключително висока - хиляди и хиляди човешки живота, материални щети и тежести върху обикновения човек. Особено ме порази финалът - пътят към короната отново е отворен към ръцете на претендентите, този път от династията Хенри, а повечето от нас знаят как това е завършило.

Бих продължила мислите си върху книгата, но на вас оставям за решите дали да се спрете на това четиво, дори да си припомните историята на Албиона от миналото или ще предпочетете някоя романтична любовна чит-лит книжка. Все едно, важното е да четете, четете, четете, както винаги завършвам с моето послание към вас!

Случайно, или не, интересът към реално живели популярни личности от едно друго време, привличат все по-силно читателския ми интерес. Така стана и този път с "Любов призори" от Елизабет Барние, посветена на голямата руска поетеса Анна Ахматова и връзката й с италианския художник и скулптур Амадео Модилиани. Силно привличане, забележително извисени личности, страст и пословична бедност в първите години на 20-ти век и  двама влюбени из Париж. 

Самата тя, омъжена наскоро, се потапя в света на неговите търсения, общуването им е повече на духовно и естетическо ниво, за което се съди до единствено споделеното от нея признание за връзката им: "Общуваме"!

Силно ме впечатли състоянието на града, който е пострадал от невиждано наводнение, настъпило по технически причини - неспирни дъждове и авария в отводнителната система, което се е случило непосредствено преди пристигане на младото семейство. Независимо от неудебствата, тя обикаля безспирно Париж, когато случайността ги среща.

Преживяла бурните и несигурни години по време и след Октомврийската революция и войните, личните житейски драми и загуби, забраната за публикуване на творбите й, Анна Ахматова оставя огромно литературно наследство, което се радва на многобройни читатели и световно признание.

Оставям ви да се потопите в стиховете й, да откриете тези от тях, които все едно са писани за вас, а дотогава - четете, четете, четете, само по този начин ще се извисите над заобикалящата ни суета на днешните дни! 

Не съм Шехерезада, но ще ви разкажа вълнуваща приказка от дневни времена, продължила почти 1001 нощи. Персия /днешен Иран/, края на 11-ти век, раздирана от междуособици, религиозни фракции и водачи, султани, халифи, емири и множество претенденти за трона и духовни водачи. И една огромна манипулация, примесена с философски размисли на старогръцки мислители, ислямски постулати и шепа млади мъже - федаини, устремени за изпълнят замисъла на  Стареца от планината. Накратно това е съдържанието на "Аламут" от Владимир Бартол. 

Вярна на своите предпочитания, и този път се спрях на действителни събития и герои /с едно на ум, че историята винаги се пише от победителите/. Шиитският духовен водач Хасан ибн Сабах, създава строго йерархична пираминална структура, чрез която набира и обучава млади, силно религиозни момчета и ги превръща в безпределно верни на водача изпълнители на неговите замисли и  цели. Специалистите го определят като първи политически терорист, а самият той са счита за пряк наследник на Пророка и като такъв изисква пълно подчинение от федаините за поставяните от него задачи - обучение, тренировки, убийства. Отварянето на вратите на рая откровено е манипулация, която младите мъже заплащат с живота си. В историята тези момчета носят прозвището хашинините, действително използват хашиш, за да не мислят за последствията, а да  следват поръченията на Стареца от планината.

Стига толкова, вярвам, че с това кратко резюме съм провокирала любопитството ви и ще пожелаете да се потопите в тази вълнуваща, но и много тъжна приказка.

И както винаги - четете, четете, четете, винаги има какво ново да научите от книгите!

С риск да използвам едни и същи думи и изрази, пак ще се опитам да разкажа за поредното лятно четиво - "Лаваднуловата градина" от една от любимите ми авторки в последно време - Лусинда Райли. И отново действителни събития - по време на Втората световна война, във Франция и Англия, съществуващо и в наши дни аристократично имение, замък, лозови масиви, благороднически род с повече от 200 годишна история, френската Съпротива и немската окупация във всички аспекти на вражеско присъствие. Противоречиви семейни отношения и вражди, неизказани тайни и премълчани истини. И всичко това на фона на около 400 страници, в рамките на 18 месеца героите в романа обрисуват напълно реални съдби и събития, личностни противоречия и борба за надмощие, аристократично наследство, преплетени интереси и характери, които те държат до късните нощни часове, за да разбереш какво се случва накрая /поне за мен стана така/.

 Няма да преразказвам сюжета, ако смятате за необходимо, може да си припомните някои факти от близкото минало, да откриете в героите някои свои качества и навици, и да благодарим за днешния мирен ден. ДАЛИ Е ТАКА??? Винаги съм твърдяла, че войната е най-голямото зло в света и се питам едно и също: защо  политиците не се поучават от миналото, защо повтарят едни и същи грешки. За жалост обикновеният човек не може да влияе на тези процеси, остава само да си припомним както не бива да допускаме в своя  живот.

Четете, четете, четете - моят призив винаги отправям към вас, с надеждата, че утре денят ще бъде по-хубав от днешния!!!

Както сте забелязали моите предпочитания в последно време клонят към мемоарните, романизираните биографии и биографии на известни личности. И в това няма нищо чудно, в тях намирам достоверни исторически факти, потвърждаващи уникалния им живот и принос към съответната област - в случая с руския етнограф, антрополог, биолог, пътешественик и изследовател  на Югоизточна Азия, Австралия, Океания - Николай Николаевич Миклуко-Маклай.

В средата на 19 в., когато комуникациите са били твърде бавни и несигурни, предприеманите от него пътешествия и изследвания са допринесли за опознаването на населението на Нова Гвинея, за които той е бил "Човекът от луната". Това е името на книгата, написана от Ада Чумаченско и разказва за неговия живот живот и дело.  За съжаление то е останоло недовършено поради ранната му смърт - едва на 42 години. 15-месечното му пребиваване там, съвместният живот с папуасите е отразено напълно в духа на собствените му убеждения, че всички хора са еднакви, че всички сме равнопоставени, независимо  от раси, етноси, произход, географско разположение.

Миролюбиво настроен към коренното население, той успява да спечели уважението и обчта им, като се връща отново там още два пъти, за да завърши проучванията си.

Богатите записки от първия престой описват мъжете, жените, децата, техният бит и живот по съвсем прост и задоволядащ потребностите им начин, страховете и традициите, вярванията и нагласите към заобикалящия ги свят. През цялото това време той не спира да изследва земите, да лекува и предава своя практически опит в посока облекчаване ежедневието им. 

Съмненията му относно инвазията на новото време към недокоснатите природа и жители, се сбъдват, когато в края на 19 и началото на 20 век започва колонизацията на тези страни, изпомпването на природните ресурси, привнасянето на нови религии, болести и други "придобивки" от "демократичния " свят.

И както винаги завършвам с апела - четете, четете, четете, с тази книга ще се пренесете в друго време и на друго място, надявам се да оцените по достойнство делото на великия Миклуко-Маклай, ще се възхитите от човеколюбието и миролюбието на учения. Навярно ще се запитата дали и вие сте способни на това??? 

С риск да ви досадя с моите литературни пристрастия, ще споделя прочетеното от "Мадам дьо Помпадур", една историческа биография от Клаудия Циглер. Както неведнъж съм изтъквала, предпочитам четива, имащи историчеснки факти, събития, герои от миналото, за да обогатя познанията си за един или друг период от човешкото развитие, за една или друга известна личност. А това за мадам дьо Помпадур, което ние свързваме в нашите представи като използвачка и безкрупулна личност, е представена от съвременниците й едностранчиво, често дискредитиращо или откровено недоброжелателно. Насадените от векове мнения често се базират на писанията на нейните врагове - мемоари , памфлети, лична кореспонденция, песнички, често с обиден характер. Малко са изворите, описващи маркизата, а по-късно и херцогиня, като една образована млада жена, която иска да се хареса на крал Луи ХVI и да намери своето място в Двора. 

А това никак не е лесно, но е продължило дълги 20 години. За миг се пренесете в средата на 17-ти век във френския Двор, гъмжащ от придворни, министри, службогонци, аристократи и аристократки, със своите искания и претенции, изпитващи откровена неприязън към всички извън техния кръг, лицемерни божи служители, противопоставящи се на кралските декрети, фалшив морал на всички нива, строг дворцов протокол и една млада жена, попаднала съвсем случайно там. Как ли ще се почуствате???

И все пак доброто възпитание и образование, личен чар и обаяние, с проби и грешки, съумява да оцелее в този свят, който й нанася безспокойствия, тежки загуби, но не и неизчерпаемета и обич и привързаност на краля. Само се замислете колко силен и борбен дух трябва да притежавате, за де се опълчиш на вътрешния министър, да преодолееш лични предателства, да загубиш така чакано дете и родители, и пак да намериш сили да се изправиш и да продължиш напред.

Призовавам ви да прочетете внимателно романа, защото в неговия край, след повече от 600 страници, ще намерите като приложение списъци на исторически личности, документирани факти и събития по хронология, местата, където мадам е живяла. Тук трябва да подчертая личния й принос за изграждане на училище за офицери, функциониращо и до днес.

Интуиция и женски чар, културен и философски кръг от интелектуалци - скулптури, музиканти, филисофи, артисти говорят за една личност с богати интереси, чрез което тя успява да внесе радост и утеха на краля от ежедневните му задължения в годините на размирна  Европа.

Спирам и ви оставям да прецените дали ще ми се доверите и прочетете тази книга. А аз както винаги ви призовавам - четете, четете, четете, това едно вълнуващо пътуване във времето, а не застой в статуквото!!!

Докато четях "Четирите годишни времена" от Лоръл Корона, в ушите ми звучаха приказните мелодии от музикалния гений Антонио Вивалди. Романизираната биография на цигуларя, композитора, учителя, свещеника/?/ отразява почти дословно неговият житейски път, огромното му наследство - опери, оратории, мотети и други музикални творби, които са го поставили на видно място сред бароковите творци за вечни времена.

Раждането и оцеляването му са трудни за неговото семейство, което вземе решение да го посвети на Църквата, но призванието му се различава от свещеническия пост и го насочва другаде - към музиката.

За да не бъда завладяна от сюжета изцяло, направих справка в интернет и се убедих, че писателката е следвала житейския и професионален живот на Вивалди. В края на книгата  са посочени и до днес съществуващи места във Венеция - Оспедале дела Пиета /за съжаление съвсем малки останки/, църкви, площади, дворци, лагуни. Изброени са и другите му произведения, освен прочутите Четири годишни времена, от което може да се види, че творчеството му е било значително по обем.

Крехкото здраве, трудните взаимоотношения с Църквата, настоятелствата на манастирите, местната аристокрация не спират дейността и творчеството му. 

Лични драми - житейския и професионални, щипка любовна интрига, религиозни забрани, обществени порядки от онова време, скандални събития изпълват повече от 350 страници и не оставят читателя до самия край на книгата.

За мен беше много вълнуващо да си припомня местата, където се развива сюжета - Канале Гранде, Джудека, Риалто, църктвата "Свети Марко, Двореца на дожите, гондолите, маските, карнавалите и още други. Реално обличах героите в одеждите им от 18-ти  век, представях си манастирската обител, заниманията на послушничките и учителките им, традициите в приюта за изоставени деца. Силно впечатление ми направи грижата за онези от тях, които имат някакъв талант - музика, литература, и други дейности. Има и още детайли, които, вярвам ще ви заинтригуват. Ако решите да прочетете романа, сигурна съм, че няма да съжалявате - има много още нови неща да научите. Повярвайте ми - ще се потопите  в отдавна отминали времена и нрави, но ще установите, че животът не се е променил толкова много - хората и нагласите им, личностите и характерите, прилики и разлики от вчерашния и днешния ден не са така големи.

А вие четете, четете, четете,  само книгите ще ви дадат повече от всеки друг източник на информация!!!

Споделяла ли съм предпочитанието си към книги с исторически достоверно съдържание, базирано на действителни факти и герои? Многократно, разбира се! "Животът на индианците" от Джордан Катлин попада в тази класация. Чудно защо ли съм привлечена така да съпреживея промените в живота на обикновения човек, да съм развълнувана от техните съдби и победи, разочарования и радости, от мечти и реалност.

Погрешно наречени индийци от техните откриватели - испански и португалски мореплаватели, тръгнали да намерят Индия, днешните индианци - коренното население на двете Америки са наброявали 12-14 млн., докато днес са около 4. Пътят им е преминал през Беринговия пролив от земите на Далечния изток, когато между двата бряга е имало сухоземен път. Физическите прилики на хората, близките наименования на местности и други белези говорят за произхода им.

