И отново на път!

ДОБРЕ ДОШЛИ в новата секция за моите пътувания!

Тези от вас, които са чели постовете ми в секция "Пътуване в света на книгите" сигурно си спомнят, че обещах изненада с появата на новата част за моите пътешествия и поводът да препрочета отново "Шогун". ДА, мечтата ми да посетя Страната на Изгряващото слънце - Япония, се сбъдна.

В началото на април т.г. със съдействието на агенция "РавелТравел" ние - общо 24 човека, прелетяхме половината планета /10 ч. непрекъснат полет/ от Истанбул до островната държава. Не случайно това е страната, която посреща първа небесното ни светило, не случайно много погледи са насочени натам, неслучайно тя е водеща във всяко отношение - икономическо, културно и духовно, и пример за подражание от останалия свят.

Програмата ни бе изключително наситена и динамична, за това кратко време можахме да се докоснем до основните забележителности - шинтоистки и будистки светилища, да посетим култови места, да се насладим на стари обичаи, да се преобразим на гейши и самураи и още, и още. Не се наемам да подредя по възходящ ред всяко едно от тях, всички бяха вълнуващи и незабравими, ще се помнят дълго. 

Както казваше нашият гид Елеонора, никой не си тръгва от Япония завинаги!!! Самата тя е получила своето образование тук, изключително ерудирана и находчива, всяко посетено място превръщаше в приказка, като ни даваше безценни познания за далечната страна.

Пристигането ни в Осака, ден преди откриването на Световното изложение, което повтаря онова отпреди 50 години, се случи доста късно. Капнали от умора повечето от нас се отправихме към хотела, за да бъдем готови за следващия ден, през който е предвидено да се запознаем с късче от историята на Япония - замъка Осака. Забележително съоръжение с отбранителен и граждански характер, изграждан и разрушаван неоднократно, той разказва чудна приказка за отминали времена и герои. Тълпи от туристи, местни и чужди, строг пропускателен режим, безупречно и уважително отношение към деца и възрастни, уникална гледка от всяка от посоките, включително и към отбранителни воден ров, превърнат в атракцион. Веднага си спомних онази част от "Шогун", която описва битката на кафявите и сивите, поддръжници и врагове на воюващите даймио за мястото на шогуна. Самият замък, като белоснежен жерав, е кацнал на една височинка, очевидно безукорно поддържан във вид, който всява почуда и възхищение, и служи за пример как да се грижим за историческото си наследство. Още тук ме впечатли  безукорната чистота, в която нееднократно се убеждавах и удивлявах!

Принадлежащият парк към замъка има множество алеи, които ни подготвиха за утрешния ден - да се насладим на цъфтящите вишни - Сакура, световноизвестно съзерцание на тези насаждения, послужили за не един и друг стих, посветени именно на това пролетно изживяване. А когато духне слаб ветрец, имам усещането, че вали сняг, на което местните отдават своето безусловно внимание, и не само те!!!

Това му е хубавото на туристическите преходи - от епохата на шогуните и самураите, на бърз ход се озоваваме в 21 век, ерата на модернизма и новите технологии. Умеда скай билдинг е модерният повик на Осака, с неговите 175 м височина и 40 етажа, той е символът на днешния, а може би и утрешния, ден. Да не забравяме, че е строен повече от 30 години, и няма как да е по друг начин, когато става дума за хай-тех архитектура. 

Първоначалният проект предвижда сградата да има 4 кули, но икономическата криза от 80-те години на 20 в. налага промяна в плана и кулите остават 2. Сами по себе си те са импозантни и впечатляващи, придават космически облик на мястото, имах чувството, че всеки момент от нея ще излети междупланетен кораб. Днес този футуристичен обект се използва най-рационално, като има зони за всякакви занимания - ресторанти, магазини, зали за срещи и събития, офисплощи, открити площадки в най-високата част, и разбира се, една голяма туристическа атракция, посещавана ежедневно от стотици жадни за необичайни преживявания, повярвайте ми, наистина се чувствате много странно на това място. 

Следобедът на този първи ден в Япония бе обявен за свободен в района на Нанба Шинсайбаши. Признавам, речникът ми не е достатъчно богат, за да опиша в детайли какво видях и преживях в тези няколко часа. Само ще отбележа, че регистрирах над 16000 крачки, което си е чист рекорд за мен. Както описах по-горе - тълпи от туристи /местни и чужди/, всякакви езици, шум, глъчка, светлинни табла, street-food зони, раци, суши, местни деликатеси, дъвчещи и пиещи хора, местна street-fashion, силно гримирани /до гротеска/ момичета и момчета, атракционни корабчета по някои от притоците на река Йодо.

Гвоздеят на този ден /поне за мен/ беше обядът в една от кръчмичките в малка уличка, която предлага по избор от зеленчуци, гъби и други местни деликатеси да си "сготвиш" японско ястие. Признавам си, не се справих добре, беше доста люто за моя вкус, преобладаваха нудлите /нашенското фиде/, останалото, вероятно готвено на пара, се беше размило и дори не го опитах. Но преживяването беше уникално, няма как да се повтори по нашите географски ширини.

Вторият ден от пребиваването ни тук започна много рано, предстоеше ни дълъг преход до парка Йошимо, където ни очаква незабравимата "Сакура", цъфтежът на японските декоративни вишни. Японците притежават завидно чувство към природата и нейните творения. Всяко листо, стрък, цвят имат своето предназначение в духовния им живот, което обяснява и изискват от тях преклонението им. "Мимолетното очарование на нещата" е формулата, с която те описват краткия миг, който природата им предлага, за да се насладят на ставащото наоколо. 

И тук ще ви припомня един епизод от "Шогун", при който Оми съзерцава дъждовните капки, стичащи се от листата на дървото, докато в казана един от членовете на екипажа на чуждестранния кораб бива измъчван . За нас, европейците, е трудно да възприемаме подобни практики, така както и за неволна проява на неподчинение, струва главата на обикновения човек, но това е в реда на нещата в онези години.

По време на дългото пътуване към парка Йошимо имах възможност да наблюдавам всичко, съпътстващо ни - пътища, селца и градчета, инфраструктура, много зеленина и цъфтящи храсти, безукорна чистота и блестящи коли, камиони, автобуси, местни влакчета. Изумление предизвика у мен организацията на пунктовете за вторични суровини. Всяка купчинка отпадъци беше старателно покрита, затисната, за да не се разнасят от вятъра, само не видях дали са надписани, няма да се учудя, ако са. Този порядък говори сам по себе си за отношението към труда, независимо от неговия характер, грижата да изпълниш задълженията си по най-добрия начин. Ако всички ние прилагаме този подход, дали резултатите от нашия труд биха били на висотата на това, които видях и и адмирирах?!?!?

Ще ме извините за това отклонение, но исках да споделя това, което силно ме впечатли и мислено го преносох към родната ни действителност. 

