Моето най-голямото приключение започна още през м. декември 2016 г. с получаване по електронна поща на съобщение за околосветско пътуване с една от големите круизни компании - MSCruise. Началната и крайна точка на това пътуване е от Европа, което е голямо предимство за туристи от стария континент. Цената ми се вижда приемлива /както се убедих впоследствие/, сезонът - добре съобразен /отново удачно избран/, маршрутът - включва световни забележителности.

За пръв път в моя живот Коледното чудо пряко ме застигна и улучи сърцето ми! - на Коледния обяд има късметчета - падна ми се Голямо морско пътешествие за двама, /е, оказах се сама, но това са само подробности!/.

Няма в света дете, което да не мечтае да пътува, да изживее незабравими приключения, да посети далечни и екзотични места. Е, това се случи и с мен, макар и доста късно, наистина и с щипка Коледна магия. Казват, че Бог има планове за всеки. Ако е така, а защо не е, за мен неговият план е бил да се сбъдне първоначалното ми желание да пътувам, да опозная далечни страни и хора, обичаи и нрави, да посетя прочути исторически и природни забележителности, да споделя чужда култура, да се наслаждавам на незабравими преживявания. А за да се случи това, получих подкрепата на моето семейство във всяко отношение - морално, материално, емоционално. Покланям им се доземи за това, което правиха за мен !!!!!!!!

И започва почти 2-годишна подготовка - визи, застраховки, самолетни билети, трансфери от и до летището и порта в Чивитавекия, резервации на нощувки, проучване на места за посещение по маршрути и т.н. Всичко това се случи с активното съдействие на туристическа фирма Контитранс - М, за което съм им много благодарна. Тяхната помощ в продължение на дълги години се оказва безценна, не съм имал никакви неприятности, всичко е перфектно организирано и професионално изпълнено. Още един път - хиляди благодарности !!!

Дори не може да си представя какво е извършила круизната компания, за да организира и осъществи за това време и да реализира така успешно това пътуване - екипаж, туристически агенции по места, зареждане с гориво и провизии, за да има всичко на борда, забавления, медицински грижи, особено като се има предвид възрастовия диапазаон - от бебета и деца до старци на достолепна възраст /по мои наблюдения средната възраст на гостите е между 70-80 години !!!!!/ В последното имах възможност да се убедя, че добрата подготовка е в основата на всяко успешно завършено дело, в случая на това околосветско пътуване.

ДЕН 1 - 03.01.2019 г.

Тръгвам от София рано сутринта с полет на България-Еър за Рим. Трудно мога да опиша душевното си състояние - радостна възбуда, леко притеснение от неизвестността на морската ми авантюра, съмнения за това дали ще бъда в добро здраве и силна, за да се преживея тези 4 месеца сама, тръпката от предизвикателството /не е все едно да пътувам сама за 10-15 дни, друго за този дълъг период/. Надявам се на Божата благословия и вярвам в щастливата си звезда. Е, имаше малко разминаване със свръхбагажа, но не е изненада, като се има предви, че ми трябват дрехи за 2 сезона /след това се оказа, че добре съм преценила от какво ще имам нужда !!!/.

Самолетът беше претъпкан - прибиращи се от Коледните и Новодишни празници пътници - българи, живеещи в Италия, италианци, били на гости в България и множество други. Мястото ми беше много удобно за наблюдение на света от високо, особено над Алпите. Полетът беше нормален с лека турболенция, имах известни притеснения относно зимния сезон в Европа, но началото беше доста благоприятно.

По план на летището ме чакаше трансфер до хотел Фарнезе - ширих се във ван сам-сама и след 40 минути вече бях там. За мое удобство можах да се настаня почти веднага в стаята, за да си почина, тъй като последните седмици бяха изпълнени повече с вълнения и последните уточнения /дори успях да сваля Коледната украса, за да не ме чака до Великден !!!!! /.

В ранния следобед се разходих в близост до хотела за късен обяд/ранна вечеря в една тратория - спагети болонезе и малка наливна бира. Честно да си призная, не останах впечатлена от качеството им - не обичам полусварени спагети, каймата вероятно е телешка и доста твърда, но с бирата се справих по-успешно. В близост до траторията намерих симпатична джелатерия, поръчах си сладолед йогурт, но се оказа кисело мляко, нещо много полезно и здравословно. Купих си и вода, защото в 4-звездния хотел няма дори като комплимент чаша вода !!!, да не говорим за такива глезотии като кафе или чай, дори за закуската трябваше да си доплатя. В други хотели, в които съм била, закуската е включена в цената на нощувката, е все пак това е Италия.

Може би ще ви направи впечатление множеството удивителни и въпросителни знаци в моята история, които ще ви се изяснят, ако дочетете до края това писание.

И тук изненада - заслушах се в разговора на 2 българки, които в последствие се оказаха част от 11-членното българско присъствие на кораба ..... Представете си само какво е това - в милионен Рим да срещнеш сънародници, с които да пътуваш накрай света за толкова време /разконспириха ме чак след 2 месеца в Западна Австралия!?!?!, но за това - по-късно .

Хотел Фарнезе - носи името на един член от богата и влиятелна фамилия, резиденция на папа Павел III /в средата на 16 в. след като е избран за папа, той приема това име/ и се намира в сравнително тих район в Рим, с големи дървета, романтични улички, наблизо тече Тибър,

/вярно с доста спаднало речно ниво/, нямаше дори туристически корабчета. Някога реката е била плавателна - до тук са пристигали кораби с жито от Сиракуза и Африка, които политиците се използвали за собствените си цели и за предотвратяване на гладните бунтове на населението /справка - историческите романи за Римската империя и нейните видни държавници - императори и диктатори, преди и след Христа/. При проливни дъждове при излизането й от речното корито са причинявали големи наводнения, понякога и с човешки жертви.

Стори ми се много, много мръсно - купища боклуци, препълнени контейнери, листа и всякаква мръсотия, останала от Коледните и Новодищите празници. /Нямат ли си безработни, които да свършат тази работа ????? /

Самият хотел е семпъл, малко поовехтял, но запазил чара си, на 5 етажа, най-горе е разположен ресторант, с прекрасен изглед към Ватикана, все още с украса от празниците, с традиционна блок-маса, прясно изцедени плодове, колбаси и сирена, сладкиши, любезно обслужване.

Време е за душ и сън, следващият ден ще е напрегнат, и както се казва - НАЙ-ХУБАВОТО ПРЕДСТОИ !!!

Ден 2 - 04.01.2019 г.

Била съм в Рим и преди, но всеки път се удивлявам от близо 3000-ната му история, запазени паметници, дух на много поколения, демокрация и диктатура, една обединена Европа /от Шотландия до Индия / в продължение на векове, с един език /латински/, една валута /сестерция най-вече/, единна съдебна система, единна търговска практика, мащабно проектиране и строителство, оцелели стотици години. Справка романът Империум от Робърт Харис. Редно е да си припомним как това се е случвало - военни и политически битки, заговори и убийства, завист и корупция /всяко ново нещо е добре забравено старо/, нали не мислите, че сме открили топлата вода ?????

След кратно пътуване /отново във ван и отново сам-сама се ширех в него/ пристигнах навреме в Чивитавекия за чекиране.

Много бързо се регистирах, благодарение на златната карта от предишните ми пътувания с тази круизна компания, ползвам Prioritycheking. Успешно се настаних в каютата /вътрешна, самостоятелна/, разопаковах багаж. За един човек каютата е напълно достатъчна, има и неудобство като това да си напълно сам, няма кой да сподели емоцията и вълненията, преживяванията и наблюденията. Добре, че си водя дневник, благодарение на който всеки път, прочитайки някои страници, изживявам отново това незабравимо пътуване. Сблъсках се пак с българките от джелатерията, но напълно съзнателно ги избягвам /по-късно многократно се поздравявах за това решение, но ще го споделя по-нататък/.

На рецепция, извърших необходимата регистрация на кредитна карта за плащания на борда, закупих пакет за мобилни услуги, в последствие благодарение на тях можех да се свързвам със семейството си, да изпращам снимки /особено в WI-FI зоните на пристанищата, моловете, ресторантите и др. . места, най-вече, когато смогвах да се справям сама, от което се чуствам много горда от себе си/.

Справих се с информацията от туристическия офис за потвърждаване на предварително платени брегови екскурзии. Следва задължителният инструктаж за безопасност и се провежда за всички пасажери /това се прави за всички, които се качват последователно от различни точки по маршрута/.

Решавам да се храня в кафетарията на 13-и етаж, главно, за да избегна настаняването на една маса с българите /това е практиката на кораба - на една маса в ресторантите да се събират еднородници - много по-късно разбрах, че напразно са се питали къде се е изгубил 11-ия българин!!!/. Е, пък да си призная, нямам никакви угризения и се оказа, че съм била абсолютно права!!!

Вече 10 години пътувам по този начин /с морски круиз/ и няма да спра да се питам едно и също нещо - пасажерите дали са малоимотни /като се вземе предвид, че цената на круиза никак не е ниска за нас - българите/, че да пълнят с връх чиниите си, а после се изхвърлят купища храна!!! За мен това е пълна липса на уважение към продуктите, към труда на кухненските работници. Вярно е, че храната е почти еднаква толкова години, но пък дали у дома всеки ден се консумират гурме-храни! Може би ценовият праг /тази круизна компания е от масов тип със сравнително достъпни за повечето хора цени/ определя имотния статус на пътниците или това е въпрос на възпитание?

Друго нещо, което отново и отново ми прави впечатление - бебета в колички, деца на 1-3 годинки, колички и бебешки принадлежности - каква отговорност поемат техните родители, на какво се подлагат самите те и отрочетата им. Има семейства с повече от 2 деца, не си представям в маломерните каюти как се побират, къде слагат багажа? В последствие срещах семейства с ученици /французи, немци и др./, които учат в дните, когато сме в морето и океана. Нямат ли в тези страни Агенция за закрила на детето, че да ги запитат тези родители-авантюристи как си представят 4-месечно пътуване, на какво се подлагат те и малките им наследници. И все пак това са си мои въпроси и коя съм аз, за да давам мнения и съвети!

Ден 3 - 05.01.2019 г.

Генуа - няма да слизам, била съм тук и преди, затова ще пазя кораба. За разнообразие ще почета повече за лайнера, ще посетя образователната лекция за следващата спирка в Марсилия.

Малко повече данни за кораба и каютата:

- Корабът е построен през 2010 г. Дълъг е 293 м., широк 32.2 м., 16 етажа, множество анасьори. Пътниците се настаняват от 5-ия етаж нагоре, дотам са разположени всички отделения - машинно, вентилационно и други, осигуряващи безопасното му движение. Там се намират и балансьорите, които го предпазват при голямо вълнение - в това се убедих при голямата буря в Западна Австралия. Тук са разположени и служебните помещения за екипажа. Цари безукорна дисциплина и спазване вътрешните правила, друг начин за реализиране на морско пътуване не би могло да се случи - всеки си знае мястото и задълженията, спазват се стриктно служебните ангажименти. Много често се провеждат тренировъчни ситуации - вкл. за осигуряване на безопасно напускане на кораба за майки с малки деца!!!!! За всички тези събития научаваме от дневния бюлетин, който получаваме всяка вечер в каютата.

Вътрешната каюта е с размери 10.76 кв.м., баня . 2.1 кв.м., вкл. душ-кабина, има-няма 14 кв.м. В нея е разположено двойно легло, с опция за едно допълнително. Настръхвам от мисълта да деля тази кутийка с още 1-2 човека, да не говорим за багажа?!?!? Непрекъснато тече топла и студена вода, един-единствен път тя беше спряна за профилактика, като за целта бяхме предупредени предварително със съобщение в дневния бюлетин. Уважавам така изразената грижа за пасажерите!

Не коментирам качеството на храната - това за мен няма толкова голямо значение, така и така се храня по един и същи начин тук, и у дома. Нямам кой знае какви претенции или глезотии, добре че нямам алергии, които да изискват друг режим. На всяка витрина с храна има изписано на основните езици предупреждение за наличие на алергени за хора с такива проблеми. Както писах по-горе, най-същественото за мен е възможността да пътувам безопасно и сигурно, да се докосна до мечтаните с години забележителности, да преживея незабравими емоции, и това успях в най-голяма степен да постигна.

От предварителната информация разбрах, че ще изминем почти 60 хил.км, преминавайки през 4 континента, ще прекосим Тихи, Атлантически и Индийски океани, Панамския и Суецкия канали, ще посетим 48 пристанища в 32 държави. В моретата и океаните ще пребиваваме доста дни, което време ще използвам да си събера душата и мислите, да придобия нови умения - танци, пеене, ръкоделие /от ученическите си години не съм се докосвала до такива неща/, образователни беседи, театрални и оперни представления.

Присъствах на първата от серията беседи, изнесена от един от собствениците на компанията - Тим Скинър ни разказа за историята на круизната компания, започнала дейността си в търговското мореплаване, което по-късно е разширено и с туристически круизи и сподели перспективите за строителство на нови кораби до 2030 г. /тогава все още никой не можеше да предвиди какво ще се случи в световен мащаб само няколко месеца по-късно!!!!!!!!!!/.

Да се върна отново на пътниците - от 48 националности, много шумни /азиатци, италианци, испанци/, сдържани /немци, скандинавци/ и всички останали. Мисля си, че повечето от тях са от средната класа, които искат и те да изживеят живота на богатите - пътешествия, яхти, лежерни дни и нощи /мечтата на повечето хора по света!/, а забележителностите са между другото. Дано греша! Имаше едно турско семейство, което слезе чак в Дубай от кораба????? Това не го разбирам, да изсипеш една кола пари за такъв круиз и да не посетиш нищо по пътя си?!?!? Всеки знае себе си, има мотиви и притеснения /съществен спъващ фактор е незнанието на английски език, който се използва навсякъде/, не мога и не трябва да давам мнение и квалификации, и както се казва - въпрос на личен избор.

За мен остава важният въпрос - кои брегови екскурзии да избера, освен предварително платените и тези, включени в пакетната цена. Тъй като много хора са ги заявили и платили предварително по Интернет, за някои няма места, е, няма драма - ще избера други.

И днес се качиха нови пътници /вероятно до Малага ще е така за различни европейци/ - куфари, чанти, допълнителни матраци в близост до каютата ми, както ли се чустват хората в тези маломерни пространства /дали е шега, или истина, но казват, че най-скъпата каюта е празната !!!/

При напускане на пристанището накрая вечерта видях и снимах прекрасно виенско колело - местна атракция, феерично, сменя непрекъснато цветовете си, приказка !!!

Ден 4 - 06.01.2019 Йорданов ден / Богоявление /

Днес сме в Марсилия

Студ, вятър, слънце /да не забравяме, че в Европа е зима, все пак/- извинителни причини да не напускам кораба, пък и съм идвала тук и преди. Ще посетя образователна лекция, ще отида в библиотеката да си потърся някоя книга /може би атлас за спирките по маршрута/, а довечера ще гледам забавна програма в театъра. Този път организаторите са надминали себе си - толкова много, различни и пищни костюми, разнообразни представления - песни, танци, фокуси, вариететни изпълнения, опера, оперета, балет, красота .....

Стречинг, судоко, пъзели, ръкоделие и оплитане на различни видове възли, танци - салса, бачата, танго, мазурка и др.др., нямат край всички занимания за всеки. Помислено е задълбочено, а за най-малките - kinder garden.