Книгата е написана през първата половина на 19-ти век, но събитията, отразени в нея са така показателни за политиката на белите заселници, че не остават в читателя капка съмнения относно целите на завовевателите, както и да ги наричат в последствие историците. И тук искам да ви припомня "Тринайсет луни" и "Студената планина", чиито сюжети отразяват политиката на президента Джаксън към местните, които трябва да напуснат родните си места, светилищата си, да променят напълно живота зи, за да могат белите да се настанят удобно и да се облагогодетелстват от природните дадености за личните си цели - а те са само пари и печалба!!!

Действието се развива в района на Мисисипи и Мисури, който авторът обикаля служебно в продължение на 6 години и проучва живота на местните - бит, нрави, вярвания, морал, взаимоотношения с "бледоликите" - сиукси, команчи, апахи, араваки, мандани и още много други племена. Странните за пръв поглед ритуали, стратегията и тактиката на военните действия, "лулата" на мира, единственият или "първият" човек поразително съвпада с историята на Ной от Библията, което говори за изключителна близост на местните и останалия ни познат свят.

Пороците на цивилизацията - алкохол, болести, насилие, вземат изключително висок брой жертви, допринесло за катастрофалния изход от преселването на Запад. Великият дух, Гнездото на гръмотевиците, Каменния лечител, Големият прериен хълм, Оцеола са само част от местните вярвания и ритуали, а суеверието и преклонението пред неизвестното и непознатото са безброй, и ме впечатлиха особено много. Дълго време смятах романите на Майн Рид и неговите герои за измислени, но се оказа, че Оцеола реално е живял, но е станал жертва на измамата на войниците по време на изселването.

"Един аристрократ в Москва" от Еймър Таулс е изумителна книга, този път не е по действителен случай, но това не я прави по-малко увекателна, дори напротив. Щом като е филмирана дори, с Юън Макгрегър в главната роля, говори за достойнствата на произведението.

Следреволюционна Русия, рестрикци и репресии по Сталиново време, Втората световна война и един обречен на домашен арест в знаменития от царско време хотел "Метропол" аристократ - Александър Ростопов.

Бруталната разправа с потомствената царска власт и нейните членове, репресиите към всяко различно мнение от болшевишката идеология, включително и към редовите партийни членове, масовия глад в Украйна, и още, и още зверства към собственото население. Жертвите от този мрачен период се изчисляват на стотици хиляди, дори милиони, избити, въдворени в изправителни лагери в Сибир, загинали от глад и мизерия, погубена интелигенция и масова миграция /когато и докато е могло да се случи?!?!?/. 

И на фона на описаното, домашният арест на граф Ростопов е проява на милосърдие и добра воля. Неговото оцеляване повече от 30 години показва една изключителна интелигетност, находчивост, логика и комбинативност, качества, спомогнали за физическото му съхрание. Дългогодишните приятелства, вярност и преданост, изключително редки в онези години, го подкрепят безрезервно. Така става възможно да оцелее, да предпази близките си дори и след смъртта на Сталин и да се спаси от силните на новия ден.

Още дълго мога да разсъждавам върху сюжета, но нямам намерение да ви агитирам да прочетете книгата. Ако сте заинтригувани от горните редове, можете сами да решите дали си струват усилията тези близо 600 страници да бъдат проследени.

А аз, както винаги, отново призовавам всички вас - четете, четете, четете. Само така ще си припомните историята, не само на Русия от недалечното минало, ще проследите какво и как това се  е случило и защо обикновеният човек винаги плаща за грешните решения на политиците!!!

Когато прочетох заглавието "Нощна стража" помислих, че става дума за прочутата картина на Рембранд и ще науча повече за живота и творчеството на фламандския художник. Да, ама не!, както  един журналист бе възкликнал някога. Сара Уотърс е посветила повече от 500 страници на един тежък период от историята на Англия, и по-точно на Лондон - годините след и по време на Втората световна война. Предполагам, че и вие ще се запитате, като мен, дали няма грешка в датирането на събитията - 1947-1941 година. И да, няма грешка! Писателката разказва тази покъртителна история точно в тази последователност.

Нощната стража в същност е екип, който помага за намирането на оцелели от бомбардировките над града, помага за откарването им в болници, утешава ранените, прибира жертвите. И то, както може да се очаква, е съставен от жени /защото мъжете са на фронта/ - храбри, всеотдайни, неуморни, дори си позволяват да се влюбват по време на война. 

Дълго, много дълго четях и не можах да повярвам, отново, как в моменти на страдание и мъка могат да се появяват нормални човешки чувства, как несигурността от следващия миг могат да предизвикат такива емоции - любов, страст, нежност, ревност. 

Чак към края, естествено от хронологията на действието, разбрах за някои детайли от сюжета, може би трябваше да се върна в началото на романа, за да си обясня фактите. Но не това е най-важното, силата на книгата се състои в това /поне за мен/, че героите са водени единствено от моментите, които може да се окажат последни за тях, за да бъдат изгубени безмислено в спазването на някои норми, за силата на чувствата, присъщи на всеки един от нас, за безмислието на войната. Дори нямах представа, че пацифистите в Англия са в затвора, защото отказват да отидат на фронта. Както и някои други моменти - например описване състоянието на повредените сгради, патрулиращите по улиците на Лондон, дори усетих миризмите на запалителните бомби, наблюдавах светлините над града.

Моите адмирации към авторката, която ме накара да мисля отново за уроците на историята. И вие може да се присъедините към мен, ако решите да прочете  "Нощна стража" от Сара Уотсън. И винаги апелът ми към вас остава - четете, четете, четете, винаги има какво ново да научите, да преживеете, да осмислите!!!

Ако сте чели предишните публикации в блога, сигурно сте забелязали, че отдавам предпочитанието си към книги с достоверни факти, събития и герои. И този път се получи така, четейки "Жило и мед" от Хани Мюнцер. Промяна на наименования, дати, местонахождения са част от прийомите на писателите, но това не ги прави по-малко достоверни. Бележките на авторката в края на романа след около 450 страници, става ясно, че сюжетът не е само авторска интерпретация на събития преди, по време и след Втората световна война. Ако проявите интерес, може да се уверите сами доколко историята отговаря на написаното.

Основният момент в романа е чудовищният план на националистите в Германия за изтребление на евреите в Европа след идването на Хитлер на власт. И това не е нещо ново, припомнете си, че те са били гонени отвсякъде векове наред, все още нямам обяснение за този факт, но реалността е такава. Холокоста е засегнал повече от 6 милиона жертви - Полша, Чехия, Унгария, Германия и още държави под немския ботуш преди и по време на най-кървавата война в световната история. Доказателствата се намират в списъци, дневници, хроники и къде ли още не.

Историческият прототип на главния герой е Адолф Айхман - архитектът на Холокоста, който е изпълнителят на решенията на Ванзейската конференция, взела решението за масовото убийство на евреите в затвори, концлагери, газови камери. И той е единственият нацистки военнопрестъпник, изправен пред редовен съд в Израел през 1960 г. и екзекутиран. Но дотогава има много време, а деянията му изпълват страниците на книгата с множество страшни сцени на насилие, враждебност, подозрения и кървава разправа с неудобните за властта обикновени хора - лекари, адвокати, журналисти. И голяма част от персонажите реално са правили опит да се противопоставят на властта, за което са платили с живота си. 

Многократно съм споделяла мнението си, че човечеството, и в частност политиците, не са се поучили от историческите грешки. Свидетели сме и днес на ставащото по света! Причини и следствие, отговорност за решенията и резултати, любов и омраза, житейски уроци от древността, природните закони, които незнайно защо не се прилагат в бита са само част от въпросите ни, ако може сами да ги изведем като изводи. Ето защо отново се обръщам със заключителния си призив към вас - четете, четете, четете, ако не за друго, то поне ще си припомните историята.

Днешната публикация е различна от всички досега, защото ще коментирам филмовата версия на някои от прочетените книги - "Списъкът на Шиндлер", "Един аристократ в Москва" и "Тайната градина", "Шогун" в телевизионния му вариант, особено популярен в онези години, когато чуждите продукции в нашата страна бяха повече от екзотика поради политическата система. Вероятно има още много други, но тези са най-близки по време на списването на този блог.

В тазгодишния списък за задължителните за прочит книги на моята внучка бе "Тайната градина" от Франсис Ходжсън Бърнет. Както обикновено, я прочетох на един дъх, запленена от сюжета, героите, чувствата, които обгръщат малките Мери и Колин.

Случайно попаднах на филма по тази книга и бях разтърсена от съдбата на малките братовчеди, но особено ме порази играта на Колин Фърт в ролята на бащата и чичото на двете деца. Нямам намерение да преразказвам филма, само ще спомена, че силно ме впечатли мрачната атмосфера, декорите на замъка, които силно контрастираха на чудната "тайна" градина. Естествено, филмът се различава от кигата, но основното остава непроменено - липсата на майчина ласка, суровото възпитание по време на викторианската епоха. Лъч надежда се появи чрез природата - червеношийката, кучето, вековните дървета, розите, езерцето, които даряват децата със здраве и  весело настроение, споделените положителните емоции от играта на чист въздух и движение, източник на невероятната промяна на Колин. 

Дълго след прочита на книгата, а после и филма, се питах дали това възпитание спомага за изграждане на силни личности, макар че съвременните психолози твърдят, че дефицитите от детството се предават на порасналата личност и те продължават да са твърди, упорити, мълчаливи, и обратно - обичаните деца са щастливи хора в по-късните години.

Оставам на вас да прецените как ще възпитавате своите наследници, но не бива да се забравя, че травмите от детството се носят цял живот. Ако следвате моят апел - 

четете, четете, четете, ще намерите в много от книгите потвърждение на този факт. 

Дълго се колебах дали да разкажа за тези монографии /от гръцки - кратки текстове/, студии, или както се наричат още, за реално съществували личности - Достоевски, Мопасан, Нерон, Цезар, Сюлейман, Пастьор и още много други. Не защото не ми бяха интересни, а защото авторите им са мало известни и може би не са като Джек Лондон, например. Но това не ги прави по-малко стойностни, напротив, неизвестни факти за известни личности винаги са провокирали моя интерес.

Европа, първата половина на 16-ти век и един почти пълновластен владетел с територии от Багдад до Виена, от Нил до Днепър, титулуван с множество имена, почитан и уважаван политик и воин, ценен от противниците си, множество императори, царе и велможи са сключвали мирни договори, които често са нарушавани, стратег и строител на дворци и джамии, оцеляли и до днес - Сюлейман Великолепни. "Кануни" - титла на законодател на мъдри закони, покровител на земеделието, промишлеността, търговията. 

И както често се случва в света на властта, и за Сюлейман почестите, славата, успехите често са придружени с явна и тайна съпротива, интриги и заговори, коварство и предателство, раболепие и непокорство, бойни подвизи и унизителни поражения. Човешки грешки и неправилни решения,  природни стихии, притворство и скрити помисли са съпътствали почти целия житейски път на Великолепния. Еничари, харем, наследници, доверени, или пък не, придворни са част от неговото обкръжение. Една от любимите му ханъми - Роксалана се издига до немислимото за оново време положение в сарая. Това обаче води до имперските амбиции на младата "кадъна", която не се задоволява с това да е наричана така, а да си извоюва полагаемото й се място на законна съпруга на султана. И оттук нататък започват интригите и заговорите, завършващи със смърт, много смърт. 

Ще оставя на вас на решите дали да продължите четивото, или ще се задоволите с тази информация. Препоръчвам ви "Роксалана" от Павло Загребелни, за повече подробности за живота и делото на Сюлейман Великолепни и неговата любима жена.

Как иначе щях да науча, че травмите от детството - скъперник, жесток и тираниченбаща, щабният лекар на една московска болница, закоравял алкохолик, но уважаващ науката и образованието емигрант от Украйна -  родителят на Фьодор Достоевски, е прототип на някои от най-известните герои на писателя. "Идиот", "Братя Карамазови, "Бесове" са всепризнати книги, в които чертите от характера на бащата са вплетени в образите на действащите лица.  Голяма част от тези романи са писани в чужбина, където писателят общува с модерните за онези години кръжоци и дружества, политически проекти, основно целящи премахване на крепостничеството. Съд, каторга, признание и отричане на творчеството са били част от житейския и професионален път на писатели, оставил ярка следа в световната класика.