А сега по същество! Паркът Йошино е залесен с над 30 хил. вишневи дръвчета, които цъфтят последователно, за да се осигури по-голяма продължителност и да могат повече посетители да се насладят на незабравимата гледка. Големи масиви с нежно розово-бели цветчета се разпростират докъдето ти стигне погледа, а любителите на тази гледка са многобройни - местни и чуждестранни, едни от които бяхме и нашата група от 24 човека. За съжаление не бих могла да пресъздам с написаното аромата от цъфтежа - лек, едва доловим нежен мирис, който изпълва въздуха наоколо, а когато духне ветрец - се посипват като снежинки отронените листенца. Красота, неподлежаща на описание, а на дълбоко очарование. Струва си да проътуваш половин свят, само за да се докоснеш до това преживяване и да го съхраниш дълбоко в сърцето и душата!!!

Случайно или не, станахме свидетели на впечатляваща религиозна церемониия /не се наемам да я определя - шинтоистка или будистка/, но беше добре организирана, зрелищно поднесена и наблюдавана от много зрители, още повече че беше съботен ден. Много странно /за моите очи/ облекло, регалии, напеви и специфичен танц съпътстваха участниците, но поради ограниченото ни време не дочакахме края. 

След типичен обяд по японски в Takabatakecho в старата столица Нара /признавам с ръка на сърцето, че не харесах и не можах да преглътна тази храна - странна, безвкусна, за моя вкус, лепкава, разварена и т.н., но я преживях с червен хайвер и печени филийки със захар ....../, посетихме известния шинтоистки храм Тодайджи, разположен в парка на свободно движещи се елени и сърни. Светилището на рода  Фудживара Касуга-тайша, основан през втората половина на 8 в. от новата ера, той съхранява безброй бронзови и каменни фенери, които са дарени през вековете от властващата аристокрация, и не само от нея, според мен. Казват, че прегрешилите мъже правят големи дарения и подаръци, за да изкупят вината си, дали това се отнася и за тези случаи, не се наемам да гадая, но предполагам.

За съжаление не ми достигнаха физическите сили, за да се полюбувам отвътре на най-големия дървен храм в света и на масивната бронзова статия на Буда, но за сметка на това имах удоволствието да наблюдавам свободно разхождащите се из парка сърни и елени, които са усвоили японския поклон, побутват те дискретно, за да им дадеш от оризовите бисквитки, които само те могат да ядат.

След дългия и емоционално наситен ден се настанихме в един прекрасен хотел в центъра на Киото, старата столица на островната държава и дом на императора от векове. Трябва да се наспя и отпочина, защото утре предстои също един вълнуващ ден, който очаквам с нетърпение. Как ли ще изглеждам в облекло на гейша, ще се впиша ли достойно по време на чаената церемония, предстои да разбера?!?!?

Както и предполагах, денят се оказа мнооого дълъг и изпълнен с вълнения и емоции. Чаената церемония е известна по света като важен елемент от японската култура, която няма друг аналог. Самите японци я определят като среща на приятели, по време на която демонстрират своите добри чувства един към друг в тишина и символично пречистване. Никак не мога да си представя да бъдеш понякога до 5 часа в пълно мълчание и само с определени жестове и звуци да изразиш своите чувства?!?!? От векове тази чаена среща протича по строго определен ред - специфични съдове, жестове, поведение, като всяко едно от тях има своето значение. Дали с бамбуковата четчица ще въртиш наляво или надясно, дали ще преобърнеш чашката в една или друга посока, дали ще сложиш малките сладкичшета пред теб или в страни, всичко следва определения ред. Пропуснах да отбележа, че задължително се събуваш бос, както навсякъде това се спазва /само се пази да не обуеш скъсани чорапи, ще станеш за смях!!!/. Признавах, че чаят от матча никак не ми хареса, все едно че пия отвара от трева, с лек горчив привкус, не си обяснявам защо светът е полудял по тази трева?!?! Но това е техният бит и култура, които се разминават с нашите нрави и разбирания, спазваме ги, защото сме на гости, приемаме ги, но не сме длъжни да ги харесваме, нали?

Денят се случи мрачен и дъждовен /за разлика от вчера/, притичвахме между тълпите и между капките в Гион, кварталът на гейшите, сцена на "Мемоарите на една гейша". Честно казано не мога да си представя, че с техните дрехи и обувки ще се придвижваме безопасно по тесните улички, дори не ми се мисли да се затичам след градския транспорт?????

Отново типичен японски обяд в Kyoto-Higashishiokojicho, тук опитах за първи път топло саке, тяхното вино от ферментирал ориз, който се пие на малки глътки, но дълго, а това води и до лесно напиване. След това в Kikusuibokocho ще се превъплатим в гейши и самураи, облечени в традиционни облекла. Сега разбирам защо гейшите са разполагали с много помощнички, никак не е лесно да се облечеш сама в кимоно! Избрахме си по свой вкус облекла и няколко служителки ни помогнаха да се превърнем в гейши. Признавах, че трудно си поемах дъх след пристягането с оби-то, и не само аз, но както казваме ние: "Търпи бабо за хубост". Дъждът не попречи на прекрасното ни настроение и фотосесията, която да запази за поколенията нашата необикновена визия. Днешният забързан ден се е отразил и на японските жени, които съвсем рядко и при специални случаи се обличат в традиционни кимона, както това правят и "самураите".  

Храмът Киомидзу, или Храмът на чистата вода, прочутият Санджусангендо, съхранил 1001 статуи на богинята на милосърдието Канон, една от най-почитаните богини в японската религия са следващите за посещения религиозни светилища. Оказа се, че освен Буда, японците нямат един бог - както при християнството или исляма - Исус Христос или Аллах, но имат множество божества - ками, които им помагат при една или друга нужда. И тук пак ще припомня "Шогун", при един от разговорите Марико обяснява на Блакторн понятието камикадзе - ками е добрият дух, а кадзе - свещения святър, който е помогнал на японската флота да разбие китайци и монголци при една от безброй битки помежду им.  Освен музейната екстозиция, внимание заслужават и  градините, но поради дъждовното време не можахме да им се порадваме.

Третият ден в Киото бе не по-малко вълнуващ, и няма как да е по друг начин, след като си за броено време в друг свят, толкова различен от познатия ти до този момент. Шинтоисткият храм Фушими инари, дом на 10000  тори /врати/ в типичния червен цвят привличат хиляди туристи. Смята се, че който е преминал през тях, как ли ще преминеш тези бройки врати?, е пречистен.

Чудя се как местните задоволяват своите потребности от усамотение и съсредоточаване в своите си нужди, като навсякъде гъмжи от туристи. Често те, непринадлежащи към тази религия, не се съобразяват с обстановката, ядат, пият, говорят на висок глас, което японците по нинакъв начин не си позволяват подобно поведение.    

Бамбуковата гора Арашияма, река Кацура, небезизвестният мост Тогекуцо, рикшите, теглени от жива сила, каяците в готовност да щурмуват водите на реката, безброй магазинчета, галерии, сувенири, множество туристи атакуват местната забележителност. А какъв покой усещаш, потъвайки в магичните светлини на високо извисяващи се бамбукови насаждения. Каква наслада за слуха да се отърве от човешката глъчка на  всякакви говорими езици. 