Днес наблюденията ми са съсредоточени върху персонала - азиатци предимно /много по-евтини, /защото в техните страни са обречени да гладуват, а трябва да издържат многолюцни семейства/ работливи, зачитат йерархията, всеки си знае мястото и задълженията/. Добре обучени, на моменти чак смущаващи с вниманието си към пътниците - навсякъде те поздравяват, усмихват ти се, все едно само теб са чакали да се появиш, за да ти услужат с нещо. Напр. моят Cabin Attendant Абдул Рохим от Филипините е дребен мъж около 45-50 години, пъргав, вечно усмихнат, мюсюлманин /опитах се да го почерпя с шампанско много по-късно, но той учтиво се извини с изискванията на религията му, което уважих на мига/. Преобладават мъжете, вероятно защото круизът е продължителен, миене, лъскане, измитане на дъждовната вода, противопожарни дейности, на всяко пристанище корпуса на кораба се боядисва!!!!!! По-висшият персонал е доста сдържан /да не кажа надут/, леко отегчен или уморен, но винаги е на поста си от сутрин до вечер /особено офицерите по управлението на кораба начело с капитана, както и за всяко от останалите направления, осигуряващи ни този комфорт и сигурност, които очаквам/. По-късно ще споделя за работата на органите по сигурността/.

Преди време ми разказваха историята на един българин от най-висшите постове на един от корабите, който е споделял кариерното си израстване в йерархията, доста трудно и мъчително, невинаги обезпечено от обстоятелствата. Налага се да започнеш отначало по няколко пъти дори, за да се утвърдиш на поста си. Изисква се упоритост, постоянство, на първо място обаче добра квалификация и увереност в собствените възможности. Никой не те гали с перце и не ти осигурява професионално издигане без да се налага да се трудиш неуморно в течение на много години.

Духа много силен вятър, морето е много бурно, корабът силно се люшка. Дано успешно се доберем до Барселона!

В Марсилия се качиха много пасажери, главно французи. Специално за тях масите в кафетарията бяха застлани с бели покривки, а приборите - оформени като пакетчета с панделки!?!?! Вероятно това е комплимент към тях, защото до този момент това не беше се случвало, в последствие имаше още няколко такива изненади. По-късно разбрах, че от Франция има най-много гости и това е комплимент към тях!?!?!

На отплаване съзрях силно осветен остров /дали наистина е остров?/, вероятно е плаващо казино в международни води, където законът за хазарта не важи /с толкова електричество за захранване!!! Сигурно има някаква схема, по която функционира, за да задоволи хазартните страсти на някои хора. Щом има търсене, ще има и съответната форма на предлагане на определена цена, всяко удоволствие се заплаща!!!

Днес на борда се сблъсках с една интересна двойка - сляп човек /с бастун с белия накрайник/ и неговия спътник - мъж на неопределена възраст, вероятно пътуват заедно. Зададох си въпроса за това колко силно е желанието да се пътува /дори и с този недъг/? Казват, че природата е засилила другите сетиви, когато един от останалите не работи правилно, може да бъде чрез обоняние, допир или по друг начин, този човек ще възприеме всичко по пътя си. В последствие видях още една подобна двойка - млад мъж и жена на неопределена възраст.

Ден 5 - 07.01.2019 г. в Барселона

Пореден ден със силен вятър, студен, но слънчев ден. Отново много нови пътници. Снощи отплавахме по-рано от обявеното, но не ни се размина силното вълнение и вятър. Корабът скърцаше, пукаше, вдигна се "вълна" /морски термин/, която удряше корпуса ни. Не ми се мисли какво ли ни очаква по-нататък - опасенията ми се потвърдиха много по-късно в Западна Австралия, но затова допълнително ще обясня.

Поредният мързелив ден в събиране на сили и нищоправене /колко ми харесва този термин!/. Останах силно впечатлена от неколцина смелчаци, които атакуваха шезлонгите, басейна и джакузитата на откритата палуба. Може би са скандинавци, които не се плашат от зимните температури в Барселона. Аз на бегом ги пресичах към кафетарията и ме втрисаше само като ги гледам /толкова съм зиморничава, че самата гледка на "моржуващите" ме разболяваше!/ Намислила съм си да се запиша за брегова екскурзия само на топло и при прилични условия /разбирай всякакви глезотии/ да плувам в океана /това осъществих в Мускат/.

Присъствах на фламенко-представление в театъра - най-популярното шоу в Испания. Ефектен, динамичен, чувствен танц, изпълнен с много страст, емблематичен за тази култура и високо ценен навсякъде по света. Две жени и двама мъже, с и без съпровод на музика, с кастанети и пляскания с ръце, силно потропване със специални обувки предизвикаха бурните аплодисменти на публиката! Гледала съм и преди подобно изпълнение, но всеки път се възхищавам на това изкуство, да предадеш с тялото си цялата гама от чувства, които вълнуват влюбените, изисква се обаче и много труд, за да го усвоиш и предадеш по подобаващ начин!

Ден 6 - 08.01.2019 г. - в Средиземно море към Малага

Очертава се много натоварен ден, прочитайки дневния бюлетин.

Преди да се социализирам днес, искам да опиша как станах свидетел на раждането на новия ден. Изгревът се очакваше в 8.16 ч. и го посрещнах, снимайки 2-минутно клипче!!! И като си представя, че това се е случвало в течение на хилядолетия и ще продължи и след мен, направо настръхвам!!! Мога само да изпитвам само огромна благодарност към Бог да ми даде тази възможност да го преживея, че бях част от това природно чудо /не бях сама, имаше още неколцина ентусиасти на 16-та палуба/. Тази емоция не се описва с думи, няма материална стойност, но в духовен аспект това полет на мисълта, на душата към необятното, вечното. Не искам този миг да деля с никого, той си е само мой, да го съхраня в моето сърце, защото всеки мисли и разсъждава по различен начин и вероятно няма да ме разбере. Добре е, че съм си сама, наистина!!!

Започвам да се социализирам още от 10 ч. Постепенно ще добавям впечатленията си от различнитедейности, които ще посетя и се надявам да са интересни /трябва да се ориентирам правилно, защото ми предстоят още много такива дни по-нататък/.

1. Започваме с демонстрация на масаж, последван от 10%SpaCredit, не че ще се подложа на такъв, но самият подход е чисто търговски и вероятно някой ще се възползва от този кредит /дори и да е 1%, важна е тръпката, че ти правят отстъпка/.

2. Изплитане/оплитане на възли - моряшки и други /някои по-умеятни си направиха бижута??? с тази техника/. Много бяха желаещите да усвоят това умение, което се предлагаше по време на цялото пътуване. Имаше изложено демонстрационно табло, съдържащо 11 вида възли, дори не съм предполагала, че има толкова, а може би и са още повече.

3. Другото интересно занимание за мен е бродирането - ръкоделие, ръчен труд от ученическите ми години. Ръководеше го една колоритна италианка - Ливия. Предварително бяха подготвени изходните материали и мостри - плат, панама, канаваца, модели от фибър, игли, конци, ножици, лепила и др. помощни средства. Днес трябваше да изработим малко портмоне от различни цветове, 5 различни мотиви за бродиране. Изходните материали са пакетирани в единични опаковки - в случая италиански, а не от китайски произход /изненада?!?!?!/. Ще го приключа в жълт цвят / любимият на голямата внучка цвят/. На заниманието присъстваха много жени /по-късно се присъединиха и няколко мъже!/, французойки, германки, канадки от всяка възраст. Прибавям още една червена точка на круизната компания за разнообразяването на дните в плаването.

4. Изслушах с голямо внимане /защото бях решила да се включа в бреговата екскурзии/ образователната лекция за Малага. Самия град не съм посещавала в предишните си пътувания, другите предложения - Алхамбра и Гибралтар съм отметнала в задължителните за разглеждане забележителности. Лекторката беше една англичанка, чиято реч ми беше доста трудна за разбиране /когато по-късно мястото й заемаше някой друг, чийто английски не беше native, се справях доста по-успешно/. В Малага са родени Пикасо и Антонио Бандерас. Богатото историческо минало и културно наследство на града от миналите епохи са привличали множество туристи, вкл. и мен?!?! Оттук са потегляли корабите от времето на великите географски открития с финансовата помощ и подкрепа на испанската корона, в резултат на това новооткритите земи са обявявани за притежание на испанските владетели. Ето защо Испания е била велика морска сила и много богата държава!!! Следващата лекция беше на испански, от която разбрах, че става дума за религията и нейното място в искуството на испанските художници, но дотам.

5. От днес започват поредицата от капитански вечери. Дали да се включа в тях, което налага дрес-код, или да си спестя това преживяване /само като се сетя, че трябва да се присъединя към българската група, ме обземат противоречиви мисли?!?!?/.

6. Да споделя впечатленията си от първата гала-вечер, на която капитанът Марко Маса /около 40-45 годишен мъж/ представи ръководния екип. В него за моя радост присъстват и двама българи /за тях споменах и преди/, млади хора, които са намерили мястото си в близо 1000-ия персонал, което е достойно за уважението ми.

Словото на капитана към всички гости беше много емоционално и вълнуващо. Почетен гост е Тим Скинър /за когото споменах преди/. Капитанът благодари на всички нас /вкл. и на мен!!!/ за това, че сме се доверили на круизната компания в първо за нея околосветско пътуване /Боже мой, как звучи само !!!/. Силно ме впечатли, но погледнато от друг ъгъл какво би представлявало това пътуване без нас - пасажерите, нейните клиенти?!?!? Изгодата е взаимна и това е съвсем естествено. Ако този круиз приключи благополучно, което се и случи, всеки от нас ще се впише в летописите на MSCruise за вечни времена!!! За себе си съм убедена, стига да съм напълно здрава, че това ще се превърне в преживяването ми за цял живот, наречено дори авантюра, както и сбъдване на дългогодишната ми мечта. Дано техниката - телефон, интернет, viber - ми съдействат за отразяване, съхраняване и онагледяване на незабравимото пътешествие /четейки тези записки може би и вие сте съгласни с мен?/

Гала-вечерта продължи с песни и танци на народите. Мило, но и леко тъжно е да наблюдаваш остарели момичета и момчета, които искат да се върнат в младостта - посивели коси, отпусната плът, не особено добре покрита от вечерните рокли, сковани движения на дансинга, вдървени гърбове и несигурни крачки ...... Надделява желанието бурните младежки години да вземат връх в състезанието с времето!!! И все пак е похвално за старанието и увереността, че могат и не се отказват от дребните удоволствия на живота. Оттдавам им моите адмирации!

Ден 7 - 09.01.2019 г. - Малага /Испания

Днешната брегова екскурзия в Малага е включена в цената на круиза и времето благоприятства участието ми в нея. Гидът ни запозна с най-общи географски сведения за местоположението и значението на града за Испания и нейната история. Силно ми напомня на Кадис. Архитектурата на сградите, особено в старата част, тесните улички, катедралата, крепостта и нейните зидове, издигнати със защитна цел през вековете. Градът е бил столица по време на управлението на Изабел Кастилска и нейния съпруг Фердинанд. Те са воювали за укрепването на кралствата Леон и Кастилия, водели са безкрайни битки с маврите. Влиянието на последните силно се усеща в лятната резиденция Алхабра - един истински зелен оазис за отмора и наслада на тялото и духа /бях там при 39 градуса, но днешните 16 градуса в януари!?!?! са истински дар за сезона/.

Разгледахме втората по древност църква /след тази в Сантяго де Компостела/. Удивителна е пищността /особено след Коледните празници/ на религиозните сгради, строени векове наред, някои от тях са изградени върху джамии /наследството от маврите/. Смесването на готика, класицизъм, барок и др. стилове проследяват историята им през времето и свидетелстват за изграждането им, когато не са разполагали със съвременните материали и технологии.

Имайки база за сравнение /НотрДам в Париж, Св.Петър в Рим, Сантяго де Компостела и др./ в мен се е изградило усещането, че всички те карат хората да се чустват малки, почти нищожни, да се стъписват от великолепието им, от украсата, а от църковните служби да забравят кои са, защо са тук, по кой път да поемат. Църквата използва и всява страх на обикновения човек от непознатото, необяснимото и го е държала по този начин в подчинението. Всички сме чели, че в името на религията са се извършвали безброй издевателства - Светата инквизиция например, водели са се безброй битки на религиозна основа - католици и протестанти, а Библията учи точно обратното - църквата да служи на народа. Българскато поговорка "Не ме гледай каквото правиш, а слушай какво ти говоря" явно е почерпана от житейски опит през годините. След като прочетете Библията и се опитате да осмислите написаното /а в съответствие с Петър Дънов трябва да прочетете поне 99 пъти, за да я разберете/ съм на мнение, че Църквата силно се е отклонила от своята заложена в Библията мисия - да служи като посредник между Бог и отделния човек. Присвоила си е правото да съди от името на Бог и прави всичко, което може да бъде променено от тази позиция, тъй като носи много облаги. Именно тук се корени появата на множество ереси - богомили, катари, лутерани, хугеноти и други.

Стига с тези размисли, които излизат извън предмета на тези записки, има по-учени от мен хора, занимаващи се с векове наред с тази материя. Щом те не са уеднаквили различията си, каквото остава за мен да обяснявам необяснимото!

Обиколката завърши с посещение на Кастило де Гибралфаро - градската крепост, дала отпор на враговете през годините. От нея се разкрива великолепна гледка, която съм онагледила с много снимки.

В Малага посред зима има много, много цветя - бугенвилеи, хибискуси, стрелиция, коледна звезда, вероятно благодарение на климата. Цикаси, палми и средемноморски дървета и храсти създават атмосфера, приятна за окото. Това им е хубаво в топлите страни - пищна зеленина по всяко време. Но въпреки тези 16 градуса си е зима, но това не засяга хората от северните народи. Днес по време на тура срещнах двойка /вероятно скандинавци/ - с къси шорти и джапанки! /посред зима по календара?!?!?/

В кафетерията имаше испанска вечер - типична украса, музика, паеля и други традиционни ястия. Лично капитанът инспектираше детайлите по провеждането й.

Гвоздеят на този ден беше концертът в театъра - класическа музика. Съставът е увеличен - 2 цигулки /мъжът е диригентът и ръководи състава много атрактивно като темпераментен италианец/, виола, виолончево, флейтист, 2 жени сопрано, тенор /българин?/, бас. Публиката не спираше с аплодисментите и имаше защо. Надявам се да са се подготвили добре, защото предстоят още много, много такива дни. В края на пътуването се убедих, че нямаше повторения, всеки път беше различно, но за това - по-късно.

Ден 8 - 10.01.2019 г- в Атлантически океан /вече!!!/ на път за Мадейра

Засега няма вълнение, времето е тихо, леко облачно. Направих клипче на фарватера /следата, която корабът остава след себе си/, бучи, пени се, бушува, направо тръпки да те побият.

Фуншал /столицата на Мадейра/ произтича от името на растението фенел /вид подправка/, която се използва и до днес като традиционна, позната още като ребукадос де фуншо /каквото и да значи това/ и се намира навсякъде из острова /дано го открия и снимам за доказателство/.

Днес е първият ден в океана и се полагат спокойни занимания - бродерия, лекции, има опция за стъклопис, но поради малката зала, броят на присъстващите е силно ограничен /да си призная не съм много сръчна и вероятно много ще се затрудня, наред с горните обстоятелства/. Но пък имам още около 400 бр. ребуси за откриване на думи /разположени в прав и обратен ред, по диагонал в двете посоки/, достатъчно труден за решаване. Нося го със себе си от преди 5 години и все не намирам време, така че сега е моментът да го приключа.

Резервирах и платих бреговите екскурзии до Панамския канал включително. Както и предполагах, една от предпочитаните от мен екскурзии на остров Сен Мартен се оказа продадена по Интернет изцяло, записаха ме в списъка на нова група /евентуално?/, което се оказа невъзможно, няма драма - ще се включа в друга.