Откривателят на света на бактериите - Луи Пастьор, цял живот се е борил с научния скептицизъм и невежество, преследван  от колеги и злонамерени хора. Втората половина на 19-ти век е сложила началото на научния спор относно  "самозараждащите" се организми и действителното им съществуване в обичайна среда - въздух, слънце, влага. Експедиция в Алпите на повече от 2500 м. надморска височина доказва теорията му, но с това препирните и нападките не спират. Проучване, многократни опитни постановки и наблюдения върху ферментацията на вино, бира, оцет, болести по лозята, копринената буба и още области на научни изследвания осмислят творческия път на несломимия Пастьор. Бактериите - вредни и полезни, са вечните спътници на забележителния учен, опитите със заразени животни и изнамирането на ваксините срещу тях, също бележат битката му със закостенелите схващания на тогавашния медицински свят. Септичният микроб и прилагането на антисептични методи в хирургията осмислят цялостния научен подход и спомагат за излекуване на много болни. Венец на неговото дело обаче е обособеният дял в медицината - бактеорологията и учредяванета на Пастьоровия институт в Париж. Ако съм привлякла вниманието ви, можете да прочетете още за бележития учен, има много източници, достъпни и във виртуалното пространство. 

"Да се осмелиш да шофираш - Пробуждането на една саудитска жена" от Манал Ал-Шариф е автобиографична книга, която ме разтърси из основи. И нямаше как да бъде по друг начин, след като в нея се разказваше историята на една млада жена, преживяла всичките предрасъдъци, унижения и зависимости, налагани от радикалния ислямизъм. Религия, проповядваща любов, съчувствие и доброта!?! На моменти не проумявах как това се случва в 21 век, как проклятието да се родиш жена в свят на вековни табута и забрани е допустимо, как пълното отричане на всякакви човешки права е възможно, и то само защото си жена!!!

Мека - свещеният град за исляма, е родното място на Манал, място, в което от ранно детство се сблъсква с наложените от векове традици, място на милиони поклонници за ежегодния хадж,  и не само тогава, град, пълен с противоречия, лукс, мизерия. Семейство, училище, университет се стъпките на младата девойка, белязени с ограничения, забрани, потъпкване на всякакъв порив за развитие. Само безкрайната упоритост на майката съумява да даде на децата си - 2 момичета и 1 момче, образование, което им дава възможност да видят света и друг начин на живот.

"Пробуждането на една саудитска жена" става бавно и мъчително, преминавайки от радикален ислямизъм до издигането на глас за извоюване на основни човешки права - в случая става дума за шофиране на собствен автомобил. Това става факт едва в 2018 г. по нареждане на краля, след множество акции и с помощта на съвременните технологии - интернет, инстаграм, туитър, подкрепата на много жени и кумирите на Манал - активистките от 1990 г., борещи се за това право и завършили в затворите. Дълго се питах какво ли е това да бъде функция на мъжете, да битуваш затворена в дома и оградени от високи стени, да не можеш да спортуваш, пееш и танцуваш, да живее в сянката на тези, които религията е дарила с върховна власт. 

Самата аз изпитах на гърба си незачитането на своя пол, когато на летището!!! в Дубай, служител на наземния персонал демонстративно отмести погледа си от мен и не ме удостои с отговор как да открия куфара си?!?!? И ТО САМО ЗАЩОТО СЪМ ЖЕНА!!! Само си представете животът на всички тези жени, които са обречени да стоят в сянката на мъжете - бащи, братя, съпрузи и родственици, да зависите от тях във вземането на решения относно вас самите - образование, здраве, всякакви интереси, да понасяте обиди и унижения, да чувате постоянно упреци и укори, да нямате никаква сигурност дори до собствения си живот!!! Как жена от нашето съвремие от други части на света ще приемат доброволно тази съдба, дали пробуждането на арабските жени няма да им донесе повече права или обратното!!!

Оставям на вас да решите да прочетете тази книга, обръщам се основно към жените, защото само вие най-добре ще почувствате духа и атмосферата, ще се изпълните с възхищение към смелостта и решимостта на тази млада жена, ще бъдете съпричастни с нейната съдба и по силите си ще помогнете и на останалите да живеят свободни, силни и независими хора.

И отново моят апел към вас - четете, четете, четете, само по този път идва просветлението!    

СКЪПИ МОИ ЧИТАТЕЛИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ, 

Бързам да споделя с вас един факт, който силно ме развълнува, зарадва и ме зареди с още повече желание да продължа списването на този блог.

Дори когато започнах да го правя преди 3 години не смеех да повярвам, че ще бъде видян от 5500 човека, а 1000 от тях - ще го четат. Една световнонепозната авторка от малка България ще заинтригува читатели от Европа и света, това дори не си го бях мечтала. Но ето, че вчера - 17.09.2024 г. - един църковен и светски празник - Светата премъдрост София и нейните дъщери - Вяра, Надежда и Любов и празникът на моя град - София, сбъдна тези числа. И това не са само цифри, това са хора - жени и мъже, стари и млади /предполагам/ са се спрели на двете части на блога, в които разказвам за впечатленията от пътуванията си и размислите ми върху прочетените книги. И всичко това няма как да не ме развълнува, аз обичам да разказвам за един или друг град, държава, народ или да се потопя в сюжетите, да съпреживявам съдбата на героите, да анализирам събитията,  да вдъхвам природата от разнообразните четива. 

По този причина съм ви безкрайно благодарна за вниманието, с което ме признахте, това ми дава увереност да продължа да ви завладявам с интересни детайли за пътуванията ми /искам да вярвам, че ще продължат още дълго време?!?!?/, да ви пренасям в богатството на литературата и нейните герои, да ви провокирам и вие да четете, с този апел винаги завършвам всяко едно от посланията си към вас.

А сега по същество, стига с лирически отклонения около моята скромна личност!!!

"Книжната къща" от Франсоаз Мале-Жорис силно ме озадачи. 

Първоначално обърках заглавието с филма "Къща от карти", който няма нищо общо с книгата. Списването й силно напомня сборник с есета, което се оказа част от ангажиментите на авторката. Творческият безпорядък в битов план, мирното съвместно съществуване на писател, художник и четирите им деца - 2 момичета и 2 момчета, всеки от които носи собствена индивидуалност, куче, котка и всякакви други животинки, принесени от улицата от децата ме накараха да се замисля как се справя тази жена с всичко това.

И все пак, макар че не се чете лесно /като чик-лит книжките/ ме накара да се замисля за важните неща във възпитанието на децата - не с думи и досадни лекции, а с личен пример като начин на живот, отношение към роднини, близки, приятели, отношението към религията и заобикалящия ни свят. Авторката ежедневно провокира децата си да мислят, да сравняват, да анализират и изградят собствена философия за важните неща от живота. Дреболиите - пране, готвене, почистване и други подобни, са оставени на заден план, когато нямат такова важно значение към това как да постъпиш в един или друг приятен или не момент, да уважиш нечие мнение, да изградиш собственото си АЗ.

И както обичайно, оставам на вас да решите дали да се занимаете с това четиво, предупреждавам отново, че не се чете лесно, или да го подминете без внимание. Лично аз ви го препоръчвам горещо, не търсете лесни пътища в живота, такива просто няма, а раздвижете сивите си мозъчни гънки и се опитайте да научите нещо ново, винаги има какво. И пак - четете, четете, четете, вечният ми апел в края на това включване, познанието е безкрайно, от нас зависи дали ще го приближим по-близо до себе си, или ще се понесем по течението на ежедневието. Вие решавате!!!

Днес ще ви разкажа за трима мъже, оставили имената и делата си в историята от векове - Нерон, Макиавели и Чезаре Борджия. Мнозина от нас са ги срещали в книги, монографии, филми, всеки един от тях със своите странности и амбици, изстъпления и почести, нрави и завети. Заслужава си да се спрем накратко за по-важното за тях.

17-годишен Нерон стъпва на трона с обещания за достоен владетел, който ще защитава правдата и хората, ще спазва правилата и ще бъде пример за своите наследници. Неговият учител и ментор, Сенека влага в написаните от самия него речи, тези уверения, които звучат като музика в ушите на сенаторите и обикновения плебс. Реформи и нови земи бележат първите години от управлението на Нерон, но историците са единодушни  в преценките си, че голяма част от тези постижения се дължат на неговата амбициозна  и властолюбива майка Агрипина. В краткия си живот - едва 30 години, той преминава през зачитане на закона и правилата, до тяхното грубо потъпкване, от защита на слабите  до безкрупулните убийства, дори на собствената си майка и сина на Клавдий - Британик, и още издевателства и върховен цинизъм. 

Ролите на Нерон, добре заучени и отрепетирани до блестящо изпълнени в Сената, дълго заблуждават голяма част от обкръжението му, но това трае кратко. Наследените пороци и слабости, появили се особено през втората половина от живота му, говорят за безнаказаността и всемогъществото на владетелите. Следва безумен период за императора - убийства, заговори, заграбване на имущество, изпращане /в най-добрия случай/ в изгнание на противниците. Очевидно бащиното наследство  - тираничност, жестокост, отмъстителност съпровождат властването на Нерон до самия му край. Дори да са пресилени в историческите податки, тези прояви ни най-малко не извиняват самозабравилият се управник. Дори за пълното опожаряване на Рим да не се счита за виновен, дървените градове от онези години се подпалват и случайно, но винаги читателят трябва внимателно да чете между редовете. Крайни жестокости, възмутителни убийства, изгаряне на християни и още престъпления изграждат образа на Нерон, който знаем от историята. 

Ако проявявате интерес, има достатъчно исторически книги, които ще ви припомнят защо властта не бива да се съсредоточава само в едни ръце, макар и това някои анализатори да считат за предимство. Контрол над властите трябва да има постоянно, за да се избегнат примери като тези на Нерон от първото столетие от новата ера. "Какъв велик артист умира" са последните му думи преди личният му секретар да го прободе, скрит от разгневените преторианци, проследяващи го от бягството му от Рим. Поуките за днешните политици, повярвали в себе си, са показателни, но дълбоко се съмнявам някои от тях да смятат, че това не се отнася до тях.

Името на Макиавели е символ на лицемерие, предателство и безнравственост в политиката. Макиавезмът  означава политическа лъжа и хитрост, неизпълними обещания, откровена заблуда, политиканстване, корупция. Втората половина на 15 в. и първата четвърт на 16 в., епохата на Ренесанса, бележат знакови промени в Европа - новият ред в Европа, бурното разрастване и амбиции на малките държавици, особено в Италия, забележителни постижения в изкуството и културата, великите географски открития, бележити държавници, военни, писатели, художници, скулптури характеризира годините на разцвет след тъмното Средновековие. 

Едва ли Макиавели би се откроил сред тях, ако не беше написал "Князът" /"Владетелят", "Принцът" в различните преводи/, наръчник за политически правила, които са отправна точка за всички държавници от онова време, дори и сега се наблюдават чрез тези постулати. В нея са описани тези методи  и похвати, които се прилагат еднакво от всички на власт - мисли и  действия  за утвърждаване на статуквото. Историците определят това писание като "катехезис на злото, изчадие на политическия ад" в онези години. Книгата не успяла да донесе дивиденти на автора, който неизменно се е стремял към изгодна служба при местния херцог Лаврентий, дори не била публикувана приживе.

Дипломат, военен  организатор /мениджър по днешните квалификации/, литератор Макиавели служи на родната си Флоренция дълги години, република в онова време до краткото завръщане на Медичите, драматург на "Мандрагора", предизвикала интереса на папа Лев Х. "История на Фларенция" е другото по-известно произведение, възложен му от Юлий Медичи и осмислил дните на уморения писател, който е известен на своите съграждани като честен и почтен човек, който "слуша всички и говори на всеки, че той е прав". Тези и други подобни мисли се съдържат в редовните му доклади до Сеньорията. 

Нуждата да се приспособява към обстоятелствата са породили тази гъвкавост в отношенията, охарактеризират в последствие популизма, широко прилагани и днес. Ако имаше полза от тези произведения, приложими и днес, това значи, че те са неизменна част от природата на политиците, а днес са по-рафинирани и задкулисни, вероятно ще просъществуват още дълго време. Както се казва - всяко ново е добре позабравено старо, не сте ли съгласни?