До този момент не си бях позволила да консумирам улична храна, но се наградих с печени кестени, които в края на сезона ми се сториха удивително вкусни. И няма как, след като са минали термична обработка. Чак сега усетих познат вкус и си спомних младостта на Джузепе Верди, който в бедните си студенски години е продал единствения си топъл шал, за да си купи пличке с печени кестени. Е, нямам претенции да съм великия композитор, но с тези мисли кестените ми се сториха още по-апетитни!

Последният обект от днешния график бе Златният храм. Няма такава красота!!! Аристокрацията си е позволявала разкоша да строи бляскави сгради, да поддържа изумителни градини. За тях и днес се полагат особени грижи, видяхме 800-годишно дърво, което е подпряно, за да не рухне от старост. В края на деня слънцето хвърляше отблясъци върху езерцето, в което храма се оглежда, а снимките, които направихме дълго ще ни припомнят това великолепие.

Град Химеджи е приютил прекрасен замък, известен като Бялата чапла и единствен в автентичния си вид повече от 400 г. Не е за вярване, че никога неговата кула не е била превземана, при все че битките е имало и не са били единични. Легенди и мистерия съпътстват историята му, истината е някъде по средата, но гледката е уникална. Отново защитен воден ров, днес атракцион с плаващи лодки, вишневи дървета и ронещи се листенца, огромни каменни блокове, пренасяни на ръка от поданиците на местния даймио. Безупречен ред, невероятна чистота, гъмжило от туристи, придават на историческата забелелжителност подобаващо усещане на вечност. Прилежаща към замъка градина Кокоен, изградена съгласно традициите, е място, където господарят и свитата му се наслаждават на цветята и храстите, ромона на малките водопади, на плаващите шарени рибки. Идилия и мечта на всеки от нас за миг да се откъсне от динамиката на днешния ден!!! Как да му се тръгва на човек от това късче спокойствие, усамотеност, как да не се наслади на покоя, който ромолящата вода и удивителния аромат на цъфналите цвета изпълват въздуха, как уличния шум е заглушен от удивителната зеленина, но ..... ние сме само туристи и нашето място е друго.

Местният гид не съобрази работното време на Музея на сакето и посещението на този обект отпадна. Намесата на шофьора на автобуса спаси положението, като ни отведе до една дестилерия на саке. Опитахме най-новото им производство, напомнящо нашенски ликьор, изкупихме доста местни специалитети, как може да изпуснем възможността да зарадваме близките с най-традиционния японски продукт, известен по целия свят!

Последният ден в Киото по програма е обявен за свободно време и шопинг. Тъй като не си падам по пазаруването, си позволих да се разходя около хотела, да снимам на воля обекти и хора, да се наслаждавам на гледките и да ги скътам в сърцето си. Най-забележителен беше годишният спектакъл на професионалните гейши Мияко Одори. Днес броят на тези жрици на изкуството е силно намалял до 80 хил., които за 125 млн. Япония е пренебрежително малък, но пък се радва на голяма посещаемост и популярност. Традиционното изкуство на гейшите е много японско, в моите очи и уши всичко бе монотонно, немелодично, неразбираемо. Би било добре в програмата на представлението на английски да се пояснят отделните сцени, танци, инструменталната и певческата част, за да се почустваме част от спектакъла. Съмнявам се, че някой от заинтересованите лица ще прочете този блог, но организаторите следва да имат предвид, че тези спектакли се посещават не само от японци, което ще увеличи броя на посетителите и ще ги направи съпричастни към това изкуство.

Предаването на багажа представляваше цяла атракция, за мен! Японските куриерски фирми предлагат доставка на пътнически багаж до крайна дестинация, не разбрах какво струва това, но изненадата беше, че шофьорът с ръкавици поемаше нашите куфари и грижливо ги подреждаше в камионетката. И наистина, в края на деня те бяха акуратно подредени във фоайето на хотела в Токио, докато ние пътувахме и разглеждахме забележителности.

Сбогуването ни с Киото беше вълнуващо по няколко причини: посетихме един хотел, на рецепцията на който имаше роботи, извършващи административните функции на живи служители!!! Странно изглеждащи на външен вид, те правеха всякакви физиономии, за да привлекат нашето внимание и наистина успяха. Нямаше как да разберем какво точно вършеха, защото ни чакаше друго.

Пътят от Киото до Токио изминахме неусетно със скоростния влак Шинкансен. Нямаше как да видим служители, натъпкващи пътниците във влака, това се извършва, когато пътникопотокът е особено голям, най-вече по празници. Но и така беше не по-малко вълнуващо. Спряхме само на една гара - Йокохама за няколко минути, а разстоянието между двата града преодоляхме за около 2 часа. Освен скоростта, друга зашеметяваща гледка беше окъпания в слънце планински връх Фуджи. Изглежда отдалеч конусовиден и на пръв поглед лесно достъпен. Да, обаче не!!! Управата на свещената планина е определила само 2 месеца в годината - юли и август, и 2 маршрута за достигане до върха, а от тази година се предвиждат и други рестриктивни мерки за ограничаване броя на туристите, вкл. и определяне на здравния статус, тъй като в последните години са зачестили произшествията. Сигурно има и други причини за това решение, но японците ще ги прилагат стриктно, това е в тяхното възпитание и манталитет, а какво ще кажат чужденците, това можем само да гадаем. 

Трите дни в Токио преминаха като в сън, поне за мен. Космополитният град с неговите близо 40 млн. дневно посетители /местни и пришълци/; свещената порта Каминари,  е задължителна за посещение, особено за местните поклонници; безупречната транспортна система; множеството небостъргачи; безброй светилища - шинтоистки и будитски - Асакуса и Мейджи; паркове, езерца, атракции от всякакъв характер; прочутата Гинза, уличната храна, туристи от цял свят; най-натовареното кръстовище в света Шибуя и статуята на небезизвестното куче Хачико, за снимка с който трябва да чакаш на опашка. Казват, че това кръстовище в рамките за един цикъл на светофара преминават около 3000 души, колкото е едно малко селище у нас?!?!? И действително, може свят да ти се завие от това движение! Кварталите Акихабара, Накамисе и Хараджуку също не бива да се подценяват като дестинации за шопинг или разходка. 

Токио е пресичан от много реки и канали откъм океана, по които има неспирно движение от морски съдове с различно предназначение - пътнически и увеселителни кораби и корабчета, търговски кораби, танкери и др. подобни за всякакъв товар. Не спирах да се питам как градската управа съумява да контролира и регулира цялото това движение, да осигурява безопасност на гражданите и туристите, да поддържа безупречна чистота! Как не видят едно пликче да се рее в небето, една кутия от цигари /и там се пуши!/, един фас, една хартийка, при това няма и кошчета за боклук?!?!?

Доколко е известна България в далечната островна държава можах да се убедя от случайна среща на един булевард, докато пресичахме на светофара. Млад мъж, шофиращ модерните спортни болиди, ме попита от къде съм. Като чу отговора "Бургария", забележете те нямат в тяхната фонетика буквата "Л", затова я заменяме с "Р", репликата му ме шокира "Ооо, Котоошу", т.е. и там има българска следа, която със задоволство отбелязваме с положителен знак. Да не говорим за многото реклами на фирмата "Мейджи", която наред с другите продукти произвежда кисело мляко с българските бактерии - лактобациликус бултарикум. Признавам си, почуствах се много горда, че нашата страна се споменава с най-добри примери и чувства. 