В театъра една английска група посвети 45-то си минутно шоу на Бийтълс. Толкова години след прекратяване на съществуването си, тази група се радва на изключителен интерес. Публиката полудя - пее, танцува, ръкопляска - явно това поколение познава техния репертоар, израснало е с песните им през юношеството и младостта, което за нас беше немислимо и се наказваше. Имаше един ентусиаст, който се раздаваше с цялото си същество на представлението. Дори една дама си подхвърли сутиена към изпълнителите /сигурно го е правила в младостта си на живо?!?!?/.

Ден 9 - 11.01.2019 г. остров Мадейра /столицата Фуншал

Бързам да споделя впечатленията си от този вулканичен остров - на изток граничи с Мароко, на север - Португалия, а на юг и запад с Атлантически океан. /ако съм допуснала някаква грешка в географското положение, ще се коригирам чрез Интернет/.

Изумителен остров - температурата през януари е 16-18 градуса, средногодишната е 20, а пък дори и през най-горещото лято те са максимум до 27-28 и то за съвсем кратко.

Всичко е много зелено, чисто, подредено, цъфтят повече от познатите ми /и непознати/ цветя - бугенвилеи, латинки, хибискуси, стрелиция, грамофончета, рози, тромбони. Климатът е благоприятен за всякакви видове растения. 80% от добива на банани отиват за Португалия, както и цитираното по-горе растение фенел /за съжаление не го срещнах за снимка/. Захарната тръстика се използва за направата на белия ром, за разлика от тъмния - карибски, ром и е прочут по света, както и виното мадейра - емблематични за острова.

Релефът е силно насечен - стръмни склонове, терасирани и обработени площи, дори и в тези месеци усилният труд не спира. Силно ме впечатлиха гроздовете банани, напъхани в сини чували - предпазват ги от вредители, и за по-бързо съзряване. Нагледно се вижда от снимката по-горе.

Удиви ме строителната техника на този терен, като пътищата и напоителните системи се извършват от общината. Привлекателността на Мадейра всяка година увеличава броя на туристите, приходите от които се влагат за благоустрояването на острова. Природата е формирала прочутите Кабо Жирао и Рибейра Брава, вероято и много други, но човешката намеса относно съхраняването на дадености е грижа на местните за превръщането на това късче вулканична скала в привлекателен туристически продукт. Забелязах много училища, спортни площадки и млади хора на тях. На крайбрежната алея е изграден музей на прочутия Кристиано Роналдо /снимката по-горе/ - най-известната личност от острова. Кумирът на много фенове /повечето мъже, сигурно има и жени/ е роден тук и местните много се гордеят с него. Сигурно има защо? Дали ще го премахнат някога, когато се оттегли от активния спорт, или по друга причина? /Сриването на мавзолея на Г.Димитров в София през 1990 г. е най-близкия в исторически план пример за такъв подход/.

В Мадейра се намира гробът на последния австрийски император Карл Франц Йозеф. Тук многократно е идвала, за да се лекува и австрийската императрица Сиси.

От върха на стъклената платформа на Кабо Жирао наблюдавах изсечения склон от височина 589 м. надморска височина /втората в Европа/ - тръпки да те побият, страхувах се да не изпусна телефона, защото край на доказателствения материал от това пътешествие!!!

Обиколката на острова приключи с посещението на енорийскита църква на селището в непосредствена близост до морето, богато украсена за Коледните празници - пещерата с Мадоната и Младенеца, витлеемската звезда, тримата влъхви.

От всичко видяно и анализирано, заключението ми е, че природата е дала своето, а останалото е направил човека - блестящ и мечтан кът насред Атлантически океан.

Дни 10, 11, 12, 13 и 14 - 12, 13, 14, 15 и 16.01.2019 г. - Атлантически океан

Предстоят първите 5 дни в океана - наситени с богата културна, образователна, спортна, занимателна дейности- судоко, карти, пъзели, които да ги осмислят, пък всеки преценява къде, как и кога да се включи в тях.

Животът за екипажа следва своя ритъм - тренировки и обучения - с каски, жилетки, предпазни средства, като всички пасажери писмено са уведомени за случващото се по палубите /това, което извършват извън нашите наблюдения, е друг въпрос/. За да са в кондиция и в готовност за всякакви ситуации, трябва постоянно да усъвършенстват и затвърждават уменията си /знаем от какво значение са адекватните действия в кризисни моменти - много по-късно това се потвърди и в Аденския залив, но това е друга тема, която ще засегна когато му дойде времето/. Морските условия - ветрове, бури, силно вълнение - и капризите на времето изискват адеватна реакция в зависимост от обстановката. Мога само да изразя своето възхищение и благодарност на целия екипаж за положените от тях усилия да пребиваваме сигурно и безопасно.

По време на португалската вечер в кафетарията лично Тим Скинър наблюдаваше протичането й - украса, ястия, напитки. Отново бели покривки, португалското знаме във всякакви размери, карвинг продукти.

За съжаление не купих никакъв алкохол от Мадейра - забележителните вина и ликьори, тъй като на борда е забрането внасянето на храна и напитки /особено това важи за Нова Зеландия и Австралия, но за тях - по-късно/. Само като си представя, ако отвсякъде закупувам алкохол, с какво количество багаж ще се завърна у дома!!! Още повече, че у нас вече има почти всичко.

Изпитах първоначално затруднения със сверяване на часовника съгласно местното време /пропуснахме цял ден в Западна Самоа с часовата разлика и то, забележете, 3-ти март!!!!!/. Но с помощта на служител от Internet service /неколкократно при това/ се справям и с тази пречка. Удивително е как пътуването се отразява на часовото време, и тъй като ще отнеме цели 4 месеца, няма да страдам от часовата разлика при завръщането си в България.

Пресичаме Атлантика от северо-изток към юго-запад. В дневния бюлетин, освен всичко останало, има и географска, морска, климатична информация, която за мен е особено интересна. Цяла нощ корабът скърцаше, пукаше, имах усещането, че вратите ще се отворят. Очаквах най-бурния океан. На сутринта се оказа, че /както е нашата пословица "на страха очите са големи"/ - бурно море, сравнително тихо, без вятър. В тази връзка двата вътрешни басейни са покрити с мрежа, тъй като вълнението се отразява и в тях, и за сигурността на пътниците те няма да се използват /за сметка напълните джакузита/.

На покритата палуба на 13-и етаж съзирам френското семейство с двете момчета-ученици, на които бащата диктува нещо си, към тях се присъедини по-късно и майката с момиченцето, което е доста по-малто. Вероятно са си издействали он-лайн обучение, тъй като после многократно ги срещах.

Връзката на капитана и неговите помощните с пасажерите проличава в непосредственото му общуване с тях навсякъде и по всяко време /чудя се кога този човек спи?/ - театъра, салоните, ресторантите, палубите. И тъй като той говори свободно 5 езика /малко немския му е трудничък - по неговите признания/ изразяването на лично отношение към нас - пасажерите е от особена важност. Да те карат да се чустваш като най-желан гост, поне така аз искам да бъде!

На 6-ия етаж се провеждаха много мероприятия, тъй като има много зали - интересно бе да разглеждам картите и атласите на Captian corner, където пътниците получаваха отговори на много въпроси. Аз не можех да си обясня разликата между остров и атол, да си отговоря защо луната се пълни от ляво на дясно в Южното полукълбо - обратното у нас, приливи и отливи и много други. Тук нагледно се обясняваха тези зависимости, естествено повечето от питащите бяха мъже.

Състезания, демонстрации, танци /днес започна обучението по ирландски танци/, викторини, бинго, а през това време техническият персонал провеждаше поредното обучение - темата бе как се обгрижват деца.

В театъра изгледах мюзикъла Уестсайдска история /гледала съм го и преди:, дори не обичам, по-точно не разбирам, джаза, но танците, костюмите, младите участници представляват наслада за окото и слуха.

Започнах да чета Мидълмарч от Джордж Елиът /псевдоним на Мери Ан Еванс, която е могла да публикува само по този начин книгата си поради скандалния си за времето сюжет и личния й живот/, една от 10-те задължителните за прочит книги от възрастни от английския 19 век. /добре, че имам предостатъчно време, за да се насиля да я завърша, защото е толкова описателна и ненужно /според мен/ разточителн и типична за текстописане в този период.

Продължаваме да прекосяваме Атлантика като ежедневно сме информирани за времето - температура, влажност, скоростта, дълбочината на океанското дъно, и други морски подробности. Това се прави с цел да се чустваме съпричастни при изминаването на 2600 морски мили при постоянно изменящите се климатични условия. Всеки пътник може да зададе интересуващите го въпроси и ще получи изчерпателен и компетентен отговор.

Има организирани езикови курсове - по италиански и испански, вече споменах за проблемния стъклопис и калиграфия, а желаещите да спортуват могат да посещавах заниманията по аеробика, вкл. и водна, стречинг, образователни лекции за предстоящите за посещение страни и забележителности.

Най-накрая ми върнаха паспорта, който го взеха с качването на борда /в последствие неколкократно процедурата се повтаряше - САЩ, Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Индия, Оман, Шри Ланка, Сен Томас, Малдиви, Йордания, Абу Даби/, не съм ги подредила по хронология, но това не така съществено.

Продължаваме с връщането на часовниците назад - разликата със София вече е минус 5 ч.

Ще допълня казаното от преди от Тим Скинър относно развитието на круизната компания MSCruise, която пуска първия си пътнически кораб през 1970 г., като 300-годишната й история започва от Соренто като дело на едно семейство. Перспективите за развитието й не включваше това, което ни сполетя в края на 2019 г. и обърка целия свят. Но както казват, "Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си". Лекцията бе разнообразена с много снимки и клипчета, проследяващи всички аспекти от нейната дейност, вкл. и поздравления от различните офиси, в които работят повече от 6000 човека в повече от 50 държави. Конкуренцията в тази сфера е жестока и всеки се бори за по-голям пазарен дял, и иновации, като този околосветски круз, например.

От началото на пътешествеито се каня да опиша цвета на водата - както в Средиземно море, а сега пък - Атлантика. Те са тюркоазено сини, може би и турско синьо. Вероятно това се дължи на дълбочината, която вчера капитанът съобщи, че е 500 м. Тръпки да те побият!!! Докато напускахме Европа често срещахме кораби, предимно танкери, тук пък досега не забелязах нито един - само вода, слънце, облачета и нищо друго, без да броим близо 3000 човека на плаващия ни град. Да не повярва човек, че това се случва в разгара на зимата у дома?!?!?

Като ми дотегне светската глъчка се оттеглям било в каютата или в библиотеката, за да почета на спокойствие, да решавам ребуси, да гледам телевизия.

Образователната лекция е посветена на 7-те чудеса на древния свят /преди няколко години те бяха осъвременени /Петра, която ще посетя, Китайската стена - за нея мога само да си мечтая, Колизеума - видяла съм го на живо, Тадж Махал - която също влиза в моя списък/, тъй като някои от тях времето е унищожило по една или друга причина - напр. Родоския колос, разрушен от земетресение; Александрийската библиотека - унищожена от пожар, висящите градини на Семирамида пък са изчезнали от само себе си. Обяснимо е, че всички те са обявени за чудеса на познатия дотогава свят - Гърция, Египет, Сирия. Напълно в реда на нещата е сега тази класация да включва много, много повече чудеса - създадени от природата или сътворени от човека. Вероятно в по-близко или по-далечно бъдеще откритите в космоса планети и галактики да заемат мястото на сегашните чудеса, за това можем само да гадаем и да съжаляваме, че няма да имаме физическата възможност да посетим /да не прекаляваме с исканията си, все пак, да не забравяме ЕГН-то си, нали!?!?!/.

И тази вечер представлението в театъра силно ме развълнува. Нали си падам малко меломан, арии от прочути опери на Верди, Росини, Белини, Офенбах, Моцерт в чудесното изпълнение на музикантите и певците ме докараха до сълзи. Нестандартното поднасяне на някои от ариите - от двата странични балкона на сопрановите певици - преизвикаха бурните аплодисменти на публиката. Последната ария от Травиата беше изпята сред гостите, което разтърси театър от овациите ни. Лично за мен, създадените опери преди повече от 200 години, които и сега звучат актуално, са висша форма на изкуство. Винаги съм се питала какви трябва да са били тези хора, които са композирали вечна музика, която те кара да настръхваш и плачеш от емоции! Дали техните съвременици са оценявали постиженията им, но ако четете биографиите на Пучини, Верди, Белини ще се убедите, че началото на творчеството им е било доста трудно и недооценено. Времето пък е работило за тях и след години светът е бил в краката им. Спомнете си, че цялата 2013 г. бе посветена на 200 годишнината от рождението на Джузепе Верди и бе изпълнена с множество мерориятия в почит на неговото творчество. Може би, осъвременяване им днес се прави, за да се привлича повече публика, не винаги са в съзвучие със замисъла на либретото /т.напр. Саломе, която гледах в Операта в Сидни, авангардно поднесена, силно ме смути, но за това ще ви разкажа, когато му дойде времето/.

Ден 15 - 17.01.2019 г. / Антонов ден - честито на всички именици / - Сен Мартен

Предстои първият ден на суша, откакто преминахме Атлантика от Изток на Запад. Дотукът на времето и океана бяха благосклонни към нас - няма особено вълнение, температурата непрекъснато се повишава, дори при откритите на палуби е приятно. Много от пасажерите плуваха, други се киснеха в джакузитата, трети се препичаха, макар че за мен е доста ветровито, пиеха си питиета в различни чаши от баровете, ближеха сладоледи, четяха книги и киндели, включващи се във всякакви спортни инициативи, организирани от ентъртейнмент -екипите.

Сутринта в кафетерията забелязах една странна френска двойка - около 55-60 годишни, които от големи буркани /виждала съм такива в магазините за добавки за фитнес-маниаци/ и щедро си изсипваха от тях в портокаловия си сок, дали това е закуската или диетата им??????

Днес отново посрещнах изгрева, изпълни ми се душата.

На това му се вика красота, как да не се настръхнеш от вълнение, да не се разплачеш от емоции и благодарност за предоставената ти възможност да си съпричастен с това природно чудо - появата на новия ден !!!!!!! През нощта е валяло като из ведро, персоналът събираше водата от откритите палуби, но това не ни попречи да се порадваме на изгрева, дъждовните облаци на север показваше, че там още вали, беше зловещо красиво! /няма как да публикувам всички си снимки, иначе описанието на това пътуване няма да има край! /

Акостираме на пристанището в Сен Мартен, част от Малките Антили в Карибския район. Там вече имаше 5 кораба от различни круизни компании - от MSC - Divina и Mаgnifica, Oasis of the sea на RoyаllCaribien, Selebrity Eage, Roterdam от Holland America.

Шофьорът на бусчето open-air, /вместо климатик/, който съвместява длъжността екскурзовод, поясни, че присъствието на лайнери е ежедневие, като рекордно е посетен от 11 на брой за ден!!! Основният приход на острова е туризмът, риболов и правенето на деца /шегичка .../, но наличието на много дечица съвсем не навежда на такава мисъл.

Впечатленията ми от острова са много противоричиви. Природата е изсипала с пълни шепи благодатен климат с положителни температури през цялата година, безкрайни плажове, топли води с богато рибно многообразие, което води до разбираем мързел на местните - само да си протегнат ръката и се наведат да пият - всичко е лесно достъпно. Не им се налага да се борят с природата /както в Скандинавието/ за шепа картофи и да копаят на ръка на тунели, за да идат на църква в неделя!?!?!/.

На път за крайбрежието спряхме край едно бистро/барачка. Минаващата наблизо игуана, която се отглежда като домашен любимец, често влиза в тенджерата за вкусна супа, което тук се счита за особен деликатес ?!?!?