Чезаре /Цезар/ Борджия е следващият герой на днешната тема на блога. Един от героите от "Държавата" на Макиавели, "които не държат на своята дума, умеят да излъжат другите и да победят тия, които им се доверяват честно". Едва ли има друг, който отговаря на това определение, освен  Чезаре, вторият син на папа  Александър VI, изминал своите житейски път и кариера през убийства, заговори, кроежи с цел изграждане на своя империя, запазване на семейното богатство и власт, постигнати по нечувани за времето си похвати - корупция, злословие, предателство, отрова, меч, вероломство в края на 15 в. Безпринципни договорки, временни воеинни съюзи, династични бракове, многолюдни армии, постоянни битки съпътстват младия херцог Валентиноа. Арести, затвор, бягства, надежди и страхове, подкупи и откровени лъжи бележат 35-годишния живот на една личност, известна с лоша слава в началото на 16-ти век. Останалото, както се казва, е история, която всеки може да проследи. Има достатъчно литература по темата.

А аз отново завършвам, както обикновено с апела - четете, четете, четете, само така ще си припомните уроците от миналото и ще се стремите да ги приемете или отхвърлите, ако така сте преценили. Изборът е ваш!!!  

Случайно, или не, с риск да се повторя за пореден път, попадам на четива, чиито събития и герои са действително съществуващи в миналото, видно от историческите хроники. И този път в "Бунт" от Робин Йънг борбата за надмощие на Англия над вечните й врагове - Шотландия, Уелс, Ирландия, Франция и  още, и още територии в края на 13 в. не прави изключение. 

В края на книгата авторката посочва "Пророчествата на Мерлин", които действително са били част от "Историята на кралете на Британия" от Джефри Монмътски и са водещи при решенията на Едуард I за завоюване на тези земи. Суеверието на много владетели от онези времена ги насочват към постоянни битки, костващи много средства и жертви, за да се изпълнят тези завоалирани обещания.

Сключените договори бързо се отменят, сформират се нетрайни съюзи, въоръжават се хиляди воини, хазната често прибягва до изземване на средства - пари, данъци, скъпоценности, посяга се на църковното имущество, за да се водят безброй битки, разрушават се замъци и крепости, бойните полета се превръщат в кървави земи, където остават да се белеят човешки и животински кости. И това се повтаря през година, две, столетия наред. Дори и днес в 21 в. сме свидетели на такива лишени от всякаква логика войни къде ли не по планетата Земя. Питам се докога???

Робърт Брус, едно от главните лица, дълго се лута, докато намери истинското си призвание, воден от противоречиви чувства и очаквания. Независимостта на Шотландия е извоювана трудно, особено като се има предвид и вътрешните борби на отделните кланове за надмоцие - земи, власт, и отново пророчествата, определящи този или онзи да заеме трона. Междуличностните отношения и вражди, суровата природа, изграждането и провалянето на приятелства и принадлежност се вплитат в разказа на авторката. 

И както неведнъж се изразявала своето отношение към тежкия труд на писателите, и тук тази мисъл ме преследваше по време на целия прочит.

Признавам, че ми беше трудно да следя нестихващите бойни действия, безкрайните дъждове и ветрове на Севера, хилядите воини, оръжия, знамена, които изпълват близо 650 страници, лични загуби и вражди, измамени надежди и провалени приятелства, вечната битка за надмощие. За пореден път се питам докога его-то на владетелите ще обричат народа си на мизерия и разруха, на падение и загуба на всичко човешко у хората? 

Ако можете, отговорете ми, чакам! А дотогава - четете, четете, четете, опитайте се да си отговорите на въпросите, които измъчват мен от години.

Нашият мъдър народ има една поговорка - Тежка е царската корона! Многократно съм имала възможност да се убедя в правдивостта на тази мисъл, четейки исторически биографии, монографии или романи, посветени на короните - царски, княжески, императорски и други подобни. Завист, коварство, интриги, заговори, предателства и множество недостойни прояви на човешкия индивид, съпътстват тези, които са имали щастието, или нещастието, да застанат начело на управлението на своята страна. Примерите са достатъчно много, за да бъдат изброявани. 

Близо 500 страници от "Корона от тръни" разказват за царуването на Борис III в продължение на четвърт век - от 1918 до 1943 година. Авторът - Стефан Груев, е пряк потомък на началника на кабинета на царя  - Павел Груев, екзекутиран през 1945 г. от т.нар. Народен съд. Това значи, че посоченото в книгата, е достоверно, пряко от източника, свидетел на трудностите на времето, в което се е случило това царстване.

Казват, че историята се пише от победителите. Сигурно е така, защото в часовете по история по време на социалистическата власт, царят е обрисуван като най-главния виновник за Втората световната война поради сключения с Германия Тристранен пакт, без да се отчитат реалностите на времете преди и по време на самата война. Никъде в онези уроци не се споменава за това, че България успява да си върне южна Добруджа, че нито един български войник не е участвал в преки военни действия, че чрез застъпничеството на царското семейство нито един български евреин не е изпратен в контрационен лагер. Съдба, която не е отминала сестрата на царица Йоанна - Мафалда, загинала трагично в Бухенвалд /като се има предвид, че Италия е съюзник на Германия, а съпругът на Мафалда е германец, което буди моето недоумение?!?!?/.

Застанал начело на държавата, след абдикацията на баща си цар Фердинанд, Борис се сблъсква с изключително трудно наследство - тежкото поражение и непосилните контрибуции след Първата световна война, Войнишкото въстание, Радомирската република, пълна разруха на войските ни, политически размирици, борба за власт на множеството партии в Народното събрание, изолация на Европейския континент. Само личното обаяние, дипломатическите ходове и принадлежността към роднинските връзки с царуващите династии в онова време, вярността на част от офицерството, народната любов са го  карали да следва своята политика за ненамеса във военните действия, да използва всякакви възможности да извлече максимална полза от реалността за страната.

Съвсем млад, неопитен, интровертен по характер, обременен от тежкия характер на баща си, Борис трудно навлиза в политиката, докато се опитва да спазва дадените обещания, обграден от лични приятелства, ласкатели и използвачи, той прилага наученото от Фердинанд - изслушва, преценява, обещава, но никога не действа прибързано. Това особено много му помага в отношенията с Хитлер, Гьобелс, Гьоринг, Рибентроп и германските  военни в страната и чужбина.

Нама как като четеш книгата да не изпитваш съчувствие към царя, принуден от обстоятелствата да лавира, хитрува, изчаква, изпълнява забележителни дипломачески ходове, за да може да извлече само полза за страната, независимо от външните условия. В личен план той успява да се съхрани благодарение на членовете на своето семейство - брат и сестри, съпруга и децата си, верните приятели и общуването с природата.

Спирам дотук и ви оставям да прецените дали да отдадете своето внимание на това особено поучително четиво. Аз самата бях изумена от пълното разминаване на това, което съм учила за този човек и това, което е описано в книгата. Вие сами ще решите дали има какво да се поучим от него, или ще го забравим в мига, когато затворим последната страница. И както винаги ви призовавам - четете, четете, четете, само така ще придобиете реална представа за миналото, което се проектира и в бъдещото!!!

СКЪПИ МОИ ЧИТАТЕЛИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ,

Изтичат последните часове на 2024 година, година на емоции от всякакъв вид - лични, обществени, световни, година на промени - положителни и не съвсем, година на очаквания и разочарования, година на надежди и застой, година, пълна с изненади и обрати. И това му е хубавото на времето - винаги ни изненадва, ние си мислим, че го управляваме. Каква заблуда!!! Нека се смирим и отрезнеем, да видим с разбиращи ум и сърце реалността, да се помъчим да сме по-добри и  толерантни, да си вземем поуки от миналото и се надяваме бъдещето да е все по-добро от вчера.

Много дълго не споделях с вас прочетеното, по чисто технически проблеми с компютъра. "Играчът на шах" от Стефан Цвайг, "Братството" от Робин Йънг, "Вледенен" от Рой Якобски, "Дневникът на Микеланджело-Лудия" от Роландо Кристофанели, "Госпожица Малък жерав" от Сайо Масуда, двете части на "Завръщане у дома" от Розамунде Пилхер, монографиите/студиите от Р.Словцов /за съжаление никъде не открих малкото име на автора - дали Ромен, Роман, Румен или други имена с начална буква Р/, но не това е най-важното - Робърт Луис Стивънсън, Дмитрий Менделеев, Вилхелм Завоевателя, Харун ал Рашид, Ги дьо Мопасан, Гаспар Хаузер са само част от историческите личности, описани в тези четива. 

Между другото думата "монография" е с гръцки произход и означава краткът текст. Независимо от краткото описание на тези мъже, основните исторически данни за тях са посочени абсолютно достоверно, опирайки се на факти от протоколи, кореспонденция или публикации в печата, от по-ново време, което ги прави напълно отговарящи на действителността от миналото. Както знаете, аз имам пристрастие към историята, която в немалка степен се проектира и в бъдещето. 

Отново ще направя малко отклонение от темата, като припомня на тези от вас, които са чели двете части от блога, посветен на околосветското ми пътуване преди близо 6 години, когато посетих дома на писателя на остров Самоа. Можах да се убедя в неговата красота, чудесен и здравословен климат за разклатеното здраве на Робърт Стивънсън. Не на последно място - грижата на местните, които поддържат къщата, превърната в музей, двора и гроба му в израз на почит към неговата памет.

Не съм знаела, и няма как да знам, за прийомите на Гестапо към една част от арестантите, които са били подложени на рафинирани мъчения не толкова физически, колкото психологически. В "Играчът на шах" Стефан Цвайг в присъщия си стил описва дългото пребиваване на принадлежащи към банките служители, отговарящи за имотите и парите на църкви и манастири, с цел конфискуването им за целите на националсоциализма. Затворен в самостоятелна стая, играчът месеци наред се опитва да се съхрани психически чрез различни методи - трениране на паметта чрез спомени и заучени теории, докато попада на кратко ръководство по шах, като по този начин развива блестящи умения на квадратната дъска. Ако съм ви заинтригувала, сигурна съм, че ще прочетете книгата, само името на автора е достатъчно да е гаранция за поучително четиво.

По-рано в този блог споделих за великия Микеланжело, но "Дневникът на Микеланжело-Лудият" от Роландо Кристофанели е поглед към живота и творчеството на художника и скулптура от друг ъгъл - неговият светоглед, особености на характера, непремиримост към посредствеността, всеотдейността към творбите си, недоверието и мнителността му към обкръжението му, особено към семейството. Доживял до достолепна старост, осъщестил най-големите си мечти в живопистта и скулптурата, оставил безценно художествено наследство, но и запомнен като ексцентрик и особняк за съвременниците си, той е нагледен пример как великите са оценявани посмъртно, независимо от приноса им за културата. Само посещението във Флоренция би било достатъчно, за да се оцени гения му, да не говорим на Пиета във Ватикана, или Сикстинската капела. Пожелавам ви от сърце да посетите само тези непреходни паметници на Микеланжело, за да се убедите, че той е гений, независимо че съвременниците му го обявяват за луд.

"Братството" от Робин Йънг и "Вледенен" от Рой Якобски са исторически романи, в които наред с историческите факти се прокрадват и авторови трактовки на събитията от 11-17 в., когато са се формирали държави, съюзи, безкрайни битки за власт и територии в Скандинавието и по-далеч - Исландия, Ирландия, Шотландия, разбира се и Англия. Човешката природа е неизменна - жажда да властващ над по-слабия, да заграбиш имота и владенията му, да наложиш своята вяра и бит, да се домогнеш до природни богатства, да използваш човешкия труд за собствена изгода. За съжаление изминалите векове не са допринесли особено много за промяна на това мислене, свидетели сме отново и отново на същите прояви, но този път с по-мощни оръжия, по-смъртоносни поражения на материални обекти - жилища, електроцентрали, язовири и т.н. Защо ли не поумняваме с времето, а оставяме да ни водят първични инстинкти, нямам обяснение.

Сега отново ви призовавам да четете, моят апел към вас след края на всяко включване, вие сами ще решите дали да го  последвате или ще се отдадете на други приятни занимания.

В края на днешния пост използвам случая в аванс да ви честитя Новата  2025 година, която, иска ми се да вярвам, ще бъде по-спокойна, мирна и благодатна към всички нас, ще донесе така дълго очаквания мир по света за хората от размирните райони. Нека си го пожелаем, а дали ще се сбъдне, ще очакваме с нетърпение.