Старата столица на Япония /една от няколкото .../ Камакура беше последната дестинация за това незабравимо преживяване. Разположена в непосредствена близост на океана, със сърфиращи ентусиасти /пропуснах да отбележа, че японците са много спортна нация, за което се полагат особени грижи от страна на държавата/, рибари, разхождащи се в празничния ден семейства. Посетихме шинтоистко светилище Еношима, пътят до който е завзет от по двете стръмни пътеки от всякакви ресторантчета, барчета, магазинчета, предлагащи какво ли не. Да не споменавам безброй туристи - японци и други. Силно ме впечатли, и не само там, много семейства бутаха бебешки колички, в които  настаняваха ...кучета. Очевидно този спад в раждаемостта, която споделих по-горе, е довело до този резултат!?!?! Не е лесно да отгледаш дете, питайте която и да е майка по света, докато животните са друга работа, не съвсем, но все пак!?!?  

Завръщането ни у дома беше продължително, 12 ч. непрекъснат полет, но това е неизбежно, след като си посетил страната на изгряващото слънце.

Благодаря на "Равел-Травел" за това уникално и незабравимо пътешествие, както каза Елеонора - Никой не си тръгва от Япония завинаги, това ще важи и за мен дълго време! Вярвам че, четейки този кратък пътепис, сте успели да видите през моите очи, душа и сърце непознатата и далечна страна, и ако има нещо полезно от това четиво, да го приложите и във вашия ден и бит, повярвайте не е толкова сложно!

Ако следите написаното от мен, сигурно сте забелязали, че този път се движа в обратна посока - 2025, 2024, 2023 година, докато преди пандемията от 2020 г. бе в поседователен ред. Но за всичко има първи път и сега аз потвърждавам тази мисъл. Пътуванията ми не спират, независимо че след голямата авантюра - околосветската обиколка от 2019 г. счятах, че съм приключила с тях. Да, ама не, както казваше известен журналист преди време!!! Никога желанието ми да опознавам този безкраен свят няма да стихне, дори напротив, и ще се убедите в това! 

Преди да продължа със самото описание на речния круиз по Дунав, трябва да отдада нужното признание и уважение за професионализма на туристическа агенция "Дунав турс", чрез която осъществих това вълнуващо приключение. Точни, акуратни, прецизни служители организираха всичко - круизен пакет, самолетни билети /съгласувани с нашите изисквания/, трансфери, брегови екскурзии и то с желание, лично отношение и усмивка, за което сърдечно им благодаря. Уверих ги, че са ме спечелили за дълго време за клиент!!!

И сега за самия круиз по Дунав от Виена, Мелк, Пасау, Дюрнщайн, Будапеща и Братислава. Едно незабравимо пътешествие! 

И тъй като започвам от края към началото, ще се спра на последната ни вечер на борда, когато круизният директор Маргарет беше си направила труда да ни разнообрази, сплоти и тества познанията ни в няколко области - музика, спорт, литература. Бяхме разделени по отбори от 4-ма човека. Ние се случихме да сме съотборнички с двама германци. Комичното в случая бе, че те не знаят български /пропуснах да споделя, че ние бяхме 2 българки в изцяло немска група туристи/, английски, руски, а ние не знаем немски. Само си представете що за отбор  представлявахме, но се справихме с помощта на жестове, мимики и много, много смях се справихме прилично. Една точка не ни достигна да заемем 3-то място и бутилка вино, а нашият разгневен капитан дори оспори точките ни с проверяващия отбор. Такава забава, толкова смях до сълзи като ученички по време на междучасието, не съм изпитвала от дълго време, момент, който няма да се повтори, но няма и да се забрави!

Ако сте следили предишните части на блога, сигурно ще си спомните, че до тоза речен круиз съм пътувала с големи кораби по морета и океани - Европа, Америка, Австралия,  Нова Зеландия, Азия. Обширната водна шир не предлага  такива гледки, като плаване по река. Можах да се насладя на живота край реката, да проследя множество замъци и манастири, крепостни стени, виещи се по стръмния бряг, защитните съоръжения за предпазване от високи води. Случихме пъстроцветна есен, с всичките багри - златисти, червени, кафяви, все още тук-там зелени, отраженията на които се движеха с водата.

Изключителен интерес представляваше за мен преминаването на кораба през шлюзовете, не помня точния им брой в този участък /може би 8-10/. Винаги съм се възхищавала на инженерната мисъл, която е способствала преодоляването на естествените природни дадености, за да може човек да ги използва в свой интерес. Вярно, те са коствали много, много труд, ресурси, време, но резултатите са повече от добри, да не говорим за доходността им. Ако си спомням добре, Панамският канал реализира 50 млн.долара дневно от преминаващите плавателни съда, никак не е малко, независимо че е отнела много човешки и материални жертви, но големите строежи винаги са били съпътствани със загуби и затова са толкова ценни. Набюдавах с интерес екипажа как се справя със съоръженията, как се пълнят и изпразват бетонните клетки, как се отварят и затварят металните врати и не спирах да се възхищавам на гледката. 

Многообразието на различни кораби, корабчета, влекачи, танкери и обикновени лодки ме изненада! Не можех да допусна, че трафикът е така интензивен, и няма как да е, като се има предвид, че Дунав е втората по дължина река в Европа и свързва повече от 10 държави. Впоследствие проучих, че водното корабоплаване има дълга история, правила и регулатори за изпълнение, мерки за безопасно използване. Моите уважения към хората и институциите, които се грижат за това тези  близо 3000 метра дължина на реката да протичат безаварийно.

Последният от програмата за посещение град бе  Братислава, една млада европейска столица с близо 500-хилядно население, спокойно в своята стара история и модерен речен възел. На порта бяха акостирали всякакви кораби, а научих, че между Братислава и Виена се придвижват скоростни корабчета, които за кратко време превозват туристи, вероятно и работещи хора, между двата града.

Старинната част е добре запазена, култови сгради -  обществе и частни, множество уютни кафенета, ресторантчета, галерии, паметници за известни словенски личности. Националният театър гордо се изправя в близост до порта, добре запазен и поддържан, правителстваните здания са обект на масово посещение от туристи, а от върха край парламента се открива незабравима гледка към величествената река.  Изненадах се, когато видях паметна плоча, посветена на Ференц Лист, нямаше как да знам, че композиторът е живял и творил в този град, а градът е изразил своята признателност по този начин. 

Случи се красива есен, която беше обагрила дървета и храсти в различни цветове и нюанси, много цветя, чистота и спокойствие ни съпровождаха в обиколката ни в този град. За краткото време тук видяхме и научихме много, направихме чудесни снимки и съхранихме безценни спомени. Бих се завърнала за по-дълго, да споделя живота на местните, които казват, че са много сърдечни и гостоприемни, дано мога да го потвърдя лично. 