Гидът разказа, че през м.септември 2017 г. над острова е преминала буря, тайфун или ураган, който е унищожил 75-80% от него. Пораженията и до днес са видни - голяма част от жилищата са порутени, други - леко закърпени, трети се възстановяват и в момента. Растителността все още не се изправила, изоставените постройки са обрасли в зеленина. Доста угнетяващо! /Тук да споделя, че една от причините да не посетя Порто Фино на Италианското крайбрежие е морската буря през ноември 2018 г., която е разрушила тази прелест на Амалфийския район в Средиземноморието/.

Силно впечатление ми направи, че източната част на острова /френско владение/ е възстановена в по-голямата си част, отколкото западната - холандска /странно защо гидът непрекъснато говореше за датска част/. Очевидно във френската част са вложени много пари и привлича повече туристи и поради тази причина възобновяването върви по-успешно.

Къщите са разположени хаотично /за мен е интересно как си получават пощата хората там - не видях табела с наименование на улицата, за номера на домовете да не говорим!/, хълмчета, баирчета, деренца, криволичещи шосенца. Но местните не се вълнуват от такива подробности - отвсякъде гърми реге, в заведенията на открито се яде, пие, веселбата не секва.

Нека да спомена отново за растителността на острова - буйна, ярка, цветна, обгръщата всичко наоколо. Бугенвилеи във всякакви цветове, хибискуси, зокуми и много други, повечето от които не познавам. Всичко е оставено на самоотглеждане, с изключение на пристанището, където грижите са видими.

Духа непрекъснато /няма какво да спре вятъра, юго-източен, може би, дърветата и храстите са като полегнали/, хубавото е в случая, че това прави високите температури по-поносими. Като се прибави и високата влажност, картината става доста ясна - ето защото облеклото на местните е леко, безумно пъстро и доста разголено /за жените, независимо от това, че не може да прикрие малко в повечето плътта/.

Преобладават черните хора /дали са афроамериканци, както ги наричат в Америка или са си направо негри/. Говорят английски със силен акцент и то бързо, с раста-коси, огрооооомнти д-та на жените, подчертани с потничета, къси панталонки, полички!!! Казват, че пълните хора понасят по-добре хладния климат, та се питам в тези горещини тези хора как се чустват /вероятно са се адаптирали в течение на годините/.

А колко време им е необходимо да се обслужат?!?!? Бавно, пестеливо, без напрежение и веейки си с ветрила!!! Климатиците работят на макс, вентилаторите не спират, течение от всякъде, добре че не работя тук, защото щях да съм схваната непрекъснато.

Заведенията на открито за храна и напитки са пълни с хора, посетителите се веселят, музиката гърми, какво ли ще предприеме нашата Агенция по храните, ако види как се продават местни деликатеси и напитки на тротоара?!?!?

По-спретнато е на порта, където туриста може да се впусне в закупуването на местни дрънкулки и типични продукти - алкохол, бродирани покривчици /от холандски тип/, будки, сергийки. Имаше всякакви стоки - типично местно и китайско производство. На момичетата купих двустранно декорирани кукли /напълно еднакви, разбира се/. Дълго гледах и преглъщах изкушението - любимото ми мохито, но не посмях да си купя /нищо не съм яла и пила извън кораба и там, където храната е включена в бреговата екскурзия, обикновено в ресторанти/, съмненията им относно хигиена и чистотата на продуктите възпираше желанието ми да опитам местни специалитети /много от пасажерите не страдаха от такива предрасъдъци - ядяха и пиха без колебание, да са живи и здрави им пожелах/.

Никога не съм предполагала, че морското дъно кипи от живот - риби всякакви /големи, малки, пъстри/, скалисто дъно, люлеещи се треви, морски гъби и други образувания. Водата е много чиста, дълбочината не повече от 5 м., видимостта - висока заради слънчевата светлина. Лодката, с която поехме от брега, имаше прозрачно дъно, благодарение на това можахме да се насладим на това преживяване. Появи се водолаз, ръсещ някаква храна и мигом около него се събраха множество рибки, които го последваха както патетата, майка им.

Бях учудена от липсата на къпещи се, /аз само си топнах краката/, макар че всички рекламни материали твърдяха, че температурата на водата е подходяща за къпане през цялата година. Язък за моите сънародници, които тръгнаха на плаж, дано имат късмет в това начинание! Лично аз предпочитам груповите турове, мисля че с тях мога да видя и усетя най-важното /нали съм сама, трябва ми спокойствие и сигурност/. В материалите преди напускане на кораба са изписани телефонните номера за връзка със съответните институции при настъпване на екстремни ситуации /ето още една причина да бъда част от по-голяма общност, а да не стремя за самостоятелни изпълнения!/.

Отметната е първата екзотична дестинация, предстоят още много. Силно се надявам да не се преситя от екзотика /което и се случи, и аз го нарекох, че се "наекзотих" - дали да не кандидатствам за нова дума в речника?/.

Ден 16 - 18.01.2019 г. /Атанасов ден - честито на всички именници/ - Сен Томас

Днес сме в Сен Томас - Американски вирджински острови. За целта е спретната много стриктна гранична проверка, попълване на специални формуляри /сякаш не знаят кой кой е, след толкова проучвания при издаването на американски визи?!?!?/. Граничните власти, предполагам местни - черни, мощни, с раста прически, те оглеждат подозрително и с такова внимание, като че очакват от нас всеки момент да изскочи терорист ....... Неколкократно те разпитват за това дали си посещавал острова или друга американска територия преди, ще се върнеш ли на кораба /като че ли има къде да отида, да му се не знае ....../. По-късно ги видях да се гощават сладко в кафетарията, нищо не попречи на апетита им, нали си свършиха работата!!!

Пропуснах да отбележа, че влизането и излизането от кораба става чрез представяне всеки път на бордната карта, като на влизане пък багажа, дори дамската чанта, преминават през скенер /преди споменах за забраната за внасяне на храни и напитки на борда/.

Островът е разположен на северо-запад от предишния Сен Мартен. Изглежда, че тук не е минал урагана/тайфуна, защото всичко е много чисто и подредено. Растителността не отстъпва на тази от вчера, пищни ярки цветове и огромни размери, познати и непознати видове, допълнени от палми и филадендрони и др.

Пак разпръснати наоколо къщи, като че са поръсени със захар - бели и добре поддържани /все пак става въпрос за американска собственост, нали?/ Има много стръмнини, та се чудя как са достигнали строителните машини, как се снабдяват с вода и електричество, а за канализация - не смея да си помисля.

Беше цяло преживяване с откритите автобуси /при тези температури друг вариант са тези с климатици/. Добре се бях подготвита /интуитивно/ с дрехи, инак щях да отида бързо-бързо на масаж/. Пътят се виеше по стръмния склон, ту наляво, ту на дясно в съпровод на хоровите ни възгласи - ох, ах, ех и други подобни. Срещахме същите автобуси с местни пътници, които весело ни поздравяваха, т.е. добре са дошли вашите пари в нашия бюджет /може и да не съм права, но и тук туризмът е основното приходно перо/.

Първата спирка за деня беше до Mountain top, едно красиво възвишение, от което се разкрива великолепна гледка към града, пристанището и морето. Тук са изградили /за моя изненада/ нещо, което прилича на софийското Илиенци /голям магазин и пълен със стока - местно и китайско производство. Цените са високи /за местния стандарт/, но пък са в изобилие. Дойде ми наум да си купя раковини и мидични /това е моята колекционерска страст, в резултат на която у дома имам доста съдчета, пълни с такива богатства от къде ли не/. Не взех, защото ми хрумна мисълта за китайския им произход и затова си събрах, а после продължих, от плажа, където прекарахме 2 ч.

Magens bay е името на залива в северо-източната част на острова. Не повярвах на гида, че дължината на плажа е почти 2 км., но когато тръгнах да го обхождам ми се видя дори повече. Чист, фин, златист пясък, изумрудено син цвят на водата, но не ми се видя достатъчно топла, за да се къпя - само си потопих краката. Имаше семейства с малки деца, въпреки че беше в края на техния сезон. Голяма част от групата си позволиха удоволствието да плуват, пекат, имаше маси и пейки /дървени, съблекални, доста цивилизовано/. В източния край на плажа видях обособена част с шезлонги, чадъри и обслужващ персонал /платена зона, разбира се, която си струва да се посети, ако си за по-дълго време/.

Почти в средата на плажа видях нещо много интересно за мен - мангрови храсти /същите срещнах доста по-късно и в Гърция/, които са разположени в нещо като мочурище - с червено-кафява вода и ужасна миризма. От указателната табела е видно, че това са специфичен род растения, приспособили се както към солената, така и към сладка вода. Цветът на водата се дължи на микроскопични организми, които покриват повърхността й и намират кислород за развитието си. Когато водораслите algae умират, те се утаяват на дъното, разлагат се и отделят специфичната миризма. Тук няма изтичане на отпадъчни води, видно от информационната табела. Двукратно седмично се правят изследвания и се публикуват в местната преса. Вероятно този е работещият подход в опазването на околната среда /по-късно в Пуерто Рико видях подобни насаждения, използвани за укрепване на брега/ - за съжаление у нас такъв модел не се прилага и морето ежегодно си взима своето. Кое работи или не, не съм специалист, за да отсъдя, но резултатите говорят сами за себе си - губим ежегодно стотици метри от свлачища, ерозия, абразия или както там се наричат. За тези, които се интересуват от подробности - има съответните статистики/.

Екзотичният open-air автобус ни стовари на едно площадче, където ни чакаше представител от туристически офис и ни насочи към близкия кей. Качихме се на доста съмнително корабче???, което на фона на нашия лайнер ми изглеждаше като мравка пред слон. 5 мин. продължи придвижването ни до кораба и си зададох въпроса защо това се прави? Но като проследих обедния трафик в петък - ляво движение, тесни пътища, еднопосочни улички, стръмен терен, пикапи, тежкотоварни коли, местната пожарна кола си дадох сметка, че това е по-успешния начин за придвижване в тези условия. Сигурно няма да посмея да карам кола тук! Скоростта, макар че беше регламентирана с подходящите ограничения, едва ли се спазва. Откритите автобуси - масовият тукашен транспорт за местните, жегата, влажността са предизвикателства пред шофьорите, но явно те са свикнали /къде ще ходят?!?!?/ и трафика нe спира.

Тазвечершният концерт изнесе млад ирландец - Джейми Фокс, който свирейки на пиано /в съпровод на някакъв синтезатор, заместващ оркестър/ изпълни някои от най-известните песни на Том Джоунс, Пол Маккарти, Елтън Джон и др. Отново публиката изживяваше младостта с припяване, пляскане, танцуване.

Изпълнена от емоции и вълнения се оттеглих с достойнство, за да събера сили за следващата спирка - Порто Рико.

Ден 17 - 19.01.2019 г. Пуерто Рико /богато пристанище в превод/

Островът е открит от Христофор Колумб при второто му пътуване към Новия свят на борда на Санта Мария, реплика на който е закотвен на пристанището като атракция. Той е малък, разположен източно от Доминика, много по-равнинен от посетените острови, разгънат във всички посоки. Местоположението му в Карибския регион го превръща в притегателен център за търговските пътища. Преминаващите плавателни съдове плащат мита и такси за зареждане с храна и вода и го превръщат в Богато пристанище /както е известно в превод/. От друга страна, е бил подложен на пиратски и вражески набези нееднократно през годините. Издигнатата от испанците крепост е осигурила защитата му през годините, а днес е превърната в музея.

Сградите с боядисани в меки, пастелни цветове, типични за района, главно двуетажни, но и с 10-15 такива в новата част на града.

Днес тук се провежда местен фестивал Сан Себастиан, традиционно колоритен, шумен, с множество забавления. Силно ме впечатлиха черните чадъри /големи като палатки/, които местните носеха за предпазване от слънцето /в 9 ч. сутринта температурата беше 25 градуса/, полицията регулираше трафика, пиещи, ядящи хора навсякъде, регати за млади ветроходци. За разлика за територията около пристанище, работническите квартали, през които преминахме, бяха доста занемарени - мръсотия, мухлясали сгради, боклуци. Гидът каза, че правителството полага необходимите грижи за реновирането им, но не се ангажира със срока на тази дейност, и не би могъл да го стори! Но крайбрежната алея, където акостират корабите, е облагородена - пейки, чешмички, зеленина, различни склулптури.

И тук множество едрогабаритни фигури - мъже, жени, деца, потничета, панталонки, полички!!! Започвам да си мисля, че това е някаква генна деформация или резултат от неправилно хранене - при това изобилие на пресни продукти /по-късно гидът разказа, че тук се внасят много продукти, тъй като обработваемите земи не са достатъчно да произвеждат необходимите на населението стоки/. Бурно се развиват произвоството на ром /десетки видове/, както и фармацевтичната индустрия.

Забелязах много ветрогенератори - напълно логично при непрестанно духащия вятър. Растителността отново богата, цветна, вероятно и приятно ухаеща /дори не си помислям да я мириша, защото не ми трябва някоя алергенна реакция, само такъв препарат не си нося!/

И сега настъпи реда да отразя впечатленията си от посещението на дестилерията на Бакарди.

Ще избързам да споделя

любимият ми летен коктейл, който някога съм пила - мохито, приготвено с вещина, сръчност, уреди и предложено като представление /безплатното питие е включено в цената на тура, разбира се, но си струваше отвсякъде!/. Никога, никога, ама никога не съм пила мохито с такова качество, мисля, че няма да ми се случи повече!!!

С пристигането си, получихме сувенирни чаши /още си я пазя/, пейджъри, с помощта на който бяхме повикани за посещение на самата дестилерия - първоначално в патиото /вътрешния двор на испанската къща/ с изложени съдове и картини, изобразяващи първоначалния етап на фирмата; после в салон за встъпителна лекция; музейни зали, проследяващи пътя на прочутата марка и етапите по получаване на различните видове напитки; магазин /естествено/, където можеш да закупиш всякакви стоки с логото на Бакарди; реплика на заведения за консумация на продуктите в Куба /откъдето тръгва историята на фирмата/. Подробно ни запознаха с различните видове /дори не се постарах да ги запомня/ - кога и как се пият, точно в какви чаши, с какъв аксесоар ...Да не говорим за цените им, не че щях да купя заради ограниченията на кораба. Другите стоки - чисто с рекламен характер на марката, според мен са само за върли ценители, още повече, че тази дестилерия се посещава от множество туристи /само днес бяхме 5 автобуса, предполагам, че това е ежедневие/. Отново си припомням максимата "кой каквото и да ти говори, знай че става дума за пари", защо пък не след като има търсене, ще има и предлагане - един от основните икономически закони!

Предисторията на Бакарди тръгва от Испания, по-точно Андалузия, като семейна фирма, след което се прехвърлят в Куба, поради близостта до източника на суровини /захарната тръстика/ - Ямайка, Доминика, Куба и др. Социалистическата революция през 60-те години на 20 в. е конфискувала редица бизнеси, вкл. и на Бакарди, и по тази причина фирмата се премества в Порто Рико.

Да не пропусна да отбележа, че тук автобусите са по-широки, по-удобни /може би за едрогабаритните д-та на местните, споменах вече за тях/, с постоянно работещи климатици /инак не може да се диша/, със специално столче за качване.

Гидът не пропусна да ни напомни, че тук е роден Рики Мартин, минахме през улицата, където се намира неговото жилище /когато е тук/.

Ще отнеса у дома една голяма емоция - посещението на част от островите на Карибско море и снимките от тези дни няма дълго да ги забравя, но предстоят още - Кюрасао, Аруба преди да продължим нататък. Какво ли ме очаква още???, ще видим!