А сега, вдигнете искрящите чаши с пенливата печност и си пожелайте най-ценното - ЗДРАВЕ, ЩАСТИЕ И МИР! 

Започвайки "Танцьорката от Париж" от Анабел Абс нямах никаква представа какво ме очаква, а ако я имах - никога нямаше да я чета. Книгата е почти ново издание - от 2018 г., което ме заблуди да очаквам лежерно четиво за зимния мраз зад прозореца, но се оказах в капан на една житейска драма за младо момиче, обещаваща звезда на танца.

Както неведнъж съм споделяла обичам книги с история за действително живяли личности, за техните успехи или провали, за истински хора от миналото - далечно и по-близко, които са оставили следа след себе си. Но тази съдба на Лучия Джойс ме разтърси из основи и ми осигури безсънна нощ. 

За да съм напълно коректна, проверих в интернет сведенията за това момиче и неговото семейство, близки  и приятели, присъствали в нейния живот и споделили по един или друг начин съдбата й. Прокобата да се родиш сред гении, да се опиташ да излезеш от сянката им и да заживееш собствен живот, ме накараха да бъда признателна на моите обикновени родители, че са ми осигурили лично присъствие и пространство, и да изживявам моя си живот.

Да растеш сред интелектуалци из цяла Европа, да се луташ сред многобройните чужди домове, да градиш планове и да се опитваш да реализираш мечти, се оказва непостижим блян, когато си обречен да бъдеш муза на Джеймс Джойс, определян като най-големият експериментатор и писател за всички времена. Ирландецът дори няма сключен брак с жена си, а децата му се считат за незаконородени, до момента, когато се налага да официализира семейното си положение.

Присъствието на д-р Юнг, който в последствие се опитва да лекува Лучия, настоявайки да я откъсне от пагубното за нея влияние на баща й, говори само по себе си за дълбокото разрушително влияние върху младото момиче.

Безупешните опити да излезе от сянката и влиянието на собственото семейство поражда неистовия стремеж да заживее по своите си очаквания и надежди, но всички те завършват с крах, дори мечтата да се омъжи - било за Самюел Бекет или за други млади мъже, за да може да бъде самостоятелна, приключват безславно. 

Нямам намерение да ви разказвам сюжета, само ще отбележа, че в края на книгата има като приложения исторически бележки, сами по себе си потресаващо доказателство за тежката съдба на Лучия и нейното обкръжение, библиография, речник на използваните специфични термини. 

Дано съм успяла да събудя вашия интерес и да прочетете тази покъртителна история, а ако съумеете без излишни отрицателни емоции да се приключите, ще се радвам да споделите впечатленията си от нея.

А аз оставам с постоянния си призив към вас - четете, четете, четете, само така ще се обогатите със знания за отминали времена и хора, ще си извадите поуки за себе си, и ще се опитате да живеете своя си живот по най-добрия начин! 

И още една книга, исторически достоверна - "Къщата на духовете" от Исабел Алиенде. Писателката е известна на света като племеница на убития президент на Чили през 1973 г. Салвадор Алиенде от военната хунта на ген. Пиночет. Базирана на семейните дневници на баба, дъщеря и внучка, книгата разказва покъртителната история на четири поколения в една страна, разтърсва от промени - личностни и обществени, местни и световни, отраженията на които пряко влияят върху героите.

Мистика и реалност се вплитат в съдбите и събитията от различни времени отрязъци, предчувствия и последствия се случват едно след друго, опити за запазване на статуквото и навлизане на новото се проявяват независимо от желанията и намеренията на членовете на семейството и обществото. 

Претендентът, поетът, бардът са реално съществували личности, пометени от военния преврат, никъде не се споменават поименно, но повечето от нас ги знаят, все пак това са факти от по-новата история на света.

Тъжен паралел си направих с историята на моята страна от преди 35 години, когато съществуващият социалистически модел бе  сменен с привнесената "демокрация", която още и още не сме постигнали. Разликата, хубавото е че я има, е че погромът върху личността не се разрази по военно му и нямаше човешки жертви, както това се случи в Чили.

Предстои да препрочета останали части от трилогията - "Дъщера на съдбата" и "Портрет в сепия", за които ще споделя по-късно. Всеки път, когато препрочитам някоя книга, откривам нови и нови моменти в тях, възприемам ги по различен начин, вероятно времето си казва своето!?!?! А вие четете, четете, четете, така ще си осигурите интелектуално занимание и ще се обогатите житейски! Иска ми се да вярвам в това!!!

Както бях споменала, препрочетох "Дъщеря на съдбата". Този път вниманието ми бе насочено не толкова към ориста на Елайза, а към "златната треска", разтърсила Калифорния в средата на 19 в.

Ако сте чели предишните ми постове, сигурно си спомняте, че преди време бях в Сан Франциско, модерен и космополитен град на Западното крайбрежие. Трудно ми да си представя какъв е бил той в онези години, когато мъже от цял свят се стичат с едничката надежда да забогатеят. 

Но от страниците на книгата ясно си изградих картина, която се очерта като жива - бедно рибарско поселище, подобно на Дубай през 60-те години на 20 в., прашно, кално, разорано, издълбано, продупчето от хилядите сечива на златотърсачите, не само в града, но и в близки, и по-далечни местности. Малцина от тях са спечелили бленуваното злато, други са го загубили нелепо - алкохол, хазарт, в saloon-те, по пътищата или от наложеното "местно" и бързо правосъдие. Печалбите са отивали директно към тези, извършвали най-обикновени услуги - храна, лекарства, сечива, подслон и др. подобни, като находчивите търговци са изсмуквали златния прашец от отрудените търсачи. 

Още по-силно ме разтърси поведението и отношението на "новите" американци - янките, към местното население - индианците, както и към мексиканците, изгубили последната война с Америка, принудени да отстъпят земите си, живота и бита, традициите и обичаите. Да не говорим за другите етноси - безскрупулно ограбване, изземване на спечеленото с кръв, пот и лишения на азиатци, чилийци, перуанци, европейци. Под закрилата на местната власт са се извършвали такива зверства, че ми бе трудно да оправдая така наложената "демокрация". 

И това не е най-пресния пример за арогантността на янките, да си припомним политиката на правителството към кореното население от юго-източните щати двайсетина години по-рано, когато  президентът Андрю Джаксън покровителства действията на местната власт и армията за изтласкване на индианците чероки на запад, за да могат белите за завземат богатите им земи, да наложат насилствено християнството, обричайки ги на масово изтребване.  Тези си мисли съм описала още в началото на тази част от блога - "Тринайсет луни" от Чарлз Фрейзър, т.е. това са обичайни насилствени методи на победителите да наложат своя стил на живот, пренебрегвайки извечни традиции и порядки, да пишат историята от своята гледна точка, отново - историята се пише от победителите.

Ако съм провокирала вашия интерес, ще бъда удовлетворена да споделите своите мисли относно описаните от мен моменти и ще се радвам, че разсъждаваме в една посока. А дотогава, както обичайно, се обръщам с посланието си  - четете, четете, четете, ще попаднете в друг свят и в друго време, в други географски райони и сезони, за да се убедите, че човешката природа е неизменна от векове. 

Дойде моментът, в който си припомням защо обичам да чета. Наред е "Портрет в сепия" от Изабел Алиенде /за пореден път я препрочитам/. Хронологично тя би трябвало да е първата от трилогията, защото записките на жените от фамилията са обрисували случващото се по време и място, започвайки от средата на 19 век докъм 70-те години на 20 век.  Писателката е решила да разкаже семейната сага в обратен ред, който е не по-малко интересен.

Освен множество герои, напр. едно от семействата е имало 16 !!! деца, исторически превратности - освобождаване от колониалната зависимост от Испания, гражданските войни, разделянето на светската от църковната власт, опитите за одържавяване на стратегическите ресурси  /основно селитра в северните части на страната/ са описани така живо и достоверно, че на моменти се питах дали съм на другия край на света или за пореден път земята се разлюлява под краката ми, дали нестихващите вятър и дъжд са ме накарали да се свия на кълбо на топлично и сухо местенце у дома?!?!?

Силни характери, борбени натури, предвидливи бизнесмени и бизнесдами, жени и мъже с нестихващ порив към наука и прогрес, расови предрасъдъци и верска търпимост, всяка една личност разказва история - лична, семейна, обществена. Борбата на Нивеа дел Валие за извоюване правото на жените да гласуват ми напомнят движението на суфражетките в Англия в края на 19 век. Яростната съпротива на местната аристокрация срещу новото време, либерали, консерватори, антиклерикари и прогресивно мислещата младеж, попила идеите за социални реформи от Европа изпълват страниците на книгата с неповторимата атмосфера на далечно Чили, нейният дух и стремеж да направи най-доброто за страната и народа. 

Историята, обаче, следва своя ход, редуват се мирни и бурни години, сменят се правителства и управленци, извършват се реформи, но обикновените хора плащат за трудностите, които ги съпътстват ежедневно. Нищо ново, така върви светът, днес също не е бленуваният мир и разбирателство, огледайте се в най-близкото си обкръжение и света, за да се убедите, че нищо не се постига лесно и не трае дълго!!!

Оставам на вас да решите искате ли да се пренесете на другия край на света, където природата, хората и животът не са по-различни от вашия, а дотогава моят апел - четете, четете, четете, винаги има нещо, което ще ви изненада, остава да го намерите!

Днес ще завърша цикъла, посветен на Шехерезада на Латинска Америка - Исабел Алиенде. Така наричат най-популярната чилийска писателка, написала множество романи, статии, пиеси, главно във Венецуела, където емигрира от родното Чили. И както ненадминатата героиня от арабските приказки, така и Исабел Алиенде ни разказва безкрайни, неочаквани, мистични, понякога неправдоподобни истории, чиито герои дълго населяват нашия свят. Ева Луна, нейният живот и премеждия,  поврати и изненади, видения и реалност така тясно се преплитат в "Ева Луна" и "Приказките на  Ева Луна", че читателят често се пита чете ли или сънува? 

Сурова и благодатна природа, пищна растителност и зеленина, прах и порои, страст и гордост, безкрайна върволица от герои и събития, кое от кое по-достоверни или измислени. Наченките на новото време и влиянието, идващо от различни посоки, които младото поколение изповядва,  местни и чужди обичаи и вярвания, безмилостно противопоставяне на местната аристокрация и оформящите се социални слоеве намират своето място ред след ред, страница след страница. Всичко това е описано с такава страст и образност, че често се питах, докато четях, къде се намирам - в моята страна, моя дом и моята крепост или на другия край на света, където събитията се случват на улицата, в парламенти, в планината при партизаните, в гетото? Няма как да ме разберете напълно, ако не се потопите в атмосферата на тези четива, които дълго време населяваха моя обичаен ден. 

Другият писател, с когото ще ви запозная, е Лион Фойхтвангер и неговата  "Еврейката от Толедо". Сюжетът е базиран на рицарски хроники от 12 в., драмата на Лопе де Вега "La Judia de Toledo", предания и балади от времето на рицарите. 

В основата на повествованието е романтичната любов на краля на Кастилия Алфонсо и неговата Рахел, съвсем младата дъщеря на евреина-ковчежник на кралството, подготовката за участие в кръстоносните походи към Йерусалим, мюсюлманското и еврейското население, християните от Сефарадите /названието на Испания от онези времена/.

Самият автор, от еврейски произход, с вещина и познание разказва за несгодите на тези, гонени отвсякъде хора, за страданията и вписването  им  в новите земи, благодарение на познанията и уменията си  за приспособяване към новите условия.

Рицарството, възпято в хиляди стихове и пропити с романтизъм, няма нищо общо с реалността на бойното поле, разгромът в знаковите битки оказват силно влияние върху неговата същност и постепенно запада, изместено от новите слоеве, които се изграждат в последващите векове - банкери, търговци, предприемачи, занаятчии, хора на изкуството. 

С любопитство узнах, че военните действия в онези години се водят в дните от понеделник до четвъртък в светлите часове на деня. Петък - почивният ден на мюсюлманите, събота - почивният ден на евреите, неделя - почивният ден на християнските войни определят тези правила. И още правила за начина на водене на битките, които повече подхождат на рицарските турнири, отколкото на реалните бойни действия. От всичко изброено дотук, се налага неизбежният извод - времената се променят и това води до промяна в мисленето и поведението на рицарите. 

Ето това е драмата на Алфонсо, да не споменавам религиозните причини, довели до краха на неговото кралство, безбройните жертви, разрушенията и в крайна сметка горчива равносметка - сред безброй гости по повод кръщенето на първородния му внук, той се чувства по-самотен от всякога.