Престоят ни в унгарската столица Будапеща сбъдна няколко мои мечти - да видя и усетя унгарската пуста, да опитам оригинален гулаш, да отпия глътка палинка, да чуя на живо Унгарската рапсодия в изпълнение на местен оркестър, да съпреживея атмосферата на унгарското веселие. И всичко това за по-малко от 48 часа, истинско вълшебство. 

Пътуването ни до Lajosmizse Tanyacsarda, една добре организирана конеферма като маркетингов продукт, разкри цялата необятност на унгарската пуста - равнинна като  тепсия земя, никакво хълмче или височинка не спират погледа, навсякъде безкрайна шир. От време на време срещаш животновъдни ферми, добре поддържани пътища и интензивно движение. 

Есенно слънце, лек вятър, плавно падащи листа от дърветата, красиви багри по храсти и цветя ни посрещат радушно, все едно са очаквали нашето пристигане. Атракциите започнаха непосредствено от входа - снимки за спомен, впрегнати каруци за обиколка на фермата, представление на коне и жокеи с различни по сложност изпълнения, традиционна гощавка, и разбира се магазин за сувенири.  Първоначалното ни разочарование, че не се вредихме в първите каруци, се превърна в удовлетворение, след като се качихме ние само двете в семпла каручка с бяло конче. Вярно друсаше  по изрования път, но това не са асфалтираните пътеки в парка, а трасета, върху които коне и хора ежедневно тренират, за да поддържат уменията си и да очароват разнородната публика /не се съмнявам, че туристическите агенции водят туристи доста често, нали и те трябва да спечелят от оригиналната атракция, все пак това е унгарската пуста и национална гордост/. Забелязах много млади момчета и мъже, които са работили, за да постигнат такъв синхрон между тях и конете, въоръжени със специални камшици, издаващи необикновен звук. Само като се замисля за труда на тези хора и питомците им, за грижите да поддържат здравето на животните и това в продължение на дни, месеци, години, трябва да им отдам своето удивление и уважение. За обяда няма какво да се говори - унгарски деликатеси, доста пикантни и разнообразни, поднесени с вкус, само за гладни хора. На мен лично най-много ми харесаха малките питчици, топли, ухаещи на домашно печиво, които неизбежно ми напомниха детските години. Разходката из парка, извън натоварения летен сезон, ми разкри колко голяма е фермата, колко много са постройките, приютяващи коне и хора, как това стопанство оцелява в днешните трудни времена. Моят поклон пред дейността им е само малък жест на уважение и и благодарност за днешните емоции!!! 

Автобусната обиколка на Будапеща ни показа най-красивото от града - сградата на парламента, която се оглежда в реката, култови паметници, мостове /един от тях е проектиран от самия Гюстав Айфел/, паркове, градини и плажове край реката, прочутите Хали, турските бани. 2-милионния град  с неговия транспорт, тълпите хора и превозни средства силно ме изненадаха - автобуси, трамваи, корабчета от всякакъв размер и предназначение изпълват улиците и булевардите денонощно.

Култовото ни посещение в местен ресторант с жива музика ме изненадаха по няколко причини. Няма да се спирам на поредната версия на унгарски гулаш и ракия, на битовата обстановка, най-вече ме впечатлиха немците. Казват, че били студени и сдържани, нищо такова - пяха и се веселиха като балканци, изпълниха дори един техен си обичай - да се прехващат през раменете и с пълен глас да пригласят на оркестъра, дори имаше присъствие и на дансинга. Ето така се веселят всички хора по света!!! Нямаше как да го повярвам, ако не бях го видяла и чула със собствените си очи и уши. Така беше развенчан поредния мит за северните народи!!!

Днес ще посетим една от най-големите и важни за унгарския народ светини - катедралата "Свети Адалберт" в Естергом. Тук е седалището на примаса на Унгария, сграда строена, разрушавана и възстановявана през вековете, но запазила духа и предназначението си, независимо от всякакви нашествия - монголи, чехи, турци.

Катедралата е импозантна и на фона на реката изглежда недостижима, придвижихме се към нея на влакче, една забавна атракция. Преобладава  пясъчно-жълтия и червен цвят, както отвън, така и вътре, доста семпло, дори бих казала аскетично, без показност на други религиозни храмове, които съм посетила. Но и така внушава респект и уважение, така необходими на предназначението си. Както споделих по-рано, тъй като групата беше изцяло от немски туристи, то и разказа протичаше на немски, а ние можехме само да гадаем за историята на храма, неговите строители и дарители, както и много други детайли. Но нали има Гугъл, ще се допитаме за подробности при завръщанетоси у дома.

Кристалночистото синьо небе на красивата есен ни позволи да се насладим на външния вид и градините около катедралата и това до известна степен компенсира липсата на английски превод. Но и така е много добре! Любопитно за нас беше да узнаем, че Естергом чрез мост над Дунав е побратимен със словашкия град Щурово, а още по-значимо за нас българите бе, че тук, в Панония в миналото са пребивавали светите братя Кирил и Методи, за да изпълняват християнска мисия срещу немското влияние. Ето как националната ни гордост бе издигната с този исторически факт, но как да го обясниш на немците, които освен своя език не владеят друг, може би по-младото поколение ще се окаже по-приспособимо към днешния и утрешния ден, за да комуникарат свободно със себео;подобните си по света!!!

Придвижваме се към началото на нашето приключение, като ще посетим т.нар. Кайсиева долина, Кремс и Дюрнщайн, тихи и спокойни немски градчета, разположени край бреговете на реката, чиито възвишения са опасани с лозови масиви, а къде са кайсиевите насаждания, можем само да гадаем. Неделният ден означаваше празни улици, затворени магазини, слаб трафик, църковни камбани и служби и много, много туристи.

До този момент не ми бе хрумвало, че кайсията може да се превъплати в различни продукти, освен сладко и компот. Пихме ракия и ликьор, опитахме мармалад с шоколад, изгледахме образователно филмче за етапита на преработка и съхрание на продуктите, закупихме и сувенирни бурканчета и шишенца, няма как - реклама и търговия са неразделни, нали!?!?!  Трудът на заетите в оползотворяването на кайсиите е тежък, особено като се има предвид нетрайността на плода, в сезона се ангажират всички - стари и млади, опитни и не чак толкова, всички са згрижени да приберат реколтата и да я превърнат в изискани продукти, моите уважения за тях!!!

Старинната част на Кремс е запазила бюргерския си вид, строги и боядисани в бяло къщи, криволичащи улички, добре поддържани дворчета и градинки, все още цъфтящи храсти и цветя, местните църкви в неделния ден бяха посетени от жителите на градчето, чуваше се музиката от органите. Традицията за неделния ден се спазва все още, което е похвално за днешните времена.