Ден 18 - 20.01.2019 г. - в Карибско море

Днес е ден за отмора след тридневните посещения на прекрасните острови от групата на Големите Антили, които ме омаяха с тяхната пищна природа, пролетни и летни температури /насред лютата зима у дома/, разнообразието на цветове и аромати. Научих доста интересни факти, запознах се с бита /отчасти, разбира се/ на местните, направих си някои изводи относно начина на живот и различията между нас. Дали ще мога да се впиша в тукашните условия /не че това ще се случи/?

Запълних деня с обичайните дейности - ръкоделие, лекция за следващия остров /нали не го свързвате с ликьора Кюрасо, който със синия си цвят придава особен колорит на летните коктейли/ - пиратско сборище в миналото; кръстословици и киндел. Полага ми се след тридневния островен маратон, да освободя съзнанието си от впечатления и го подготвя за нови.

Получих нужната ми информация относно предплатените екскурзии, попълних предпочетеното ястие /риба/ в Лас Вегас /след това обаче се получи голямо объркване за целия тур, като ни възстановиха известна сума пари от предварителното плащане, но за това - по-късно/.

Тази вечер предстои първото от общо 4-те пълни луни, капитанът ни уведоми, че тази нощ тя ще е цветна /вероятно от географското ни положение/ и ако няма облаци, ще можем да й се насладим /естествено не я пропуснах/. Няма такова преживяване - насред Карибите, пълнолуние, лек бриз, лунна пътека /липсваше само бягащата по вълните, защо не взех едно шише да пусна писмо в бутилка???, въобще не се сетих за това/. Е, дори не съм и мечтала това да ми се случи!!! И за да е още по-богата картинката, двама китаристи /може би местни/ свиреха Карибска музика, колко му трябва на човек да е щастлив?

Утре предстои Карибска вечер на откритите палуби /в случай на дъжд - не е изключено, тя ще се проведе на закрито/ с типични за района танци, песни и разбира се - коктейли! Няма да я пропусна за нищо на света /тъй като обичайно интересът е голям, седящите на първа линия места - ограничени, ще се паркирам отрано, за да се насладя изцяло на преживяването /кога на крака ще ми дойдат оттук изпълнители на карибски фолклор, че да не му отдам вниманието си?/.

А иначе представлението в театъра включваше пантомима, акробат с голяяям обръч, танци, жонгльори. Отново си напомням, че ще пътуваме дълго, дълго и организаторите са се постарали да бъдат всеки път различни. За първи път /впоследствие - много често и на различни места по кораба/ се появи един член на развлекателния екип - дегезиран доста провокативно и в съпровод на други членове на същия екип разиграваха различни скечове, с които повдигаха нашето настроение.

Ден 19 - 21.01.2019 г. Кюрасао

За пореден път посрещнах слънцето, но този път като бонус и изпратих луната! Къде на друго място това можеше да ми се случи???

Ето ме и мен в Кюрасао /аз пък си го казвам Кюрасо!/. Поредният остров, въвличал в битки португалци, испанци, французи, американци и разбира се - пирати. И до днес /превърнат в музей/ военният гарнизон, защитавал Виленщант /столицата на острова/ разказва за многобройните битки и военни нападения в опит той да бъде обявен за нечия собственост. Споменах и преди, че по време на Великите географски открития всички известни мореплаватели - Васко да Гама, Магелан, Америго Веспучи и много, много други, достигнали до неизвестни територии, мигом ги обявявали за собественост на съответната корона - португалска, испанска, холандска и др., кръщавали ги на владетелите им и са изпращали към доминиона безчет богатства /за повече подробности справка в Интернет и множеството исторически летописи/.

Следи от дългото колониално присъствие /най-вече испанско, португалско, холандско/ се срещат на всяка крачка - най-вече в архитектурата.

И тук вятърът не стихва - 25 градуса в 8 ч. сутринта, добре че духа, иначе ще се сварим! Отново открити автобусчета, с които се придвижваме наоколо.

Теренът е по-хълмист, сградите около порта силно ми напомнят Копенхаген или Амстердам с боядисаните в пастелни цветове сгради - резеда, синьо, розово, кремаво.

Това само с какво го свързвате???

Повечето са 2-етажни, държавните и обществените сгради - съд, данъчни, морска администрация, борса са по-високи. Държавният архив например се намира в откупена от бившия собственик къща /същата той е построил като сватбен подарък на любимата си!?!?!/. Държавата пък е съхранила тази красота и я поддържа в приличен вид. Тя реновира и други постройки /както и видяните досега по предишните острови/, премества институциите си или ги продава/отдава под наем на чуждите представителства.

На път за дестилерията на прочутия ликьор Кюрасо, преминахме през понтонен мост, свързващ източната със западна част на островите /естествено посветен на холандска кралица - Емма/. Той се прибира и разгъва, за да преминат плавателни съдове и пешеходци. Успях да се възползвам от атракцията, като се има предвид, че за местните е единствен начин да се премине от единия на друг бряг - било за работа, разходка или по друг повод.

След това продължаваме на график - посещение на дестилерията /като не мога да закупя алкохол за спомен, поне да го опитам на място, кога ще ми се отдаде такава възможност !!! /.

Малка фабрика /очевидно задължителен обект за посещение от туристи - местни и чужди, преброих 7 автобуса за половин час !!!/, музейна част с много фотоси и съоръжения. Видях само 4 жени да поставят етикети на малки бутилки, вероятно в други помещения се извършват останали дейности /вероятно от гледна точка на сигурността ние бяхме допуснати само дотук/. Опитахме по един напръстник от различни съставки на ликьора - портокал, тамарикс и шоколад, най-много ми хареса портокала, тамарикса е много силен като аромат. Специалиален сорт портокал е важна изходна суровина, която се използва само за тази цел, прибавя се тръстикова захар, кардамон и др. за придобиване на различен вкус, цвят и аромат на крайния продукт. Естествено има и магазин, който е безмислено да посещавам, поради причините, изброени и преди.

Силно впечатление ми направи наличието на множество жилища от затворен тип с пищна растителност - дървета, храсти, косови палми и плодове върху тях, много цветя и силна охрана. Сигурно е доста скъпо удоволствие да живееш в тях, или има висока престъпност, която налага такива мерки за сигурност. Видях също изоставени и полуразрушени постройки, някои се реновират, т.е. от всичко по малко.

Посетихме магазин за местни ръчноизработени сувенири. Вероятно има и китайско производство, но туристите по традиция вземаме няколко за спомен /т.нар.от мен прахосъбирачки, но са красиви /. По този начин ние внасяме парите си в бюджета, както и на всички други туристически дестинации, и тук парите ги нямат за нищо - за една залепена снимка на някоя от забележителностите например - 2 долара, обяснимо е, трябва да се яде всеки ден, нали? Освен нашия, бяха спрели още 2 кораба, и това всеки ден през сезоните, когато не се разразяваме тропически бури, тайфуни, урагани и др. природни бедствия.

Край порта е изградено нещо като Самоводската чаршия в Търново във вид на крепост от испанското присъствие, където има за всекиго по нещо - сувенири, напитки и храна, дрехи, бижута и т.н.т.н.

Гидът накратно ни запозна с местния език - папиементо, смес от испански, португалски, холандски, английски и африкаанс /заради африканските роби, които са работили на захарните плантации/. Звучи доста екзотично, бих го научила, ако трябва да се преместя да живея тук /да, бе да, няма как това да се случи!/. Преместването тук е свързано с куп бюрократични изисквания, отнема 1 или повече години, друг е въпросът, ако се намерят повечко пари. Справка случаят Поли Пантев на остров Аруба, който предстои да посетим утре.

За десерт оставих да разкажа за шоуто, посветено на Кюрасао. Екипажът ни подгря с изготвянето на няколко вида коктейли - няма да описвам наименованията и съставките им, за да не ви се допият /но няма как да добавя и атмосферата на откритата палуба!/. Последва извайването на ледена скулптура от голям леден къс от карвинг-майсторите.

Имаше богат бюфет /забележете - след вечера/ с различни лакомства, звучаха карибски ритми, а публиката атакува стремително дансинга като показваха какво са научили по време на уроците по танци - румба, бачата, салса, мамбо, ча-ча и др.

Гвоздеят на вечерта беше изпълнението на един състав от 3 жени и 3 мъже, които изпълниха типични за острова танци.

Докато ги наблюдавах мислено ги сравнявах са нашите народни танци с техните ритми и стъпки, богатството на носиите, които те карат да тропаш с крака и взривяват публиката навсякъде по света. Влиянието на различни култури и традиции през вековета са оставили своя отпечатък и до днес се отразяват в много сфери на живота на местните.

Ден 20 - 22.01.2019 г. Аруба

Казват, че островът е идеално място за отбелязване медения месец на младоженци!

Няма кого да попитам, а пък аз отдавна съм го отметнала и трябва да приема тази версия или да се съглася безрезервно. Ще заложа на последното.

Столицата е Оранжестад /Оранжевият град/. Не забелязах, обаче, този цвят да доминира. Теренът е повечето равнинен. Според историята островът е възникнал преди 6 млн.години след изригването на мощен вулкан. Защо ли ми напомня силно на Исландия /без да отчитаме температурните разлики и специфичният мирис от разломите/ - много каменисто, постоянен вятър, ниска бодлива растителност и много, много кактуси /твърди се, че те заемат около 70% от територията, нямаше кога да ги преброя!!!/. Гидът сподели, че местните ги използват за огради и алармени инсталации /смешка, разбира се/ да ги предпазват от крадци и животни, както и да "държат жените в къщи" /не долових никаква шеговита нотка в това изказване/. И тук гидът е и шофьор едновременно, явно в този Карибски регион силно пестят от социални и здравни осигуровки чрез съвместяване на няколко длъжности /къде ли гледа тяхното НОИ за спазване на работното време, натовареността и необходимите почивки ???/. Та, гидът непрекъснато говори за тукашната скъпотия - жилища, храна, алкохол. Чуждите туристи приемат като атракция всичко, което е поднесено подборно - колоритни плажове, местни забележителности, традиционен фолклор. Но на улицата животът е различен, оскъдица, градска и селска беднота, непосилен ежедневен труд, природни катаклизми. Икономиката се нуждае от нашите пари, за да облекчи в някаква степен битието на местните и затова стимулира по всякакъв начин туризма, но никак не е лесно!

За днес е предвиден масов протест към венецуелския президент Мадуро, който е спрял доставките на нефт, в резултат рафинериите не работят, местните не получават доходи и се затруднява живота им. Т.е. зависимостта от другите държави се отразява и пряко, и косвено на икономиката на острова.

Може би е прав донякъде гидът, защото почвата е неплодородна и тук не се произвежда почти нищо, с изключение на алое /и то внесено от Индонезия, Йемен и др./. Почти не вали дъжд, /алоето се полива капково/, не разбрах дали има собствени източници на сладка вода /за разлика от Порто Рико или Малта, където трябва да се преработва морската вода/. Гидът твърди, че тук се живее много трудно и поради тази причина много хора емигрират. Освен него най-добре да живее политик, който не плаща нищо - ток, вода, газ, трябва само да изглежда добре и убедително да се лъже / "не ме гледайте какво правя, а слушай какво говоря" - тази българска поговорка хиляда километри от нас важи и тук с пълна сила/. Не долових разликата между шегата и истината в това твърдение.

Като и на останалите острови, и тук около обществените сгради - кметство, полиция, морска администрация, съд и др. има тротоари и зеленина. Прахът и пепелта се отстраняват, грижата на собствениците на съответните имоти е поставяне на плочки и озеленяване. И понеже е скъпо, остава само пепелта, която вятърът разнася. А ако вали? само си предствете до къде ще стига калта. Ако нямат пари, собствениците засаждат кактуси за огради, достигащи 3-4 м. на височина. Жалко, че не бяха се разцъфтали, инак е красота.

Преминахме като за начало по дългия 5 км. крайбрежен плаж EagleBeach, който носи това име заради обитаването му в течение на дълги години от орли. За отбелязване е, че всички плажове са обществени /никакви частни територии!!!/, в морето са поставени мрежи, които не допускат АКУЛИ, дали пък да не рискувам и поплувам с тях??? Има отделни места за гмуркане, ветроходство /в тази част не видях нито една платноходка/, нудистки плажове са забранени /може би заради общественото мнение/.

Този особен вид дървета се наричат umbrelatrees, заради чадърообразния им вид, сянката на които спасяват от горещините.

Изградени са множество хотели, казина /хазартът е големият проблем за местните!/,

алкохолът - също, особено по празници /а такива винаги ще се намерят!/. След Втората световна война тук се заселват много германци, днес същото правят и американски пенсионери, вероятно с техните пенсии животът е доста приличен, наред със слънцето, морето, плажовете, коктейлите. Видно по външния вид на къщите можем да съдим за социалния и имотния статус на обитателите им.

Както и за другите острови, и тук туризмът е водещ отрасъл за икономиката. Само днес на порта изброих още 2 /освен нашия/ кораба. Ако пресметнем, тук слизат най-малко 5 хил.човека, които харчат минимум 100-200 долара, без да броим хазартния контингент. Така че сметката показва солидни приходи, не е без значение и славата на райско кътче от Карибския регион, който привлича стотици туристи.

Първата спирка от днешния тур е крайбрежният фар Калифорния, построен в памет на загиналите при корабокруешение в началото на 20 век. Днес не функционира, но е превърнат в туристическа атракция. Пътят до него е в добро състояние, но и там имаше търговийка,

сергийка с напитки, прясно изцедено кокосово мляко /при съмнителната хигиена, жаждата ми секна!/. Кактуси, ниска бодлива растителност, неспирен вятър, жега.

Следващата спирка е параклисът Алто Виста, изграден в средата на 18. в. Издигнат е като символ за покръстването на местните канибали в правата вяра! Сегашният вид датира от средата на 20 в.

Фабриката за изготвяне на разнообразни продукти от алое-вера е трета по ред за посещение. Отглеждането му в индустриални условия датира от началото на 20 в. Тук отброявам 6 автобуса с местни и чуждестранни туристи /особено атрактивни отново са отворените автобуси - знаменца, ресни, пъстро боядисани, използват без ограничения клаксоните и създават настроение. Започваме с демонстрация на голям лист от растението, което е дебело и се обелва /мнооооого по-голямо от отглежданите у нас в саксии/.

Обелва се старателно от всички страни до получаването на лигава /като медуза/ част, съдържаща 12 витамина и 23 от 27-те незаменими амикокиселини. Повечето от групата си намазаха ръцете с тази част на алоето и твърдяха, че кожата им е много омекнала. Алоето расте изключително бавно - между 10-12 години до израстването му за промишлени нужди. Затова към фабриката са изградени площи и засадени млади растения, които непрекъснато се подновяват /поливат се капково, както казах вече/.

Вътре в цеха работниците бяха с маски, ръкавици, бонета на косите /т.е. спазва се висока хигиена/.

Проследихме в отделните помещения добива на субстанцията, която после се влага в отделните продукти - гелове, кремове, сапуни. За мои изумление фабриката е сертифицирана по ISO, вероятно поради износния характер на стоките. В магазина /защо ли не се изненадах от съществуването му?!?!?/ можеха да се видят много различни пакетчета, шишенца, кълбенца, съхраняващи безценните изделия за козметични /а може би и за здравословни/ нужди.

Последната спирка за деня беше на Natural Bridge - естествено образувание, възникнало в резултат на вулканичната дейност /както навсякъде в Карибския регион/ преди стотици години, и пак се сетих за Исландия, където наблюдавах подобни неща/.

Океанът непрекъснато облива с вълни брега и го деформира с течение на времето. Силният северо-източен вятър образува големи вълни и ги блъска с все сила към сушата. Красота и величие!!!!!

И тук се говори на папиементо /споменах и обясних за него преди/, с характерните окончания от португалски -аш, -иш, -уш. На мен ми изглежда като супа-минестроне, или пък като нашия тюрлю-гювеч - от всичко по малко.