Ще се спра накратко върху философските размисли - от християнска и от юдейска гледна точка, споделени от теолозите на двете религии. Тълкуването на свещените книги и свитъци водят до един и същи извод - религията проповядва мир и разбирателство между хората, но духовниците, водени от егоистичните си помисли извършват съвсем друго. Не случайно в историята се срещат най-големите зверства и извращения, извършени в името на Църквата, само посочвам Инквизицията!!!

Нямам да разказвам повече, ще ви оставя в размисъл - заслужава ли си да се върнете векове назад, за да си припомните, че човешката природа е неизменна, иска повече, отколково може да понесе, да властва над земи и хора, да заграбва територии и да запише позорното си име в историческите хроники. Както сме свидетели, това са случва и днес в различни точки на света.

Завършвам днешните си впечатления и отново ви призовавам, както обичайно - четете, четете, четете, ще провокирата мисълта и чувствата си, ще поразсъждавате върху непреходността на времето и човешкото поведение, ще направите своите изводи върху написаното. А ако решите, можете да го споделите и с мен!

Не мога да се сетя за конкретната причина, която породи интереса ми към кръстоносните походи през 11-13 век. Но "Кръстоносните походи" от Георги Гавраилов и "Кръстоносните походи през погледа на арабите" от Амин Маалуф ми припомниха оскъдните знания от часовете по история в училище.  Най-впечатляващият момент, за мен, е битката при Одрин, която Калоян през 1205 г. спечели срещу войските на Балдуин.

Няма да ви изненадам, ако си послужа с един израз, който предполагам е всеизвестен навсякъде по света - пари, власт и влияние са вечните мотиви на мъжете да воюват един срещу друг от прастари времена, доказвайки кой е по-по-най герой! От това правило са се водили императори, царе, папи и всички представители на силния пол, стъпвайки на огромното си его!

Под знамето на религиозния плам, папи от няколко века, са призовавали владетели, рицари и обикновени хора към "освобождаването" на Божия гроб от неверниците. Макар че до онзи момент никой не е пречел на пилигримите да посещават свещената реликва, но истинските причини никога не са били обявявани публично. А те са само едно - власт под управлението на Рим, богатствата на Изтока, необятните територии и население, което е трябвало да бъде покръстено и подчинено на Запада. Масови погроми на градове и села, безмилостно избиване на малки и големи, заграбване на богатства от дворци, църкви и манастири, невиждана кръвожадност и и жестокост съпътстват походите на събраните от цяла Европа "христови" воини. 

От другата страна са народите от Близкия и Среден изток - Юдея и Израиил, Египет, Персия, Сирия, които близо 2 века не са могли да се обединят и изгонят нашествениците, водени от мисълта, че всяко градче счита себе си за могъщ и не проумяващ необходимостт за общи усилия срещу безчинствата на кръстоносците.

Дали само страхът от чужденците или други мотиви са в основата на липсата на съпротива, дали пребиваването им е считано за временно /все пак става въпрос за близо 2 века/, но присъствието на европейците се съпътства и от други "екстри" - търговски и военни съюзи един срещу друг, сключване на "договори" с различна продължителност и нарушавани еднозначно. Но фактът е налице - двеста години опити да се наложи власт и влияние, да се обогатят единици от безмислените битки.

И все пак Европа има какво да заимства от кръстоносните си походи - безценните знания по медицина, астрономия, различни занаяти - напр. производството на хартия, изкуство и търговия, строителство и архитектура и още, и още, списъкътв е дълъг. 

Както обичайно, спирам дотук и ви оставям да се потопите в миналото, което за всеобща изненада не е съвсем различно от настоящето. Сами решите да ли съм правака, когато говоря, че човешкият индивид не е променил същността си векове наред, сведетели на което сме и днес - 21 век.

И пак - четете, четете, четете, казват, че този, който не познава миналото си, няма бъдеще!

Днес ще ви изненадам, прочетете този пост и ще разберете как!!!

Няма да ви разказвам за минали времена, събития и герои, няма да ви припомням исторически факти и личности, няма да правя съпоставка и аналогия от древността към новото време. Има и други четива, за които си струва човек да отдели време.

Нетипично за мен беше прочитът на "Шато край реката" от Клое Дювал, което ме отведе до две дестинации, даже три, посетени от мен преди няколко години - Медок в Югозападна Франция и Напа Вали - Калифорния, Нова Зеландия. Сюжетът е зает все едно от сценариите на "женските" филми, които си позволяват да гледам - любовни истории с предизвестен край, бурни емоции на действащите лица от женски и мъжки пол, интриги, катастрофални събития - революции, пожари, разруха и, разбира се щастлива развръзка с положителен поглед към бъдещето за всички собственици и наследници на замъци, граждани на градчето, бизнес-перспективи за винопроизводство. 

Особено за последното мога много да споделя, видях с  очите си как от двете страни на океана стопаните се грижат за лозовите масиви, посетих няколко шата, опитах множество вина от различни реколти /без да се напия, разбира се/, изненадах се на покритите лозови редици с предпазни мрежи, които пречат на птиците да се гощават със сладките розови зърна в Нова Зеландия. Мога да кажа, че грижите се отплащат многократно на своите собственици и работещите там, защото вината от Франция, Калифорния и Нова Зеландия са световно известни. Дори някъде бях чела, че много богатите хора ги купуват като инвестиции.

Поводът да ви споделя тази чик-лит книжка е езикът на авторката - богат на изразни средства - описанието на природата, полъха на вятъра и ромона на реката, снегът и покритите с бяла покривка местности и режещия студ, градските празненства, музиката и танците, да не говорим за емоциите на главните герои. Наистина трябва да притежаваш богат изразен фонд, с който да покриеш различни душевни състояния - обич и презрение, надежда и разочарование, любов и омраза, крушение на мечти и сбъдването им накрая, смелост и кураж, за да преминеш през всякакви препятствия и ги осъществиш. 

Ще кажете - това се случва само в книгите и филмите, но нали те са почерпали историите си от реалния живот, нали искаме да ни се случват и хубави неща, нали затова са вярата и надеждата, нали любовта е смисълът в живота на всички хора по света, нали към това се стремим!

А вие - четете, четете, четете, позволете си и да мечтаете, животът трябва да се живее, нали така пише в книгите, нали това виждаме от екраните на електрониката, с която сме първи приятели!?!?! Пожелавам ви да сбъднете съкровените си желания, дори и само като се отпуснете в студената зимна вечер, покрити с топло одеало и чаша вино/топъл шоколад и се пренесете в света на чик-лит литературата!!!

"Трима в любовта" от Арчибалд Кронин ме развълнува с вечните човешки чувства - любов и омраза, гордост и предрасъдъци, суета и високомерие, воля и надежди, и всичко това събрано в една жена - Люси Мур. Лекар по образование, писател по призвание, Арчибалд Кронин би един от любимите ми автори в миналото, когато "Читанка" още беше мисия невъзможна, когато книгите бяха лукс и се снабдявахме с тях изключително трудно. 

Любовта на Люси към съпруг, син и Бог е безусловна, обсебваща, собственическа, която в крайна сметка се оказва вътрешния й затвор, довела до саморазрушение едва на 45-годишна възраст. Високите цели, свързани със семейството и просперитета му, се оказват непостижими за нея, особено, когато живее във време на условности и класова принадлежност. Очакванията и признанието, към което се стреми, така и не се случват, а това срива нейния свят и я изолира напълно от него.

Изводът за мен бе в съсвсем друга посока, особено от гледна точка на днешния ден. Една жена трябва да има и свой живот, малко встрани от дома, семейството и децата, да живее със собствени интереси, приятелски кръг, за да не се изолира напълно от света. Да се чувства уютно в кожата си, да има далечни цели и се стреми да ги постигне, за да има уважението на другите. Да дарява, но не да очаква непременно признание и отплата, да вдъхновява, но не да се стреми на всяка цена да получи благодарност. Домакиня, изрядна, но не съвсем, това се подразбира по призвание на всяка жена, но не да се превръща в мебелировката у дома. А това се постига трудно, много трудно!!! Винаги съм се удивлявала как известни жени от различни професии в интервюта споделят, че успяват във всичко, чак не ми се вярва, съдейки по себе си. 

Богатият език на Кронин, използван за да опише душевното състояние на своята героиня, ми припомни защо съм чела неговите книги с голям интерес - "Пътят на доктор Шенън", /казват че била автобиографична/, "Замъкът на шапкаря" бяха в онези години нещо съвсем различно от ученическия списък за задължителен прочит.

Природните явления и сезоните, трудните житейски условия и начин на живот, класовото разслоение на бедни и богати, строгият канон в манастира сриват душевния свят на главната героиня, която така и не дочаква дълго жадуваното признание. И това напълно я срива и погубва. Тъжно, но житейски правдиво!!!

Ето защо този път моят призив към вас, моите читатели и последователи, ще бъде различен, особено към нежния пол. Бъдете знаещи, можещи, вярващи в себе си, поставете си цели, малки пътечки, които ще допринесат за изпълнението на главната ви цел - да бъдете жени с достойнство и уважение от най-близкото и по-далечно обкръжение, само така ще се чувствате добре в кожата си и няма да съжалявате за нито един миг от своя живот. Но не забравяйте и да четете, винаги има какво да научите и да приложите за себе си и така ще се превърнете в завършена личност!!!

Както многократно съм споделяла, предпочитам книги със съдържание, основано на истински случки - описани в исторически хроники, официална статистика, документирани явления и събития. За две от тях днес ще ви разкажа - "Ханибал: Врагът на Рим" от Бен Кейн и "Парижка тайна" от Карън Суон.

Погледнато хронологично, действието в тях се развива с хилядолетия разлика - 3-ти век преди новата ера и 20 - 21 век. Пресметнете колко години има между тях, но човешките нрави, очаквания, мечти, стремежи и емоции са все едни и същи - завист и благородство, арогантност и смирение, омраза и обич, винаги се проявяват независимо от епохата. 

Какво ме накара да установя, че часовете по история в училище не са успели да предадат в дълбочина съдържанието на Пуническите войни, или фашисткия подход към завладените територии и нейните граждани по време на Втората световна война.

Не би могло да очакваме, че учителите са били в състояние да ни запознаят обстойно с въоръжението, стратегията и тактиката на Ханибал, многочислеността на воините, единствено съм запомнила преминаването на Алпите през късната есен и зимата, без да си представя с какви трудности е бил съпътстват този преход. Не съм допускала, че арийското превъзходство ще бъде насочено към разграбване на художествени ценности от населението, предимно евреи. 

Исторически погледното, всяко едно от събитията, описани в книгите, може да се случат навсякъде по света, огледайте се и днес, за да се убедите, че промяна няма, само времето и мястото е различно! 

Дали ще воюват с мечове, копия и прашки, или ще използват дронове или други съвременни оръдия е равнозначно - борба за власт, територия, надмощие са водещите открай време, та до днес. Дали ще отнемаме имущество по различни причини - кредитни задължения, безкрупулни лихвари и непосилни банкови заеми, условията се диктуват от силните на деня. Но кой някога се е интересувал от обикновения човек, кога държавната политика е била единствено и само насочена към редовия гражданин?!?!? Това го има само в утопичната литература и  в детските приказки!!!

Ще кажете, че съм много критична, но тези изводи сами излизат от тези четива, аз само ги обобщавам. И все пак няма да се уморя да ви призовавам да четете, така ще си осмислите свободното време, ще си попълните празнотити в знанията си, ще се вдъхновите да се промените, макар и за малко, и да се благодарите, че все още ни има - тук и сега.

Няма да се уморя да повтарям, че ценя особено много книги с достоверно съдържание, базиращи се на точни факти, исторически податки, лична кореспонденция /която може да има известна доза субективизъм от страна на пишещите/, научни преценки и изводи от специалисти по история, география, математика, литература, а в случая става дума за медицина и психология. Книгата е "Лудостта на владетелите" от Вивиан Грийн.

Стартирал през годините от научен доклад пред академични общности, "Лудостта на владетелите" се оформя като исторически роман, в който авторът на повече от 400 страници разказва за такива владетели от древността до наши дни като Калигула, Нерон, европейски, руски и скандинавски царе, императори, диктатори от по-ново време, та до наши дни.