Ред е на Пасау, градът на три реки - Дунав, Ин и Илц, идващи от север и юг, които се сливат в мощния Дунав и продължават пътя си на изток. Тук има какво да се види и усети, старинната част и катедралата "Свети Стефан", барокови и готически сгради, добре поддържани и стопанисвани, тесни и криви улички, опасващи постройките и невероятна гледка към реката, а съботния ден и хубавото време предполага множество хора - местни и туристи. Тъй като тук се сменяха групите, отново немски туристи, в програмата за деня бе определен за свободен и ние се придвижихме до стария град, на който се насладихме часове наред. И преживяхме невероятна наслада в катедралата, присъствайки на органов концерт, който се провежда ежедневно в 12 ч. Тук се намира най-големият орган в света с повече от 17 хил. тръби. И макар, че музиката звучеше само от 2 от общо 5 места /другите бяха в ремонт/, имах чувството, че тя извира отвсякъде - от пода, тавана, стените!!! Никъде другаде няма как да усетиш гениалността на бароковите музиканти - Бах, Бетовен, Вивалди и още много други, в изпълнение на орган, акустиката е изумителна, а преживяването си струва всеки евроцент /само за справка - билетът струва 5 евро???

Всяко начало си има край, в този случай редът е обратен, но това не намалява значимостта на речния круиз, емоциите и спомените, съхранени в сърцето, душата и снимките. Ще посетим Мелк и бенедектинския манастир и известната му библиотека, съхранила хиляди и  хиляди тома редки ръкописи и книги. И до днес тук има монаси от този орден и по тази причина достъпа за туристи е строго ограничен. Била съм тук е преди, но усещането винаги като за първи път - църквата, библиотеката, градините, добре поддържаните площи,  а гледката към Дунав е невероятна. Градчето е притихнало в ежедневния си ритъм, туристите се наслаждават на гледките, ремонтните дейности не спират /затова сградите са все едно току-що боядисани/, отдалеч звучи църковна музика. Времето е спряло преди векове, поне моето чувство е такова, даже не ми се тръгва, но графика го изисква.

Ето, че краят наближи, разказах за тези незабравими дни, които ми припомниха защо трябва да пътуваме, когато и както можем, да опознаем други страни и народи, да се заредим със спомени за дълго време. Пожелавам ви да имате възможност да се насладите на своите пътешествия и да съхраните спомените за тях!!! И ако решите да се доверите на "Дунав-Турс" затова, няма да съжалявате, повярвайте ми, струва си!!!

Както съм започнала, така и продължавам да ви разказвам за моите пътувания в годините назад. Този път ще ви запозная с приключението Исландия '24. Била съм тук и преди, но този круиз осъществихме с част от семейството, което ми вдъхна сигурност и спокойствие, от което имах голяма нужда, както ще разберете малко по-късно. 

11-дневният преход започна и завърши в Шотландия, такъв е маршрутът. Напускайки Рейкявик /по-късно ще се върна отново тук/, ни застигна морска буря. При всичките ми плавания не бях изпитвала такова неудобство, да не кажа морска болест, но сега, изглежда в съпровод на някой вирус, цял ден не можах да стана от леглото. Това се случи и с моята дъщеря, само двамата внуци издържаха на изпитанието. Дори пропуснахме да се запознаем отблизо с условията в бекстейджа, който осигурява  технически всички представления на корабната сцена. Вероятно балансьорите на кораба са били неизправни, за да се получи такава нестабилност на кораба. Това ни постави в изключително затруднение, като в резултат взехме решение да напуснем по-рано от предвиденото и да слезем в Леруик /Шотландия/. Оттам със самолет до Единбург, отново самолет през Виена до София. /Нещо куриозно, което трябва да отбележа - преминахме директно с таксито през пистата за излитане, което е второто по рода си, след тази в Гибралтар, пресичаща пътя на самолетите, дори няма звукова или друга система за предупреждение/. Най-учудващо бе за нас от липсата на съпричастност от страна на корабното ръководство, които дори не ни запитаха повода за нашето слизане на сушата. Не отправям обвинения към никого, но опита ми до този момент ме навежда на мисълта, че кораба е несигурен в подобни условия, или на невъзможността на екипажа да се справи с бурята, а тя /по наши догадки/ не е била в пълната си сила. Не ми се мисли, ако това се случи по друг маршрут или в друг сезон, как бихме се справили?!?

Няма до коментирам дните в  Северно море /общо 4 дни/, забавленията на кораба са много, още повече са желаещите да им се посветят, информация за които получавахме в каютата всяка вечер, придружена с блокче шоколадче  за лека нощ. Това е стандартно, много мило, но както се оказа в последствие доста формално на фона на описаното по-горе.

Престоят в Рейкявик беше много вълнуващ /поне за мен/, тъй като се бяхме записали за наблюдение на китове. Както се изрази нашият сънародник инженер-механик, китовете не са в списъчния състав на екипажа и не можем да очакваме веднага да се появят и да ни забавляват. Нужно е търпение, за да се насладим на представлението им. 

А то е впечатляващо!!! Прекарахме близо 2 часа в морето на борда на местен катер, отдалечени от брега, когато имахме шанса да се наблюдаваме играта на млади китове, които се забавляваха, изпускайки засмукания въздух, придружен с водни пръски. Не очаквах, че нашето присъствие ще ги смути, още повече множеството катери, лодки и други плавателни съда, които се бяха събрали на това място. Докато чакахме появата им, по интерктома капитанът разказваше за живота на тези големи морска обитатели, за нравите и поведението им, а не на последно място как хората, корабите и тяхната дейност ги смущават. Затова и изискванията на пристанищните власти към организаторите на този вид наблюдения са изключително строго регламентирани и никой не си прави труда да ги нарушава, тъй като санкциите са огромни.

Вигур /вторият по големина остров от западните фиорди, разположен на юг от Полярния кръг/ е населен само от едно семейство, което се грижи за обитателите му -  арктически кайри, изобилстващи тук. През целия ни престой техните "песни" огласяха местността, плуваха във водите край него, или се излежаваха на тревата. Показаха ни как работи фермата - събират се и се съхраняват снесените яйца /само едно!!!/, перушината им, изсушавана и почиствана ръчно. От нея се изработва възглавници и юргани, особено ценени от местните. В малката гостилничка ни почерпиха с местен сладкиш - на табелата е отбелязано, че това е сватбен такъв /днешно производство/, с глутен /за което съжаляват/. Вкусното лакомство е придружено с ароматно кафе и цяла купа със сметана /да се чудиш откъде това мляко, след като тук не видяхме крави???/. Върхът на изненадата при престоя ни тук е ПОС-терминалът, чрез който платихме за дребни сувенири!!! Да се начудиш, как така малко след Полярния кръг има такава комуникация, която липсва в центъра на нашата столица??? Да не говорим за най-малката пощенска кутия в света, през която можеш да изпратиш картичката си докъдето поискаш??? Изненадите за този ден нямат край!

През това време внуците практикуват каякинг, едно от любимите занимания на местните, а оказа се и на туристите /участието си бяхме заявили много по-отдавна, защото местата бързо се заемат/. В относително голяма площ със спокойни води младите си организираха гонки, на които се радваха от все сърце. Високите склонове на Исафиорд обикалят малкото градче, където температурата дори в август беше твърде ниска за нас, които идваме от горещата Европа - само 13!! Но пък цветята и храстите цъфтят обилно, защото местната власт се грижи за естетиката на околната среда, не видях летящи на воля торбички, фасове по улиците, чистотата е завидна. Това се дължи на възпитанието, както и поддържането на домове, обществени сгради, инфраструктура, няма как да нарушаваш правилата, защото те са за всеки и всички!