В разрез с моя характер /не обичам да си губя времето в празни приказки/ днес установих, че и на мен клюката не е чужда /спомнете си разказа на Чудомир - "Не съм от тях"/. В малката женска българска групичка е настъпил разкол - появил се е един екземпляр, който установих, че не знае английски и се нуждае от помощ. И преди го бях срещала в друга компания, но явно тук ще намери необходимата подкрепа, дано не наруши сплотеността на лелките от Рим!!!

Ден 21 - 23.01.2019 г. - Санта Моника /Колумбия/

Първият ден в Южна Америка e в Санта Моника /Колумбия/ и ме посреща с много силен вятър. По-късно Едуардо /нашият гид за деня/ поясни, че от м.декември до м.март духа силно, безспирно, разнася всякакви боклуци /от човешка дейност, природни отпадъци/. Дъждовният сезон е от м.септември до ноември, постоянно вали, особено в следобедните часове. Не ми се мисли каква кал тогава тече по улиците!

Населението на Колумбия е 50 млн., а наблюдавайки, останах с впечатление, че всички живеят на открито /вероятно заради температурите?/. Работното време на администрацията е до 11 ч., следва фиеста до 15 ч. /обяд, душ, клюки/, а после работният ден продължва /силно ми напомня за Гърция през лятото/ и поради това отбелязах много затворени сгради, магазини и магазинчета. Но за сметка на това на улицата се продава всичко - вестници, книги, талони за триене /очевидно не е наш патент да се надяваме на бързи печалби/, плодове и плодова салата, сокове, вода, лед. Дори не мина през ум да си купя каквото и да било /съмнителен произход и още по-съмнителна хигиена!!!/. Продавачите са много настоятелни, чак агресивни, тикат под под носа ти стоката си, мисля, че щяха да тичат до кораба, за да продадат нещо си!

Преминахме през едно поточе /тук го наричат река!/, в сравнение с него Перловската и Владайската реки в София са кристално чисти, като планински ручеи.

Изглежда престъпността е много висока /нали всички сме чували и чели за колумбийската мафия и нарковойните?/. Навсякъде са издигнати 2.5-3-метрови огради, решетки на врати и прозорци до 2-3 етаж. Архитектурните стилове - колониален, републикански /?/, барок се смесени, различни цветове на стените, разнообразни форми, т.е. еклектика /от всичко по малко/. Шумно, прашно, мръсно, с наклякали навсякъде хора - млади, стари, семейства с множество деца от всички възрасти, дълго ще размислям дали да се върна отново тук!.

Основно местните се придвижват с мотори и мотопеди /видях хора са маски на лицата, за да не вдишват изпаренията, изпреварили бяха COVID-пандемията - по случайност?!?!?/. Автобусите и такситата са открити, на вратите висят млади мъже, за да предпазват качването на гратисчии, седалките са възширочки /чудно защо ли?/. Улиците са тесни и претъпкани - хора, сергии, колички, чанти, сакове, стоката изложена направо на земята?!?!? /Къде е Агенцията по храните?/.

По думите на гида от вътрешността на страната непрекъснато прииждат много хора в опит да си осигурят по-добър живот. Без образование, без професия и занаят, и се чудя на какво се надяват? Общински власти им предоставят жилища - изумлението ми е пълно и в едно съм сигурна - по-добро място за живот от България няма!!!!!!!!!! Сега си обяснявам защо Европа и нашата страна са като магнит за тези страни - изглежда екзотично този свят, но на жителите им е изключително трудно. Не мога да си представя, че тези проблеми ще се решат в срок до 20-25 г., каквото е предвиждането на местните власти /ентусиазмът на гида е видим/.

Основният източник на страната е туризмът /без да броим мръсните пари от наркотиците/ и по тази причина Едуардо е такъв оптимист и иска и нас да зарази с него, не разбрах дали риболовът също е приходоизточник поради дългата брегова ивица. Кока за медицински нужди също е значително перо в бюджета.

Най-напред посетихме Националния парк Сан Педро Алесандрино, основан през 17 в. Тук се намира музея на Симон Боливар, най-известният революционер от миналото, воювал за освобождаването на тази част от Южна Америка от испанско присъствие и управление. Живял е много аскетично, но пък е имал 35 приятелки?!?!?, един кратък 8-месечен семеен живот, тъй като съпругата му е починала съвсем наскоро. Израсъл е сирак от съвсем млад и прегръща идеята за освобождаване на латиноамериканските страни от испанското управление. Снимки, вещи, лична кореспонденция разказват за трудния му живот, за борбите за обединение на колониалните народи, противопоставянето вътре в освободителното движение. Не случайно националната валута на Колумбия е боливар /за тези, които искат да научат повече, да се обърната към чичко Гугъл/.

За жалост свободата на малките държави винаги се намира в ръцете на големите страни, които могат да наложат свои правила, използвайки безпрецедентно природни ресурси и да ги поставят в подчинението - примерите са по целия свят! /Справка "Премълчаната история на Америка" от Оливър Стоун, може би по-нататък ще я цитирам отново/

И тук не се разминахме с широко разпространената по тези географски ширини игуана. Няма как да опитам супата от нея / не че бих посмяла !!! /.

Растителността е пищна, както навсякъде в региона, цветна, ароматна, много добре поддържана /е, все пак е национален парк /.

Непосредствено след това посетихме хотел Естелар-Сантамар, счита за доста изискан /за съжаление в моите очи е пълно разочарование, вероятно тук критериите са такива/. Приличаше ми на къмпинт с бунгала, басейни, къпещите се гости, врява, играещи и гонещи се деца.

Настаниха ни на пластмасови столове, много гъсто един до друг, раздадоха ни по 1 билетче, срещу което може да вземете някаква напитка /много подходящо за жегата/ и след това започна фолклорна програма. 3 момичета и 3 момчета представят 3 типични танца, единият включва много заемки от Европа, други - от Африка, поради различното влияние върху тези култури през годините. Масовото използване на робски труд по захарни плантации и трудния живот, тъгата по роден край, намират израз в тези танци. Силно ме впечатлиха ритмите, хореографията, ролята на момичетата доминира в тях, докато момчетата изразяваха чрез резки движения чувствата си.

Посещението на най-старата катедрала в Колумбия - Санта Ана, основана през 17 в., ме впечатли особено с нейните статуи, олтари, изповедални, витражи. Тя работи ежедневно и има много богомолци.

Златният музей представя развитието на града и района от предколумбовия период до наши дни. Намира се в къща в колониален стил, на два етажа и притежава богата експозиция за отделните етапи - снимки, графики, артефакти. Богато минало, тъжно /според мен настояще/, а може би и несигуно бъдеще. Както можем на научим от историята на този град и населението му, вероятно няма много да се различава от нашето, с разликата от местоположението и климата.

Продължавам да следя с интерес развитието на интригата в малката българска групичка, в която настъпват известни обрати, очертава се малка пикантерия!

Концертът тази вечер бе посветена на Уитния Хюстън, Елиза Бранч, певица от Лас Вегас изпя 6-7 парчета и завърши с емблематичната песен от Бодигард. Не познавам достатъчно добре Уитни и нейния репертоар, но тази мулатка има превъзходен глас и напълно подходящ /според мен/ за този стил.

Утре отново сме в Колумбия, дано този път имам по-богати впечатления.

Ден 22 - 24.01.2019 г. - Картагена /Колумбия/

На порта ни посреща фолклорна група с пищни костюми и жизнерадостна музика Искат да ни уверят, че животът е само цветя и рози!!! Де да беше така, няколко часа по-късно впечатленията ми са тотално объркани, може да се убедите сами /не, не съм предубедена, просто така почуствах атмосферата и видяното/.

Това тук е от приличните сгради в центъра, де да беше навсякъде така!!!

С голямо удоволствие си тръгвам от тук! Новата част на града и около порта са доста прилични - офиси, хотели, ресторанти, добре поддържана крайбрежна алея. Оттук нататък картината от Санта Марта не се променя съществено от видяното в старата част на града, изглежда това е типично за този регион /къде си, мила Европа?/

Обиколката започна със спирка пред градската крепост Сан Фелипе де Барахас, построена от испанците през 16 в., за да защитава града /основан 1533 г./ от пирати и други нашественици. Здрава /и до ден днешен/ и го е предпазвала, за съжаление не можахме да я разгледаме /имаше и много военни в момента, вероятно има проблем/, само отдалече я снимахме. Предупредиха ни да не оставяме нищо в автобуса, тъй като още с отварянето на вратата му, бяхме атакувани от съвременни пирати - търговци с неизброими стоки, които непрекъснато повтаряха промоция, промоцията. Какво ли нямаше - очила, чанти, колани, магнитчета, шапки "Панамки" /изработени в Еквадор/, друго каквото се сетиш - на ръцете, главите, раменете /само краката бяха пощадени!/. Бих казала, че немотията и нищетата прави тези хора така настойчиви /дори нахални/. Според гида това са венецуелци-мигранти, но мисля, че са си колумбийци, вероятно екскурзоводите искат да смекчат това, което виждаме - прах, мръсотия, пепел, тълпи от хора, опитващи се да припечелят някоя друга пара, натоварили със стоки себе си, колички, сергии, на земята. Жени, облечени в типични за региона дрехи, носят на главите си подноси с вещи за продан, за да могат да носят на ръце децата си /никъде не видях детски колички - децата или се носят на ръце, по-големите - до полите на майките, бащи не срещнах с деца !!!!!!

Преминахме пешком през историческата колониална част на града.

И, о, ужас, отново тълпи продавачи, които те преследват на всяка крачка. Забелязвам много полицаи и се питам защо не направят необходимото, за да ограничат това попълзновение към туристите /не мисля, че на някой ще му е приятно да му навират под носа каквото и да било - наред с изброените джунджурийки добавям още вода, газирани напитки, плодове, сокове /дали да се жертвам, или пък не?/. Не спирам да се питам дали имат нашенската Агенция по храните, за да въдвори ред при продажбите на открито за хранителни стоки?

Необичайно впечатление ми направиха група от железни /и естествено - ръждясали/ скултпури, пресъздаващи различни професии и дейности, за развлечение също, които са изложени на голяма площ и преизвикват вниманието на туристите.

Интересно, пъстро, необичайно за европейското око, малки, тесни и мръсни улички, високи дървени порти, зад които в дълбочина /когато се случи да са отворени/ се вижда вътрешността на домовете - деца, кучета, котки, колелета, мръсотия, разбити тротоари, кафенета, бръснарници, магазинчета.

Постройките от колониалния период са интересни - боядисани в различни цветове, много цветя - предимно бугенвилеи, графити по стените; високи и с решетки врати и прозорци. При отворени врати на къщите, гледката отвътре силно ми напомня арабски домове /там пък високите огради пречат случаен минувач да съзре арабката!!!/.

Има, разбира се, и реновирани сгради - главно обществени и в центъра на града, места, посещавани от чужди туристи. Много от тях са били собственост на богати търговци /на кафе, скъпоценности/, които са ги продали, когато са се изселили от Картагена.

Да спомена трафикът /за успокоение на българските шофьори/, който в 10 ч. сутринта беше невъобразим!

Посетихме и Музея на смарагда, който с неговата уредба /фотоси, диаграми, възстановки на основните процеси/ показва пътя на скъпоцения камък до витрините в магазина - добиването му от мините, тежкия миньорски труд, шлифоването му до съответното бижу в желаната големина и форма. Дори не погледнах цените на изложените артикули /десетки различни колиета, обеци, гривни в съчетание със злато, сребро, които греят по масите/. Продавачите /доста напористи/ са готови на всичко, само и само да осъществят необходимото, за да задоволят клиентите /мисля си, че от всяка продажба в джоба на туристическата агенция влизат някакви пари, само в този час бяхме туристи от 2 кораба!!!!!/.

На връщане към кораба преминахме през Бокагранде - новата част на града. Контрастът между него и старата е потресаващ - модерни сгради покрай брега, хотели и ресторанти, облечени делово служители, чистота и поддържани зелени площи. Плажовете са общодостъпни /и доста мръсни/, широки, с необичайни тенти и чадъри. Пясъкът прилича на пепел, за разлика от Златни пясъци и някои от плажовете на Гърция. През 100 метра има изградени наблюдателници и спасители, днес червеният цвят /вероятно къпането е забранено/ беше издигнат.

Не липсваха продавачи на различни неща - вода, плодове, сокове. Добре, че преминахме транзит!!!!!

Изпаднах в пълен шок /много приятна изненада/, когато внезапно попаднах на обособен кът за птици - папагали, ФЛАМИНГО - дългоочакваното от моята снаха, пауни и др. непознати за мен.

Не съм сигурна, но видях и ленивец. Глъчката беше оглушителна, растителността /ако е създадена изкуствено/ наподобяваше джунгла.

Снимах, снимах от всякакъв ъгъл, толкова много се зарадвах, че разочарованието ми от Колумбия леко се потуши.

Забавленията на борда не секват - Италия-аморето, пиратска вечер, италиански канцонети, латино-ритми, евъргрийн изпълнения, бурни танци под небето и луната, нощна феерия и много настроение. Хубавото на тези моменти е възможността да се насладиш на свободата си и да напълниш душата си с приятни емоции! Доста по-различно от обичайния начин на живот у дома, нали? Отново червена точка за ентъртеймънт екипа!

Ден 23 - 25.01.2019 г. Колон-Кристобал /Панама/

На път съм да осъществя една от мечтите си - да прекося Панамския канал, доста смело, нали? От дете все се питам какво ли представлява той, бях чела много за реализирането на този проект, трудностите за решаване и преодоляване, жертвите на болести и аварии, но в крайна сметка резултатът е налице - скъсяване на морския път, заетост на местните, огромни приходи в хазната на Панама. По-късно ще го онагледя с много снимки.

Поредният цивилизационен шок от порта до началната станция на Panama Canal Railway Company - изключителен трафик в 10 ч. сутринта - няма /поне аз не видях/ пътни знаци, светофари, регулировчици, шум, прах, пепел, мръсотия, но много, много полицаи?!?!? Решетки по прозорците, вратите, колоритни МПС, открити автобуси с широко отворени врати и висящи по тях мъже, изпълняващи роля на "мигачи"!?!?! Запитах се дали имат Закон за движение по пътищата и кой следи дали той се прилага в действителност? Силно се съмнявам, но тогава въпросът какво правят полицаите на улицата, остава без отговор.

Да не говоря за сградите - олющени, мухлясали, зле поддържани /може би заради влагата от океана/, по-често двуетажни. Гидът поясни, че в тази зона животът е много евтин, но пък хората не били бедни?!?!? Населявали го главно мигранти от Венецуела и Боливия, да, бе да, и в Колумбия се оправдават с венецуелците, но този път гидът нищо на спомена за правителството или общината да имат някакви проекти в опит населението да бъде подпомогнато.

Слизаме на гарата на железопътната компания, която ще ни преведе по суша до Панама-сити, след което ще пресечем и Панамския канал.

Слизайки от автобуса, бяхме настанени във вагони /нещо като първа класа - с широки кожени поединични кресла и дивани, и масички между тях, аплици по дървената ламперия, килимчите /като тези в БДЖ-то от соц.годините!/, стюарди и стюардеси. Запасиха ни с бисквитки /с логото на ж.п. компанията/, кафенце /free ...../, чакай малко, нали сме си ги платили с цената на тура???, местна бира и безалкохолни /срещу доплащане, разбира се!/.

Срещу мен се настани един мексиканец /когото кръстих Педро и впоследствие често се шегувахме с него, когато се срещахме на различни мероприятия/; според мен стар ерген, съдейки по поведението му - извади си от чантичката ножичка, за да разреже пликчето със сметана, непрекъснато си подслаждаше пътуването /със запаси от кораба/ случайно да не заслабее!!!! Никога после не го видях без шапка на главата!