Самият писател има академична подготовка по история, което го улеснява в проучванията му при написване на книгата, за което говори богатата библиография към всеки владетел - от медицински доклади до лична кореспонденция. 

От прочетеното си направих извод, многократно потвърден и от житейските ми наблюдения, че детството, юношеството, ранната младост без семейна топлота и грижа, любов и всеотдайност на родителите, личен пример и достойно поведение, осакатяват децата и младежиге, които са принудени да живеят в измислен свят, самотни, пренебрегвани, често възпитавани и изграждани от чужди хора. Към това да прибавим и нездравата атмосфера в кралския двор, лицемерието, интриги и борба за власт между отделните фракции, фаворити и любимци, картината става все по-мрачна и тягостна. Короновани в детска или крехка юношеска възраст, заобиколени от фалш и недоверие, заговори и подмолни борби за надмощие, съсипват крехката душевност на Калигула, Нерон, Джордж, Хенри, Анри, и още, и още владетели, които изкривяват самосъзнанието им, създават нереална представа за самите тях, което няма как да не повлияе на психиката им. Като добавим и наследствените обременености по всяка родствена линия, не можем да очакваме личности за пример на далновидност, реализъм, правилни политически решения в името на нацията.

Династичните бракове разширяват империите и царствата, но изключително рядко се дължат на любов и преданост на съпрузите /с изключение брачния живот на австрийската императрицца Мария-Терезия/, родените от тях наследници рядко се оказват достойни за короните, които им се падат по наследство, като много от тях на 30-35 годишна възраст изглеждат на престарели хора, съсипани от бремето на отговорността, която се очаква да понесат за действията или бездействията си, да спечелят нескончаемите войни.  И тук се разглеждат владетели от Стара Европа, не съм убедена, че те са изключение от останалия свят, но данните в случая се отнасят до тях. 

Горещо ви препоръчвам да я прочетете, за да си припомните уроците по история от училищните и студенските години, да се върнете хилядолетия назад, за да се потопите в свят не по-различен от днешния, да направите паралел в непроменената с векове истина - колкото и да си на високо, пак си човек, със своите болки и страдания, рядко с радост и наслада от живота около теб, защото бремето на властта на е за всеки.

И отново - четете, четете, четете и бъдете личности, малки, средни или големи, но с качества, които да ви дадат удовлетворение от живота, да ви окрилят в ежедневието и не забравяйте, че след никой от нас не остава нищо - нито слава и почести, нито вечна признателност, а само хубави спомени в най-близките ви, това си заслужава!!! 

По-късно ще поясня защо препрочетох "Шогун" от Джеймс Клавел /не си спомням защо не съм гледала филма, но книгите винаги са по-интересни от филмовата им интерпретация, нали?/. Страната на изгряващото слънце и пораждала интереса на Запада от векове, когато достъпът до нея е бил изключително труден и продължителен.

Великите географски открития от края на 15 в. се сложили началото на разширяване на познатия до момента свят. Булата на папа Александър  VI /Родриго Борджия/ разделя земното кълбо на две по меридиана, давайки източната част на Португалия, а западната - на Испания, като по този начин започва ерата на колонизацията.

Следвайки търговците, църквата започва да налага християнството в новоткритите земи, пребрегвайки съществуващите там религиозни, езически и култови вярвания, като ги отрича напълно с фанатизъм и постоянство, като печели или отхвърля за целите си местното население. 

В предишните си постове се спрях подробно на кръстоносните походи, техните скрити и явни мотиви, голяма част от които имаха силен икономически и политически привкус, останал за известно време в сянка от конкретните действия на войнстващите духовни лица, но в последствие до пълното разкриване на истинската им същност, довело до прогонването им от тези страни.

Това се случва и в Япония за повече от 250 години, по време на което само в най-южните части на южните райони са имали достъп търговци, но не и духовни лица. Поводът е прозаичен - опитът на римокатолическата църква да натрупа власт и икономическо влияние върху островната държава, прикрита зад формулата "Спасение на вечната душа".  

Както неведнъж съм споделяла, с интерес чета книги за миналото, базирани на документирани факти и събития, реално живели личности, допринесли за славата, или позора, на своята страна, култура, бит и вярвания, които и днес вълнуват със своята дълбочина и смисленост, като за нас остава да ги проумеем и/или възприемем за стил на живот и поведение в  обществото.

Няма да преразказвам сюжета, предполагам за повечето от вас е известен, особено ако сте гледали филмовата версия. Ще се спра на някои особености в бита, живота,  неповторима душевност, почерпана от шинтоизма, будизма и конфуцианството, ревностно пазени традици, самобитна култура, простота и единение с природата, вежливост и сдържаност на населението, чувството за дълг и лоялност, все будещи недоумението на посетилите го чужденци. 

Личната и обществена хигиена, японското светоусещане и неговите превъплъщения - "икебана", чаеният ритуал, калиграфското изкуство са загадка за пришълците, да не говорим за дълбоката душевност на японеца, "чашата на хуманността", която призовава да изпием чая си  от празната чаша. Какво ви говори това? Напълно непозната територия, за навлизането в която е необходимо време и разбиране, да не говорим за търпение да го осмислим. 

Дълго време "японското" икономическо чудо удивляваше света, до доколко мнозина от нас си зададоха въпроса как се стигна до него. Дългът, обществото, мястото на всеки един японец в най-малката обществена структура, морал и чест не са само думи, а проявление на изключителна принадлежност към страната, установения политически и икономически ред, дал на света пример как от загубила Втората световна война, Япония за няколко години стабилизира икономиката си и заема подобаващо място в статистически класации по редица показатели за стабилносгт и устойчивост.

Двуличността на йезуити и фанцисканци дълго време е останала почти незабележима, но в средата на 16 в. управляващите провидели нейната същност и съумяли да ги изгони от териториите си. Сребролюбие и користолюбие са измествали основните задачи на "духовните" пастири, което съчетано с трансформацията на феодалните порядки, са причина за военни конфликти и дългогодишни битки за заемането на поста Шогун - начело на военно-феодална централизирана власт. 

Не си спомням да съм чела по-тъжна книга от "Последните Тюдори" от една от любимите ми авторки - Филипа Грегъри. Специалист по средновековна история на Англия от 16-17 в., тя пресъздава епоха на бурно променящата се островна държава, религиозни фракции, международно и вътрешно-политическо напрежение.

Почти 45-годишното управление на Елизабет I, е белязано с гонение на религиозна основа, преследване на лични врагове, притворство и изчакване, двусмислени и разнопосочни действия, неуспешни военни схватки с вечните врагове на Англия - Испания и Франция. Личният живот на кралицата също буди въпроси, повечето от които без отговор.

Историците разглеждат Елизабетината епоха по различен начин - лавиране в отношенията на международно ниво, икономическа експанзия по море, покровителстване на културата - литература, драматургия, живопис, преследване на неудобните членове на аристокрация, безмилостна разправа с личните врагове.

За мен прочитът на този роман беше изпитание в емоционален аспект. Родена като незаконна, Елизабет е болезнено ревнива към посочените от нейния баща като наследници на короната от клана Тюдори лица, бранейки със зъби и нокти властта. Близо 20-годишния затвор на Мария Стюдард, държаните под строга стража братовчедки Катрин и Мери Грей, обезглавявато на Джейн Грей, поставена по силата на решениято на Тайния съвет на кралството, са  показателни за двуличието в семейните отношения, за да остане единствена упражняваяща своята власт. Подкупи, интриги, заговори и предателства, временни и нетрайни съюзи, коварство и измама са част от дворцовите отношения в тези времена.

Питам се какъв морал, каква женска злоба и завист трябва да е демонстрирала кралицата, за да не позволи лично щастие на братовчедките си, каква верска нетърпимост към религиозните вярвания на най-голямата сестра, за да ги обрече на пълна изолация, да ги управлява по своите прищявки, да ги движи по историческата дъска като управляеми пионки. И защо????? 

От дистанция на времето и нравите, се опитвам да разбера и обясня мотивите на Елизабет I като държавник, но от човешка/женска гледна точка не бих могла да се съглася с нейните решения, които отнемат правото на всяка жена да изпита изконното природно предназначение - семейство, деца, потомство. 

Книгите на Филипа Грегъри се основават на исторически факти - протоколи, кореспонденция, съдебни решения, така че напълно да отговорят на политиката на управляващите от онова време. И в това се състои тяхната автентичност, които винаги са ме привличали към тях. Ето защо моят призив към вас, както обикновено е - четете, четете, четете, между редовете ще откриете истината, днес и за в бъдеще!!!

Историческата хроника /няма нищо общо с приключенските романи/ "Пиратите" от Хайнц Нойкирхен почти в хронологичен ред от дълбока древност до наши дни описва опасния, но и изключително доходоносен занаят на пиратите. Независимо от имената, под които са ни познати - пирати, капери, флибустери, или други изискани определения, в същността си остават разбойници по море, океани, реки.

На малко повече от 300 страници авторът прави задълбочен анализ на възникването, разцвета и епизодичните проявления на това явление и днес. Причините за появата на пиратството са прозаични - икономически, в резултат на опустошителните войни, разпад на държавността от преди новата ера и досега, неуспешните опити на правителствата да ограничат дейността им, много често и подмолното участие на някои управляващи  в тези операции - какво например са каперските разрешителни???

Помпей Велики съумял да пресече пиратството в Средиземноморието за  известно време, Джордж Вашингтон /по спомен от други източници/ също е дал своя принос в  ограничаването на пиратството, но без особен успех. Като вземем предвид богатствата, изсипвани в краката на крале и монарси, няма защо да се чудим защо толкова дълго пиратите ту са на прицел на правосъдието, ту са амнистирани.

Бордови дневници, съдебни протоколи и решения, правителствена и лична кореспонденция, мемоари - това е документираната пиратска дейност от различни автори, разказващи за ужасяващия занаят. Преследван и укриван, осъден и помилван, възхваляван в поетични форми, пиратът, корсарят, буканиерът от векове се ползва със световна слава, заслужена или не, тя възпламенява младежкия порив за авантюри и приключения, без да се отчита цената, която трябва да се плати за нея. 

Франсис Дрейк, капитан Морган и още, и още имена на прочути морски разбойници, няма защо да се крият зад почетните титли, са осигурявали на коронованите особи несметни богатства от разграбването на колониите по света и лично са се облагодетелствали през вековете, причинявайки на обикновения човек множество злини - загуба на имущество и живот, пълна разруха и поражение, робство и поругаване на човешкото достойнство. 

Независимо от опитите на властта да се справи с тази така доходоносна дейност, все пак и до днес се съобщават за подобни акции, като вниманието се насочва към определяне на откупа - товари, плавателни съдове, имущество на пътниците. Да си припомним само за сомалийските пирати, за да си дадем сметка, че този занаят все още се упражнява.

Спирам дотук и ви оставям в размисли! Отново ви призовавам - четете, четете, четете, историята е най-верният помощник в опознаването на света и нравите, харесва ли ни, или не, тя е документирана, за нас остава само едно - да си я припомним!

"Дизайнерът" от Мариус Габриел разказва в романтичен стил историята на един от гениалните модисти на 20 век - Кристиан Диор, Тиан е името, с което приятелите му се обръщат към него. Дори с художествен привкус, книгата има е реални личности в годините към края на Втората световна война в Париж, Франция.

Кокто, Хемингуей, Пикасо, Баленсиага, Шанел, Ив Сен Лоран, Театърът на модата са част от героите и събитията във френската столица непосредствено след изтеглянето на нацистите от града. Бурни процеси се развиват около напускането на врага - сътрудничели на немците французи, дейците на съпротивата са в гигантски сблъсък помежду си - стачки, барикади, митинги, дори намесата на полицията не успява да донесе нужното спокойствие.

Израстването на Диор като моден диктатор преминава от стеснителна личност със странни за времето си склонности от детството до всеобщопризнат корифей, диктуващ вкусовете на жените, които имат нужда да излязат от ерата на ограниченията на военното време. Недоимъкът от войната не спира творецът да използва всякакви възможности да си набави необходимите средства, да сътвори невиждано за онези дни модно шоу, взривило обществеността - от бурни аплодисменти на зрителите при представяне на неговите модели, до крайната проява на неодобрение от градската беднота при поругаването на колекцията му.

Личният живот на дизайнера не е особено щастлив, разбираемо, ужасите на войната са нанесли жестоки рани в семейството, поляризацията на обществото в онези години, трудното начало на мира няма как да не повлияят на творческата му личност. И все пак, неговото наследство е пример за поколения модисти в цял свят, а жените са му признателни за свободата, която дава на тялото и духа им чрез своите тоалети.