Миват - натуралните бани се намират в непосредствена близост до другия обект, влизащ в избрания от нас тур - Скутустагахреппур /изключително трудно се справям с исландския език/, една забележителна местност, за която ще ви разкажа след малко.

Водата блика изпод земята от близо 2500 м чрез сондаж, издига пара, свисти и пълни басейните. Разширяването на съоръженията продължава и се очаква до 2 години да заработи изцяло в услуга на местни и туристи. Температурата на водата позволява свободно да се потопиш в нея , без да плуваш или гмуркаш, /подозирам, че се разхлажда със студена/, но бяхме предупредени да свалим всички сребърни бижута, защото минералната вода ги почерня. Задължително се измиваш преди да влезеш в басейна, а след това, ако искаш посещаваш джакузито. Не посмях да си топна поне краката, защото така духаше, че се притеснявах от настинка, но преживяването си заслужаваше.

А сега за Скутустагахреппур /ако това е правилното наименование на местността в мой превод/. Забележително е, че само шосето разделя два свята - от ляво е искрящо зелената гора, а отляво пустинния терен, обагрен във всички нюанси на дъгата. Да не говорим за миризмата на развалени яйца! От недрата на земята бълбука, свисти и извира периодично вода и кал, задължително трябва да си обут, защото почвата е гореща, вятърът разнася пръски и дъха на преизподнята /поне в моите представи така изглежда ада!/. На входа има информационно табло за  тази природна забелелжителност, навсякъде предупредителните табели  предпазват любопитните посетители, кордони отцепват опасните места. По думите на гида случва се някои по-недисциплинирани посетители да пострадат!?!?  Никога няма да мога да си обясня чудесата на природата, хубавото е, че могат да се посетят, да се видят със собствени очи, за да усетиш колко сме малки пред нея и да се научим да я уважаме и пазим!

Водопадите Fossholl е поредното природно чудо, на което се наслаждаваме. Отдалече се чува грохот на падащата вода, стотици пъплят /в този ден бяхме може би 10 автобуса!/  към най-очарователната гледка, жалко, че не можем да се насладим на дъга, защото е облачно. Водопадът подхранва множество бързеи, наоколо има безброй островчета, вероятно водата е много студена, защото не видях водоплаващи птици.

Винаги съм се удивлявала как са разпределени водните ресурси на планетата. Тук и в Скандинавието водата е в изобилие, докато на юг преработват морската вода, защото естествената липсва - Малта, Дубай, Абу Даби, Оман. Никой не си избира къде да се роди, трябва да се приспособи към условията и да живее в мир със себе си, нали!?!?!?

Престоят ни в Акюрейри е двудневен, откъдето поемат организираните турове. Градът е най-големият в северо-източната част на Исландия, важен пристанищен и рибарски център. Чист, изрядно поддържан, със забележителна църква /за съжаление в ремонт/, паркове и градини, изобилстващи с цветя и храсти. Доколкото можах да разбера от афишите и с богата културна програма. За моя изненада забелязах една жена, която си плуваше спокойно във водите на пристанището, при все че температурата беше 12 градуса на въздуха /не ми се мисли за температурата на водата/, но тя излезе от нея зачервена и във весело настроение за потрес на наблюдаващите я.

Завършвам със самото начало на нашето пътешествие - Kirkwall /Шотландия/. И при предходното ми идване тук бях приятно изненадана от общия вид на градчето, от историческите и културни паметници, от чистотата и реда в него. Местните власти поддържат това наследство, с което очевидно се гордеят. Строгите фасади на старите постройки и църквата са се запазили във времето, магазинчета предлагат типични дрехи /килтове  - тяхната народна носия за мъжете/ и сувенири, малки сладкарнички изкушават с местни лакомства, а буйно растящите храсти и цветя придават празничен вид на слънчевия ден. Едно добро начало, което ще допълня и със срещата ни с един от инженерите на кораба /българин/, който се изненада от нашата реч и ни покани да посетим бекстейджа, за да разберем как работят съоръженията по време на вечерните представления. По-горе споменах защо не можахме да се възползваме от предложението.  Завършвам за това пътуване, има и още, но за него по-късно!!!

Днес ще ви разкажа за едно вълнуващо пътуване - Firenze /както италианците наричат своята Флоренция/, люлката на европейския ренесанс, задължителна дестинация на тогавашната аристокрация /главно мъже/, които посещават града като продължение на своето икономическо и културно образование. Тук младежи от целия познат свят черпят с пълни шепи от достиженията на Микеланжело, Бокачо, Ботичели, Данте, Леонардо и още, и още прочути художници, архитекти, писатели и поети, банкери и мислители.

Априлската ваканция '24 на учениците в България посветихме именно на този прекрасен град, град с история, традиции и бъдеще, съчетахме полезното с приятното, съхранихме безценни спомени и снимки, които ни направиха съпричастни с великолепния град, разположен на река Арно. Извън сезона  на големите тълпи беше възможно да се докоснем до постиженията от миналото, без да делим пространство с безкрайно множество, да избегнем чакането по опашки за посещение на забележителности или за храна. 

Това, което ни посрещна и ни съпроводи докрай в стария град, е сътворено в златните години на прочутите фамилии меценати, най-вече Медичите и техните признателни представители на изкуството, оставили незаличими следи от своето творчество през 16-19 в. Накъдето и да се обърнеш в стария град те посрещат сгради - обществени и частни, дори уличната настилка е от онези години. Пиаца Сеньория, Баптисария Сент Джовани, Понте Векио и Палацо Векио, двореца Пити, Пиаца Микеланжело присъстват достолепно на мястото си, изградени преди векове, но поддържани старателно от местните власти е в днешно време.

Успяхме за краткото време, с което разполагахме, да се докоснем до това култово историческо наследство, благодарение на предварителната ни подготовка. Закупените  билети, записаните часове по кулинарни предизвикателства, ни помогна да добием по-пълна представа за града, един от много по света, които задължително трябва да посетиш. Катедралата Санта Мария дел Фиоре и нейни купол и до днес предизвикват всеобщо удивление и възхищение, камбаната на Джото допринася за подобни чувства. Питам се - как в онези времена, когато почти всичко е изработвано ръчно, архитектите и строителите са съумели да изградят подобна импозантна сграда? Оттогава до днес в тази част на града строго е забранено да се издигат постройки, по-високи от купола на катедралата. 

Световноизвестната галерията Уфици посетихме с гид, една жена на средна възраст, която ни преведе през основните зали, където можахме да се насладим на художествено наследство. Аз съсредоточих вниманието си основно върху "Раждането на Венера" на Ботичели, защото малко преди това бях прочела книга за този гений. Ако човек е специалист и трябва да се запознае основно с изложеното, според мен, ще трябва да постои тук поне 1 година, за да прочете внимателно каталози и обяснения за всяка изложена статуя, ескиз, графика, картина.