Пътуването продължи повече от час, местех се от прозорец на прозорец, за да снимам и не спрях до края.

Сега си давам сметка, че осъществяването на този проект е било изключително трудно - растителност като в джунгла, непрекъснати дъждове /особено през дъждовния сезон - от март до юни, езера и езерца /някъде с лилии/, свлачища, инциденти - трудови и природни, болести - жълта треска и малария /основно/.Още в средата на 19 в. изградената ж.п.линия е първата трансконтинентална и е играла съществена роля в подпомагане изграждането на Канала. Мочурища, мангрови дървета и храсти, палми от всякакъв вид, червеникава пръст /където се вижда от растителността/. Статистиката отчита близо 20 хил. човешки жертви, случили се за това време /може би са били и повече/. Река RioCharge, езерото Gatun /изкуствено създадено и захранвано със сладка вода, постъпвала в него главно през дъждовния сезон, разделящо от изток от Залива на Панама-сити на Тихи океан и завършващо близо до Балбоа /между друго, местната валута е балбоа и, забележете, само в монети!!!!!

Пътят е около 80-85 км., признавам си, че не чух много от обясненинята на гида, заета да снимам, снимам, снимам - Barro Colorado /каквото и да значи това/, Gamboa моста, Summit /отново каквото и да значи, като се прибера у дома ще направя справка с Гугъл/, Педро Мигел шлюз, Мирафльорес шлюз, Балбоа, Панама-сити от северо-изток на юго-запад.

Да преминеш и видиш 2 океана в рамките на 1 ч. път е преживяване, което няма как да се преведе на обикновен език - трябва да се почуства и осмисли с цялото сърце. Нито за миг на съжалявам, още повече че в групата има хора откъде ли не - Англия, Южна Африка, Мексико, Скандинавието, и забележете - само аз българка?!?!?

От гарата потеглихме към Панама-сити в крайбрежната му част, без да навлизаме в неговия център, защото щяхме да осъмнем в трафика, е, малко се докоснахме до него. Подкрепиха ни със сандвич и шише леденостудена вода, климатикът бълваше непрестенно, нищо чудно че в последствие леко се простудих, но се разминах само с това. Преминахме през военното летище на американските ВВС /къде ли не по света са разположени жизненоважните интереси на Америка /разбирай ресурси, които трябва да се източат максимално/, седалището на управата на Канала, зони за разходки и развлечения - местни шоу-групи се подготвяха за изпълненията си, жилищата на американските служители по време на управлението му от Америка /до 1999 год./.

Спряхме за сувенири в шопинг-център /къде ли без търговия?/, бугенвилеи, зокуми и други непознати за мен цветя. Ръчно изработени блузи, поли, сандали, плетени дрънкулки, шарени торбички /като за овчарчето Калитко/ и о, небеса, безплатна леденостудена вода?!?!?

Ден 24 - 26.01.2019 г. Транзит през Панамския канал

Денят е посветен на преминаването по това съвременно чудо на техниката, инженерната мисъл, търговския интерес на Америка /то пък къде ли без нея, за справка "Премълчаната история на Америка" от Оливър Стоун, отново/. В каютата си намерих една брошура с много факти и подробности от историята и изпълнението на проекта.

Вчера гидът сподели, че управата на Канала акумулира ежедневно 50 млн.долара /как ли ги е преживяла Америка загубата на тези доходи?/.

Каналът е дълъг 82 км и свързва Атлантика и Пасифика, има 3 шлюза, с по 3 клетки всеки. Те са дълги различно - от 980 до 1200 м. /Езеро Гатум, Педро Мигел, Мирафлорес/, широки 36 м., дълбоки 26 м. Нивото на водата във всеки от тези 3 клетки /те самите са с дължина 305 м./ е различно и се регулира чрез отваряне и затваряне на метални врати - първо се отварят за изравняване нивото, плавателният съд /кораб, танкер, яхта, катамаран и др./ преминава, след това се затварят, водата се изравнява и процедурата се повтаря в този ред през всичките клетки на трите шлюза. Самото изравняване - пълнене и оттичане се извършва през специални отвори, в които водата с огромен дебит се добавя или изтича. И това се повтаря за всеки плавателен съд!!!!! Преминаването продължава дълго и струва скъпо. В началото на всеки шлюз има 2 обикновени лодки, в които седят по двама работници, с необходимите предпазни средства. Те взимат спуснатите въжете от преминаващия съд и ги закачат на две дрезини /по една от двете страни на плавателния съд/, които започват да го теглят по протежение на клетките на всеки шлюз. Разликата в нивото на водата между двата океана е 30 м.!!!!!, което аз не усетих по никакъв начин, благодарение на описанието по-горе, за какво техническо постижение става дума наистина!!!!!

Не мръднах от горната палуба цял ден /без нощта, тъй като преходът продължи 24 ч. с чакането на реда за преминаване/. На няколко пъти чувах остъргване на кораба по стените на канала /след това при първия пристан част от екипажа боядисваше корпуса му/.

Наблюдавах с огромно любопитство какво се случва. Импозантно, вълнуващо, впечатляващо!!!!!!! Речникът не ми е толкова богат, за да изрази възхищението ми от това съоръжение. През 2016 г. е пуснато за експлоатация разширение на линията за карго-превози /разбирай - за повече пари!/. В края на краищата - който и каквото и да ти казва, знай, че става дума за пари.

Преминахме под новоизграден мост, свързваща Панама-сити и улесняващ транспорта на града, същият бе пуснат в експлоатация през 2020 г.

Искам да споделя и снимковия материал /малка част от него/ като доказателство на видяното и разказано от мен.

Ден 25 - 27.01.2019 г. - в Пасифика

Продължавам да превъртам лентата от вчерашния ден и не преставам да осмислям видяното и наученото. Какъв грандиозен замисъл, какъв кураж е притежавал Фердинанд Лесепс /построил и Суецкия канал/ да се реши да се пребори с природата и трудностите в ускорявяане преминаването от единия до другия океани с наличната техника и технологии от онези години!. Всички исторически романи от епохата на Великите географски открития проследяват трудностите при преминаването нос Добра надежда /самото му име носи лек оттенък на ирония/ и неговите ужасни бури и ветрове, жертвите на хора и кораби. Пътят през Панамския канал съкращава плаването, улеснява плавателните съдове и в крайна сметка води до огромни икономически изгоди.

През лежерното всекидневие не се случи нищо особено за отбелязване - лекция за съкровищницата на човечеството на Алисън /лекторката, за която споменах преди/. Интересно ми бе да си припомня някои от постиженията, довели до улесняване живота на човека - колелото, очилата, ваксините /за съжаление все още няма такава срещу COVID-19/, пеницилинът на Ал.Флеминт, парната машина, различните МПС, по-съвременните "летящи лекари"/Flydoctors/, които осигуряват медицинска помощ в труднодостъпни области /пустини, ледници, високопланински селища и много други/, кръвопреливане и измерване на кръвното налягане, шевната машина, брайлово писмо, ескалаторите, спираловидния винт и т.н.т.н. Като си помисля само, че някои от тях са открити само преди 100-150 години?!?!? Как ли е оцелявал човека без тези открития през вековете?????

Продължавам да следя с интерес раздора в българската група и чакам напрежението да ескалира!!!

Представленията в театъра са особено интересни - мим, акробати, светещи обръчи. Атрактивно, забавно, като в някои от триковете включиха и част от публиката. Отново браво на ентертеймънт екипа за усилията за разнообразяване на културната програма.

Ден 26 - 28.01.2019 г. Коста Рика /наричана още Швейцария на Пасифика/

Ако бях избрала друг тур, може би това наименование би се оправдало, но в случая не мога да го потвърдя. Трябваше да избера този до столицата, може би следващия път?!?

Ние посетихме Пунта Аренас, който е разположен в юго-западната част на държавата /мисля, че беше прочут курорт?!??/. Испанците са дали това име /богат бряг/, когато са го посетили през 17 в.

Наистина има дълга 8 км. плажна ивица, която на места е широка до 400 м., тъмнокафяв пясък, тук-там хора /почти нямаше къпещи се/, много, много ветровито, топло, влажно, прах, пепел, !!! Множество имоти, обявени за продан, решетки навсякъде. Гидът обясни, че при население 5 млн. местни има 1.5 млн. мигранти. Може и да е прав, защото в такава мръсотия могат да живеят само хора, на които тя не им прави никакво впечатление - седнали сред боклука върху столчета, фотьойли, канапета, без да се притесняват особено.

Преминаваме през една част от Трансамериканската магистрала № 1, която започва от Аляска и завършва в най-южната точка на Аржентина. Бях чела някъде, че дължината й е над 80 хил.км. Вероятно по тази причина пътят е в отлично състояние /силно контрастиращ с описаното преди/, има изградени пропускатални пунктове, охранявани от военни?????

Обичайната пищна зеленина, различни видове палми, дървени стволове вместо огради на имотите, пръснати тук и там. Основният износ се пада на бананите, ананас, кафе /най-известната марка GrandeOro/, манго. Бананите и ананаса се отглеждат на изток, където валежите са повече. Видях много крави, коне, магарета. Защо ли къщите са така разпръснати по хълмовете /пак си зададох въпроса как си получават местните кореспонденция - без улици, номера на домовете???/. Те са обособени в нещо като махали, задължително с коли в двора. Не срещнахме обичайните МПС, така и не разбрах дали има обществен транспорт, кога и как се придвижват местните, ако не броим колите пред домовете.

Посетихме Есперца, квартал на Пунта Аренас и нейната старинна и добре поддържана църква с множество витражи.

На площада пред църквата малка група ученици в традиционни дрехи ни приветстваха с програма, олицетворяваща простички човешки дейности и отношения - прибиране на кафеената реколта, корида, кукери. Не искам да прозвуча като шовинист, но разликата между нашия фолклор с неговата динамика и ритми, богати цветово носии разпалват кръвта на зрителите, а тук отбелязвам само развяване на полите, да, вярно много пищни, но само толкова.

Връщайки се на порта, спряхме край един магазин за сувенири. За пръв път видях на живо мангово дърво /за съжаление сезонът беше преминал и нямаше никакво манго/.

Шок и ужас - в магазина нямаше ток и вода, как да си избереш сувенир?

Ден 27 - 29.01.2019 - Никарагуа

Ще започна отзад-напред, защото сокът от захарна тръстика /приготвен на място на пристана в нещо като едновремешните перални за изстискване на прането/, който се оказа изненадващо сладък /все пак е приготвен от захарна тръстика/, леко зеленикав на цвят, много освежаващ след дневната жега /и единственото, което си позволих да консумирам извън борда/ беше мнооооого вкусно /дали пък не съм изпуснала да опитам други вкусотии, избягвайки да хапна или пийна на екзотичните места, през които преминахме?!?!?/.

През деня видяхме множество захарни плантации с основна суровина за направата на различни видове ром. До тях са изградени жилищата на работещите там /местни и мигранти/ - бараки, бидонвили, коптори, както и да ги наречеш, няма да се сбъркаш. Сега си обяснявам защо фолклора звучи тъжно, продължително, меланхолично. Някога тук са работили негри-роби, откъснати от родните им места, принудени да живеят по този начин и това е проникнало в традициите и обичаите и до днес, вероятно ще продължи и за бъдещето.

Чудно ми е защо от пристигащите чужди туристи /основният приходоизточник/ изискват допълнително подаване на специални декларации за здравословното им състояние, при положение, че тук хората обитават домове /ако може така да се нарекат тези, които видяхме/, направени почти от подръчни материали. Отново почти ми се доплака, като се сетя за условията, които ние в Европа живеем и не сме ги оценили по достойнство. Трябва да се сблъскаме с такава реалност, за да признаем благоприятната среда, наредена нашия дом, родина, отечество !!!

На кея бяха изградени шатри, на които се продават местни сувенири, вкл. и изработването на пури. Интересен спектакъл, на устоях на изкушението да купя на моите мъже пури / в каквото състояние ще пристигне в България след 3 месеца ??? /,

като бонус получих една и за себе си /нищо, че не пуша, тук е прието и жените да пушат пури, както в Куба/.

Последната спирка за деня беше посещението на втория дейстстващ вулкан в страната - Сан Джакинто. Силно мирише на сяра, непрекъснато дими, бълбука, клокочи, свисти, рядка кал излиза от недрата му.

Така периодично се освобождава напрежението във вътрешността на вулкана, а при увеличаване на налягането - лавата изригва. Ние го видяхме от дясната му страна, от другата през 1992 г. за последен път е изригвал. Напускайки място, видяхме как се процежда дим от нея.

Информационни табели, упътвания, пунктове за наблюдение и почивка /при 30 градуса - абсолютно задължително/, температурата наоколо се повишава и от дейността на вулкана. Гидът обясни, че страните от Централна Америка, вкл. и Никарагуа, имат вулканичен произход и поради тази причина често се случват земетресения и изригват вулкани, силно се усеща сярна миризма и се вижда дим.

Естествено не липсват сергийки, на които местните предлагат различни изделия от вулканичната кал, пликчета с нея /препоръчват за маски за лице и кожа???/. Не рискувах, макар че някои от туристите не се поколебаха. Силно впечатление ми направи поведението на местните - изключително настоятелни, вкл. и деца, които ни съпровождаха непрестанно из района - предлагаха свирки, гърненца, камъчета, едно от тях ме омайваше да си купя папагал????? Начин на оцеляване в тези сурови условия. Група момиченца, облечени в техните си носии, развяваха полите на роклите в ритъма на техните си мелодии и танци, ако харесваш нестандартното, става за няколко минути внимание. Не си падам по такива изпълнения и ги пропуснах.

Гидът /много начетен и на разбираем английски/ ни показа плодовете на едно екзотично дърво. На пръв поглед прилича /за мен/ на папая, но се оказа Жикара Калабаш /каквото и да означава това/.

От тях се изработват различни сувенири, в т.ч. маракаси, каквито купих за внук си. След като узреят и изсъхнат се издълбават и украсяват /приличат на нашите кратунки/. Има всякакви - големи, средни, малки, кръгли, продълговати. От семената се приготвят супи.

Започнахме тура с посещение на град Леон, основан от испанците през 16 в. Безумна жега, непрестанен вятър /добре, ако можеше да разхлажда/, разнасящ боклуци, отново тълпи напористи продавачи, които искат да ти натикат в ръцете стоката си.

Посетихме втората по големина в Южна Америка катедрала, след тази в Лима, Асунсион. Изключително добре поддържана, с много красиви стенописи, изящен олтар, множество статуи и параклиси. По тясно около 80 см. стълбище се качихме на покрива, откъдето се вижда града, планините и вулканите над него.

Гидът непрекъснато обясняваше /както и в другите страни от региона/, че това или онова са най-големите, най-известните и почитаните забележителности. Дали това не е типично за малките държави /и нашата също/ да изтъкват притежанието на нещо значимо /нали казват, че България е Швейцария на Балканите, Коста Рика - Швейцария на Пасифика и т.н.т.н./. Никарагуа пък била най-голямата по територия от страните в Централна Америка с население от 7 млн., като 2 млн. от тях живеят в столицата Манагуа /подобно на България и София/. Основен отрасъл /разбираемо/ - туризмът, селско стопанство - какао, захарна тръстика /разбирай ром/, кафе, банани, авокадо, папая, манго.

Интересно ми бе да науча, че образованието е безплатно - начално с продължителност 6 години, средно - 5 г. висше - 7 години в зависимост от специалността, като някои от тях са платени - между 700-1000 долара месечно. Младите масово учат чужди езици. Учениците задължително носят униформи - бели блузи и ризи, тъмни поли и панталони, 3/4 чорапи и задължително емблемата на училището. Здравеопазването също е безплатно, пенсионната възраст е 65 години.