Дотук с моите разсъждения върху книгата, от нейните малко над 350 страници можете да научите много повече за модиста, модните течения, особеностите на парижката мода, мястото на жената в обществото, ако това представлява интерес за вас, А аз, както винаги ви призовавам - четете, четете, четете, само в книгите ще намерите отговори на многото въпроси, които ви вълнуват!!!

Накратко относно поводът да препрочета "Шогун" от Джеймс Клавел - наскоро посетих Япония за 10-тина дни, но и това ми бе достатъчно да направя генерални изводи относно разликите във възпитанието, традициите и нравите на островната държава и нашите страни. И те никак не са в полза на стара Европа. Имам предвид вековната култура и пиетет към обществената структура и личността, преклонението пред ранга и положението на всеки - учен, политик, държавник и обикновен човек. Не можеш да си позволиш непочтително отношение към висшестоящия, с поклон и жест следва да уважиш неговото място в действителност. А ако можеш, трябва да направиш необходимото, за да достигнеш неговото ниво. Това се постига много, много трудно и отнема доста време - поколения наред. Това е издържало на промените във времето и е доказало своите предимства, затова не бива да се чудим на японското чудо, а да се опитаме да го приближим към себе си. Трудно е, нали??? Повече ще прочетете, ако желаете, в частта на блога, посветен на моите пътешествия.

 

А сега по същество - "Хаваи" в две части от Джеймс Мичънър. На около 1500 страници авторът разказва чудна приказка за Полинезия векове преди новата ера, та до към 60-те години на 20 век. Бора Бора, Таити, Муроа, Хаваи - как ви звучат тези имена на приказните острови насред океана??? Лично аз съм видяла пищната природа, незабравимите гледки, рифовете, кристално чистите води, както и отрудените хора по тях, борещи се с трудностите на живота, то къде ли е лесно да си обикновен човек???

Писателят твърди в предговора, че съдържанието на романа е творческа фантазия, с изключение на Улиасутай Каракорам Блейк, реално същестувала личност, прототип на учител на Хаваи, допринесъл много в културното развитие на Хаваи.

Не съм съгласна с Джеймс Мичънър, роман се пише с фантазия и хъс, но някои събития, като например нападениенто над Пърл Харбър, не може да е фантазия. Многократно съм разсъждавала колко е тежък писателския труд, колко подготовка и бележки трябва да се прочетат, анализират, за да влязат безпрогрешно в романа, колко документи - официални и лични, трябва да се пресеят, за да се посочи някой детайл, който има отношение към повествованието. И ако това е фантазия, благат е този, който я притежава!!!

Разселването на отделните племена от Бора Бора е причинено от религиозни практики, което налага част от тях да напуснат красивия остров, да се подложат на множество изпитания до достигането на желаната Хавайка, в последствие Хаваи. Наистина е нужна богата фантазия, за да опишеш изграждането на острова години след години, векове след векова, да проследиш промените, настъпващи в структурата на природата, докато я опишеш като годна за живот и обитание. 

Пристигането на мисионерите в средата на 18 в. от своя страна внася други промени, нови вярвания, опити да се изкоренят старите божества и нрави, да се наложи чужда на местното население  божествена идеология, която те съвсем не разбират и приемат.

Болести, епидемии и  алкохол допринасят за масово измиране за кратко време на местните, част от тях се завръщат към корените си, в противоречие на усилията на мисионерите.

Креативни /по съвременна терминология/ родове управляват с усърдие и постоянство местната индустрия - главно захарна тръстика и ананаси, привличат японци и китайци за работници в плантациите и реализират икономически и политически дивиденти.

И всичко това е описано по един завладяващ стил, който не те оставя до последния ред, докато не разбереш как се развиват събитията и родовете, как се преплитат връзки и отношения, разбирателство и взаимопомощ, постижения и разпад и още, и още.

Както обичайно, спирам да преразказвам, оставам на вас да решите дали да се потопите в тази атмосфера на недалечно минало, на още по-далечно минало, за да опознаете един много далечен и чужд на нашето време свят - островите на Южното море, да станете съпричастни с героите от "Хаваи", а нищо чудно да решите на място да проверите как е животът там?!?!? Пожелавам ви го от все сърце, а дотогава - четете, четете, четете, вечният ми апел към вас, така няма да забравите да мислите и преживявате, а не да разчитате само на ИУ!

Дълго след като прочетох "Хаваи" ми бе трудно да се спра на някоя нова книга, но един позабравен от мен автор - Арчибалд Кронин и неговата "Гробницата на кръстоносеца", ме завладя за дълго време.  Както повечето от нас сме убедени, че признанието на някой творец идва често след неговата смърт. До си припомним импресионистите от края на 19 и началото на 20-ти век, писатели, които са били квалифицирани като еретици, след време за признати за класици, музикални произведения, дори на Верди и Пучини, са били отхвърляни при премиерите си. Примерите са много, нямам намерение да ги цитирам, само ги посочвам като факти.

И тук нещата са почти идентични. Не съм убедена, че героят действително е живял и творил, но консервативна Англия трудно се решава да се промени след викторианската епоха, когато нравите са задължителни за населението, а новаторите и напредничавите умове и техния труд са се приемали мъчително бавно.

Така се случва и с главния героий Стивън Дезмънд, който неистово твори картина след картина, отчуждава се от семейството си и обществото, живее в постоянна нищета, дори не изпълнява гражданския си дълг да участва във войната, обсебен от желанието си да рисува, само и единствено да рисува. Ранната му смърт е в резултат на години на лишения и болести, подобно на Модилиани умира съвсем млад, като творчеството му е осъдено като абсолютно неприемливо за онези времена. 

Единствено любовта на една млада жена - Джени, му осигурава материалния и душевен комфорт да твори в своя си стил и разбиране, но признанието идва наистина след неговата смърт. Картините му са оценени високо, продавани на баснословни цени, на семейството му се осигура финансова стабилност, но художникът не е успял да се зарадва на това, просто защото него вече го няма. Ето това е тъжното, но и напълно обяснимо - творецът рисува по своите усещания и желания, обществото му обръща гръб, защото не е готово да разбере идеите на автора, не смогва да надделее предрасъдъците на времето, но накрая признанието все пак идва, макар и твърде закъсняло.

"Седмата луна" от Мариус Габриел отново ми припомни ужасите на войната. Този път в Далечния изток по време на Втората световна война, която разделя едно семейство и го обрича на безплодни усилия да се открият помежду си, да се преборят със съмнения и недоверие, да стават свидетели на военни изстъпления и жестокост. Книгата все пак има щастлив край, но до него ни делят много страници, от които косата на читателя настръхва от прочетеното. Няма да навлизам в подробности, но корупция и тук не липсва, задкулисни игри и интриги на военните не са рядкост, груба сила и безмислени цивилни жертви не влизат в никакви квалификации и за жалост изпълват над 450-те страници на книгата. Само майчинският инстикт, желязната воля и непоколебима вяра спомагат на героите и ги събират отново като семейство. Силен характер и борбен дух владеят главните герои, които им помагат да решат в своя полза създалата се житейска ситуация.

Оставям на вас да прецените имате ли сила да си припомните онези страшни времена на война и несигурност, които и днес не ни липсват, да си пожелаете мир и сполука за всички нас, но за жалост голямата политика не ни допуска да се борим за тази мечта.

И все пак - мечтайте, четете и мечтайте, четете и мечтайте, четете и мечтайте, това поне няма кой и как да ни го отнеме, нали?

Дълго търсих подходящата форма, чрез която да споделя впечатленията си от "Цветята на нациите - пилигрими по Камино де Сантяго" от проф.д-р Кирил Карталов, син на академик Пламен Карталов, директора на Софийската опера. От студентските си години не бях чела академичен труд, а това много ме затрудни, но не съжалявам нито за миг, макар че ми отне доста време да я прочета. 

Цели 5 години авторът е писал тази книга, събирал и проучвал исторически източници, вписани на близо 200 страници бележки. Самият автор е извървявал от няколко посоки Камино, ето защо неговите думи звучат напълно автентично като степен на трудност и достъпност.

Както неведнъж съм отбелязвала тежкия подготвителен период, предшестващ всяка една книга е абсолютно задължително, а в случая става дума за сериозен научен труд. Когато прочетох в пресата анонса за "Цветята на нациите" смятах, че ме очаква художествено четиво, но това, на което се натъкнах ме изуми и силно изненада. И няма как да бъде по друг начин, когато става дума за явление от векове, нации, държави, събития от международно значение - войни, епидемии и други подобни, съпътствали пилигримите от Европа и света. 

Никога нямаше да знам, че поелите на поклонение пред светите места - Сантяго де Компостела, Рим, Йерусалим - светилищата на християнството, извършват редица задължителни процедури, биват изпращани подобаващо  от църковната общност. Тъй като пилигримството е обет, всеки е длъжен да спазва определени правила, за да се изпълни със съдържание и мисъл това поклонничество. Пилигримът задължително съставя завещание, защото пътят е дълъг и опасен, и следва да се мисли в бъдещо време за наследството му. Задължителните атрибути - туника, гега, миди, торбички отличават пилигримите от обичайните пътници. 

Не съм предполагала, че пилигримите са освободени от данъци, което е жест на властта към тази самоотвержена мисия към тези, поели по пътя със своята вяра и принадлежност към пилигримската общност.

И днес, по Камино могат да се видят доказателства за това движение - светилища, манастири, оброчища, църкви - построявани и престроявани през вековете, около тях нерядко се изграждат и селища, които се грижат за настаняването и изхранването на пилигримите.

Като художествено описание на това пътуване мога да посоча "Дневникът на един маг" от Пауло Куельо, в който детайлите звучат достоверно, мисля, чя трябва желязна воля и усилие, дори и днес, за да се справиш с трудностите, съпътстващи този преход.

Има и други книги по темата, но аз ви препоръчвам да отделите от времето си, за да се запознаете с това явление - пилигримството, вярвам че и днес то може да намери своято място в забързаното ни ежедневие. Ако не с друго, то поне да ни направи съпричастни към него, просъществувало от векове, вярвам че ще продължи това си проявление, защото е необходимо на човечеството. 

Както неведнъж съм споделяла, предпочитаните от мен книги са тези, които разказват за действително живели и творили личности, за отдавна отминали събития, за непреходните човешки ценности и постижения във всички области на живота.

Такива бяха и "Нефертити" и "Нефертари" от Мишел Моран. Легендарната царица-еретичка Нефертити и нейната /предполагаема/ племеница Нефертари присъстват като художествени изображения в надгробните храмове в Долината на цариците, монументални сгради в разрушената по-късно Амарна, по площади и дворцови палати.

Трудно ми бе да си представя цялостната картина на колосалното строителство по времето на 19 и 18-та династии, което бележи връх и остава забележителни паметници, оцелели през вековете. Гениални архитектурни решения, държавни и частни гробници, приспособлението "шадуф", с което водите на Нил са използвани за напояване, когато разливът на реката е изключително слаб и създава предпоставки за лоша реколта.

Всичко това нямаше как да ме остави равнодушна, независимо от далечното минало, което смътно си спомням от ученическите часове по история.

Рамзес II е един от най-известните древноегипетстки владетели. Самият факт, че копие от неговия договор след битката при Кадеш с хетите, написан с клинообразно писмо, е изложен в сградата на ООН в Ню Йорк като най-ранния пример за международен договор в световната история, говори сам по себе си за значението на този забележителен фараон.

И все пак, независимо от историческите факти, си зададох въпроса: как човешкия нрав не се променил във времето??? Как все едни и същи завист, злоба, интриги, заговори се проявяват векове назад във времето, как стремежът за власт и територии определят държавната политика, как измяната се приема нееднозначно в зависимост от политическата обстановка, как обикновения човек е заложник на фараони и царе, как материалните постижения и човешкия живот в миг губят стойността си?!?!?

Спирам с моите разсъждения и оставям на вас да решите дали бихте отделили от времето си и се потопите в хилядолетията назад във времето, да проследите художествения разказ за древен Египет, за да съпреживеете тези интересни събития. Повярвайте ми, няма да съжалявате нито за миг, само ще се убедите, че нищо и никой не се е променил, независимо от отдалечеността от днешния ден! И пак, моят призив - четете, четете, четете, само така ще узнаете повече за света, времето и вас самите!!!