Интерактивният музей на Леонардо да Винчи е обект за посещение от техничари, които могат по достойнство да оценят изложените експонати. Перки, колела, въртележки, ребусни задачи, бръмчащи и движещите се машинарии събуждат любопитството на малки и големи. Можахме да отдадем нужното внимание на технически гений, допринесъл и изпреварил с изобретенията си своето време и оставил в колективната памет своя отпечатък.

Едно от вълнуващите посещения бе бароковия концерт, изнесен от мъже на 7 струнни инструмента - цигулка, виола, виончело и контрабас. Изпълненията бяха посрещнати с искрено възхищение от публиката - млади и стари, за което допринесе и акустиката на залата /не помня точното име, но се използва за музикални и театрални постановки/.

Особено запомнящи се бяха уроците по кулинария - приготвяне на прясна паста, пица и сладолед. Още звучат използваните термини от организаторите на тези курсове, особено на наименованието на брашното за пастата  - симмолина /оказа се, че и в България може да се закупи такова?/. Цялата организация, тънкия хумор на водещия /предполагам собственик на заведението/, групирането ни по отбори /имаше представители и от Америка/, бяха придружени от пивко червено вино. Дали от емоциите, врящите ленти на пастата или от него, накрая всички бяхме зачервили бузи. Настроението беше отлично, пастата - вкусна, признанието, което получихме ни увериха, че можем и в домашни условия да я приготвим /не че повторихме това на местна почва, поне аз!!!/ Подобно настроение се получи и на урока по пица и сладолед, в допълнение получихме диплом за майстори на тези италианаски вкусотии.

Някога, накъде бях прочела, че няма никакъв смисъл да трупаш вещи, по-ценно е да трупаш спомени, които те отвеждат до места, хора и събития, обогатили твоя свят и мироглед, разширили познанията и опита ти, допринесли за душевното ти обогатяване. Разглеждайки снимките, а за мен и описанието на тези преживявания, ме връщат отново там, пред очите ми оживяват всички забележителности, няма да е преувеличено да кажа, че усещам дори миризмата на ароматното италианско кафе или вкуса на прочутото джелато. 

Стига да имате възможност - съхранете спомените си от вашите пътувания, в страната и чужбина, повярвайте, ще допренесат за вашето душевно равновесие в тези времена на несигурност и притеснения, ще ви вдъхнат надежда в настъпването на по-спокойни дни за хората по света. А аз ще продължавам да споделям за своите пътувания.

Приключвам отминалите пътувания, описани в необичаен подход, който се надявам да не прилагам в бъдеще /ако изобщо предприемам пътешествия, но кой знае???/ 

Този път ще ви отведа в Норвегия, една от любимите ми дестинации и като цяло Скандинавието, по няколко причини. Харесва ми климатът през лятото - прохладно и свежо, за разлика от горещините по нашите географски ширини, чистотата, установения ред, искрящата зеленина и наситени цветове на цветята, сдържаността и ненатрапчивото поведение на местните. Да не говорим за природата - необятните планини, изобилието от вода във всякакъв вид /ледници, водопади, реки и езера/, чудновати пернати /напр. кайрите и техните обиталища/, грижата за природата, която е ангажимент на всички  - хора, общини, държава, това личи от пръв поглед. Да не говорим за условията за масов спорт, дори през лятото се карат ски /разбира се ролкови/, гребане, плуване и други дейности на открито.  Дълго мога да описвам предимствата на тази територия и нейните жители, но не това в момента е съществено. 

Прилагайки метода на обратен ред, започвам от последния ден от нашето пътешествие, когато се разрази бурята Ханс. На телефоните си получихме съобщение за очакваните метереологични промени, но вече бяхме на кораба и нямаше как да ги избегнем, а това се случва в Северно море. Дали беше наистина толкова мощен вятъра и големи вълните не мога да преценя, но сравнявайки това, което ни се случи следващата година, не се повтори. Да, имаше вълнение, бурен вятър, затворени врати на всички изходи на кораба, но оцеляхме, Ханс не можа да ни пребори. 

Тръгвайки от Копенхаген, първоначално преминахме  през Фраменсбригга, за да спрем в Осло, столицата на Норвегия. Един стар, красив и модерен град, с безброй исторически паметници, атракции, страхотна архитектура, да не говорим за дългия крайбрежен булевард с неговите кафенета, барове, галерии. Силно впечатление ми направи небрежното ежедневно облекло на местните, които явно не се водят от модерните трендове и искат да се чувстват удобно в дрехите си. Другото, което ме изненада бе, че заплащането в брой почти никъде не се прилага - само с банкови карти!!! Вероятно е начин да се избегне сивата икономика, ако въобще я има?!?!? Не бяхме записали никакъв тур с идеята сами да усетим атмосферата на града. Кулминацията от пребиваването ни тук бе поплуването на моя внук във водите на ръкава от морето, температурата на който, според мен, не бе повече от 14 градуса!!! Но имаше къпещи се, дори и подрастващи?!?!? Явно студът не ги плаши, а аз треперех от изживяването и страха да не изпуснем потеглянето на кораба.

Следващата ни спирка бе в Кристиянсанд, най-южният град на Норвегия, някогашна лятна резиденция на норвежките крале. Случи се в неделя, прекрасен летен ден /около 20 градуса/ и много слънце, когато целия град се бе на площада за църковна служба, дори случихме да се присъединим към местна сватба. Много цветя, музика, заведения на открито и забавни атракции. 

Ейдфиорд и неговите стръмни склонове към водата ни порази, за кой ли път, с величествената си красота. И отново, и отново много, много вода, зеленина и туристи, независимо, че за разлика от предишния ден, днес ръмеше ситен дъжд. Но това не ни смути, бяхме подготвени с дъждобрани и удобни обувки. Тътенът на Voringsfossen се чуваше отделеч, но когато се приближихме стана оглушителен. Не мога да опиша какво количество вода се изсипваше от височините /около 50-60 метра според мен/, водни пръски се разнасяха от вятъра и ни освежаваха. Жалко, че нямаше слънце, за да се насладим и на дъга, но и това ни стига. Видях къмпингуващи, независимо от изградения хотел, явно са любители на подобно изживяване. Да не споменавам колко свежи и ярки бяха дивите цветя наоколо, очите ми не можаха да отминат това богатство.

Флам ни очарова със Скулестадмо, един прекрасен водопад, подобен на Seven sisters, в по-малък размер.  И тук много вода, зеленина, няколко къмпинги и всякакви моторни средства, възрастни и деца се радваха на природата, както и ние, един прекрасен природен парк, заслужаващ грижите и вниманието на местни, и туристи.

Както всяко начало, и това си има своя край /на обратно/, потегляме към изходната ни точка - Копенхаген, а оттам - към дома. За себе си мога да кажа, че обичам да пътувам, да обикалям непознати страни, но най-добре се чувствам у дома, предполагам много хора изпитват същото. 

Разделям се, засега, с вас и искам да вярвам, че скоро ще има какво да споделя за нови дестинации, бит и нрави, нови емоции и вълнения А вие бъдете здрави, мечтайте и ги реализирайте!