Силно ме впечатлиха къщите - задължително с хамаци, фотьойли, кресла, маси, около които са разположени мъже, някои от тях лежат и по тротоарите /вероятно жегата е виновна за пословичния им мързел???/ - пият, ядат, говорят си, а около тях вятърът разнася мръсотия, прах, пепел, хартии, боси деца и кучета, крави, прасета и помия в нещо като канавки - пълна мизерия. Предполагам, че през дъждовния сезон /май-юни/ те преливат. Изключение правят богаташките отлично поддържани къщи - оградени с високи стени, пищна зеленина. Кабели и жици се вият, стърчат, преплитат /къде е тяхната СЕМ; по късно отново се сблъсках с подобен проблем на Пукет!!!/. Видях само полицаите /с автомати/ и работещите на бензиностанциите да работят!!! Не искам да ме разбирате неправилно - това, че не го харесвам, не значи, че не го разбирам, просто си мисля, че нашият начин на живот е коренно различен от този, с който се сблъсквам в тези дни. Ако условията се променят /което би било изключително трудно/, манталитетът ще го достигне мнооооооооого по-късно, дали?

Ден 28 - 30.01.2019 г. Гватемала /Уанамала - както се произнася тук, видях голям зор, докато разбера за какво става дума/. Да видим какво ще ни предложи тя?!?!?

По традиция на порта ни посреща фолклорна група с пищни носии и типична музика /отново ще повторя, че движенията на танцьорките са свеждат до размахване на полите, а маракасите задават ритъма им/. Маримба е националният инструмент, който звучи монотонно /в моите уши/, протяжно, скучно. /гледам, слушам, наблюдавам, преценявам, приемам като факти, но не съм длъжна да го харесам всичко, нали?/

Е, има какво да се види, ако си падаш само по руини, изтърбушени сгради, високи огради с бодлива тел или залепени стъклени отломки, прах, пепел, нахални търговци, които всячески се опитват да ти продадат стоката си!!! Виждала съм руини на Британските острови, но там те са добре поддържани, чисти и цветя около тях. И тук има цветя - кливия, бугенвилея, стрелиция, множество непознати за мен /дори видях едно, което се впило в кората на близкото дърво - казват се литофити или паразитни/.

Местните хора са изключително ниски - жените - до 150 см., мъжете - малко по-високи, набити, трътлести, с гооооолеми шкембета /дори и младите/ и яки дупета. Вероятно има някаква зависимост от климата, начина на хранене и живот. Няма бебешки колички /българските майки трябва да видят това/, децата се носят на ръце /дори 3-4 годишните/. Наред с това жената е нарамила бохча за стоката - шалове, тъкани изделия, плетени такива, нанизани и много други в крещящи цветове. Според мен това е културното наследство от предците маи.

Напускайки района на търговското пристанище /бият на очи безбройните контейнери с ChicittaBanana, познатата по цял свят банани - дребни по размер/, преминаваме последователно през жилищни квартали, които не бяха толкова мръсни и запуснати като тези в Колумбия и Никарагуа напр. Малко по-подредено, особено около държавни и общински институции и бензиностанции /на повечето от известните марки Шел, Тексако и др./. Частните имения от колониалния период са закупени/продадени за курорти, университети и училища, болници. Забелязах много реки, които по думите на гида идват от действащите вулкани /30 на брой - 4 от тях постоянно действащи/ в планините. От двете страни по пътя за Антигуа забелязахме 2 от тях /Фуего и Ауга вулкани/ , но не можах да видя димът над тях, защото бяха обгърнати от облаци.

Гватемала има 17 млн. жители, които обитават най-голямата по територия /отново/ страна в Централна Америка.

Рафинериите за преработка на захарна тръстика /около 30 на брой/ осигуряват препитание на местните, главно мъже. И тук, както у нас, стърнищата се горят /макар че това се забранява/ и се подготвят за следващия сезон. Кафеени и какаови плантации ни съпътстват, като между старите насаждения се засаждат и млади. Главен износен продукт е какаото

Антигуа е основан през 16 в. испанците /пак те/, независимо от тежките условия за живот - изригване на вулкани, чести земетресения, те са се установили тук, вероятно с търговски цели. Вулканичната дейност изкарва на повърхността скъпоценни и полускъпоценни камъни, което дава отговор на горния въпрос /в края на тура посетихме една от работилниците за обработването им/.

Много, много различно е всичко, от това което познавам. На картата на града са отбелязани местните забележителности, главно сгради от колониалния период /защо ли няма изненада, останах с впечатление, че няма ново строителство?!?/. Домовете са опасани с високи 3-4 метрови огради, стабилни дървени порти. Там, където те бяха отворени /магазини, хотели, ресторанти, банки, учреждения/ може да се види, че под това открито пространство тече живот - било частен или обществен. Сградите са най-много 2-3 етажни. За мое изумление на централния площад забелязах нещо отдавна забравено у нас - ваксаджии, чиито клиенти бяха само мъже.

Потресена и вцепенена от ужас останах след като видях пораженията от последното изригване през юни 2016 г. Последиците все още се остраняват, видими са улеите, през които лавата е преминала, не разбрах дали е имало и човешки жертви /само гледах, без да слушам/. Размерът на бедствието към този момент е ужасяващ, струпаната техника и работници непрекъснато се опитват да поправят, това което природата е причинила. В същото време вулканът димеше, другият - също, как ли се живее в това непрекъснато очакване земята да се затресе, горещата лава да помете всичко по пътя си? За пореден път благодаря на Бога, че не ни застрашава с такива катаклизми!!!

Антигуа е обявен за град с особено ценно историческо наследство през 1979 г. от ЮНЕСКО вероятно заради съхранението на самобитното творчество и култура от древните цивилизации, оставили отпечатъка си тук. В центъра на града, достъпът до който се прецезира внимателно /бяхме превозени с малки автобуси, след като големите са оставени на буферен паркинг/. Настилката е от груби гранитни блокове, с широки 80-100 см. тротоари, без светофари /не че имаше кой знае какво движение в този момент!/, регулирани като еднопосочни улици, ограничена до 30-40 км/ч скорост и много, много полиция. Движението в обедните часове е оживено, автобуси с ученици, мотопеди, натоварило цялото семейство - бащата - отпред, майката - отзад, а помежду им- 1, 2 даже и 3 деца /къде си КАТ???/.

Посетихме градската катедрала Сан Хосе, преминавайки през реновирани, и не съвсем, сгради от колониалния период. Тук са на почит т.нар. Corner Windows - на всеки ъгъл на къщата /особено на централните улици/ се поставят големи прозорци, задължително с решетки от ковано желязо и много цветя. Идеалното място за пряко наблюдение за ставащото навън, чудно кога ли им остава време за обсъждане и клюки?

Някои от руините /сравнително обезопасени/ съхраняват статуи и други църковни реликви, които се изнасят на специални платформи най-вече по време на Коледа, Страстната седмица и Великден, както и някои местни религиозни празници.

Богатото историческо и културно наследство привлича много туристи и по тази причина туризмът е водещ отрасъл в икономиката. Кетцуал е местната валута /наименованието си носи от особен вид котка/.

От гида научих много странна особеност - образуването на имената - собствено, бащино, след него на майката, след това и на други роднини, като броят им може да достигне 10-12.

Гватемала не може да докосне сърцето ми, независимо от изброените й достойнства. Не си обяснявам защо се получи така, вероятно впечатленията ми от последиците от вулканичната дейност ме бяха обсебили и не оцених това, което заслужаваше да бъде запомнено и съхранено. Разликите в бита и ценностите са толкова големи, че ми попречиха да забележа достойнствата. Може би от позицията на времето ще променя мнението си. Едно мога да кажа - предпочитам Европа в исторически план, тук всичко е много далечно и чуждо, вероятно трябваше по-внимателно да се подготвя у дома, за това което ми предстоеше да посетя, за да го уважа. За съжаление, нищо не може да се промени и моля, ако има хора от Гватемала, които прочетат този блог, да приемат моите извинения за пропуснатия шанс да споделя техния бит и живот, да проумея, че независимо от местоположението си всеки заслужава уважение и зачитане.

Дни 29 и 30 - 31.01-01.02.2019 г. - в океана

Тези дни са за релакс след културния и цивилизационен сблъсък с Централна Америка. Заслужавам време, за да се съвзема и релаксирам, като се отдам на заниманията по интереси - ръкоделие, образователна лекция, пеене /да, да, не се смейте, започнах занимания по пеене към оркестъра на кораба, но затова по-късно/, опитвайки се да подредя мислите и впечатленията си от тези дни и да опиша всичко видяно.

На заниманията по ръкоделие направих поредното си творение - момичешко тяло като игленик, което ще съхраня за спомен. Ако го подаря на някоя приятелка, дали ще се зарадва, кой днес цени ръчно изработения сувенир? Ще го мисля, когато му дойде времето.

От лекцията на Алисън си припомних доста подробности от историята на Мексико /Мечико с тяхното произношнение, доста необичайно, нали?/, което предстоеше да посетим. Войните, които те са водели на територията на южните щати на Америка и жестокостите към местните индианци са така потресаващи, че чак настръхвам от ужас. Не че индианците така лесно са се дали.

Урокът по пеене беше изнесен от тенора Виктор /все си мисля, че е българин, особено по произношението му, но така и на събрах смелост да го попитам, има време, нали?/. Присъстваха около 20-тина ентусиасти, към които дълго се колебах да се присъединя, но доста по-късно го направих. Естествено започна с разпяване /приличаше ми на ученически хор/, по време на което Виктор разясняваше с коя част на тялото това се случва - в гръдния кош, диафрагмата, защо един или друг тон се изпълняват по този или онзи начин, техники на дишане и др. детайли. Беше полезно да разбереш, че не можеш да станеш певец, дори за 3-4 месеца, след като професионалните певци учат за това мнооого дълги години! Интересен урок, изнесен на английски и италиански езици /по-късно и другите 3-ма певци водеха следващите уроци/.

Дотук споменах, че за всичко, което се случва или предстои да се случи, бяхме уведомявани в писмен вид - било с дневния бюлетин или специална брошура, писмо или друга форма за уведомление. Така нямаш оправдание, че не си чул, не си разбрал, не си присъствал /само дето не се разписвахме, че сме го получили, но като ти го оставят на бюрота в каютата, няма как някой друг да ти го вземе!/ Този път описанието съдържаше указания как и откъде ще преминем тропика на Рака, особено важни данни за корабоплаването. За времето на нашия круиз ще преминем общо 4 пъти тази мислена линия по ширината на земното кълбо, представяте ли си моето вълнение от тази перспектива?!?!?!

Първият път е бил, когато сме напуснали Мадейра в посока Карибските острови /вече споменах за тях преди/. Втори път, отправяйки се от Cabo San Lucas в Мексико към САЩ. Трети път - когато се отправим към Хаваи и последния 4-и път - когато ще потеглим на север от Малдивите към Дубай. Леле, леле, леле как звучи само, а как изглежда, дори не смея да си представя. Ще ви разкажа и покажа в снимки това събитие.

Не мога да не им призная на круизната компания, че са се организирали така, че освен забавното в това пътуване, да има и познавателна част /за тези, които наистина се интересуват от това - не случайно на капитанския корнер на 6-ия етаж винаги имаше много пасажери, дори и аз се включих с въпроси в Австралия, чак тогава се осмелих да попитам нещо/. Лично аз предпочитам втората част, защото смятам, че човек винаги има да научи нещо ново, което да му разшири кръгозора и познаването на нещата около него. Не случайно им бяха необходими 2 години, за да подготвят това пътуване. Дано има повече пътници, които да споделят моите интереси /чак когато се осмелих да общувам по-свободно, намерих такива, но по-късно ще разкажа за тях/.

Завършекът на тези лежерни дни се състоя в театъра с изпълнението на оркестъра и Четирите годишни времена на Вивалди. Меломанската ми душа се изпълни с възторг и почти ме докара до сълзи с изпълнението на малкия състав . Няма да престана да се възхищавам от италианските творци, не само на музика, и все повече у мен се утвърждава мнението, че Италия с нейните художници, скулптури, архитекти, композитори, писатели е люлката на световната култура. Може би не познавам достатъчно добре постиженията на други нации и не бих ги омаловажила, но Италия си е Италия и не случайно в нея са пребивавали и учили много известни личности. Да им отдам моето възхищение и уважение е най-малкото, което мога да направя!

Ден 31 - 02.02.2019 г. Порто Валарта /Мексико/

Напред към цивилизацията, поне по-приемливо - чисто, подредено, добре поддържани градски площи, много цветя, пищна растителност /там, където бяхме отведени - т.е. за туристи, вероятно и тук има обратна страна, но ние нямахме достъп до нея/. Прясно боядисани сгради, декоративни решетки от ковано желязо. Мексиканската ривиера /по думите на гида сравнена с френската!?!?!/. Не познавам френската, но тази тук я бива, само да не беше на толкова път разстояние. Американците посещават Мечико /с тяхното произношение/, защото им е близо и изключително евтино. Щом са стъпили световните хотелиерски вериги Хаят, Хилтън, Шератон и др., явно си заслужава. Според мен би било по-добре да са малко по-ниски - напр.3-4 етажни, а те са се извисили до 10-15, което на фона на хълмистия терен /Сиера Мадре е наименованието на заобикалящите възвишения около пристанището/ леко нарушават баланса, но са потънали в пищна зеленина и цветя, непрекъснато се мете, мие, чисти, подрязва, боядисва и ........ строи!?!?! Очевидно туризмът е водещ отрасъл , /както и в досега посетените страни/.

Спираме на крайбрежната алея, популярната Малекон. Сутринта е свежа, бризът донася мирис на море и водорасли, кокетни сгради в преобладаващо бяло, мнооого цветя по всевъзможни места. Тротоарите са декорирани с различно оцветени камъчета във всякакви форми - растения, животни, геометрични фигури. Прибоят ни напомня къде се намираме, жалко че е ранно утро и доста каменисто, иначе като нищо ще пробвам да изпробвам Мексиканската ривиера.

Туристите все още не са нахълтали /за днес само нашият кораб е на пристана - за момента, по-късно вероятно ще пристигнат и други/, само местни са се отправили по своите си работи. Тук Рафаел Замарипа, тукашната културна знаменитост, е поставил няколко свои скулптури, които придават жизнерадостно настроение и разнообразяват пейзажа. Цялата алея е "обзаведена" с бронзови скулптури, тук е и морският музей /още не беше отворен за посещение/, крайбрежният фар /присъства само като атракция/.

Снимаме непрекъснато с надеждата да съхраним видяното и му се наслаждаваме по-късно у дома.

Следва запознаване с центъра на стария град - широки тротоари /гидът поясни, че това е заради използването му от местните по време на множеството празници и фестивали/. Пътното платно е покрито с калдаръм /както и в другите страни от Централна Америка/, може би е по-издръжливо на трафика и времето. И, о, шок - има светофари, регулировчик /който дава път на пешеходците?!?!?/, движението доста натоварено /събота е/. Но има и една изненада - учениците са на училище?!?!?

Преминахме край книжен базар /нещо като пл. Славейков в София, преди да го преустроят/, само не разбрах дали е постоянен или само за уикенда. Всякакви книги, учебници, учебни пособия, усмихнати продавачи, любопитни местни и туристи.

Тук ще вметна една критична забележка към гида ни - английски със силен акцент, който го прави неразбираем, климатикът бучи и го заглушава. В края на обиколката една служителка от тур-офиса на кораба ни разказа в съкратен вид къде сме били, какво сме видяли, какво сме научили. Дали Хесус /името на гида/ си е изработил надницата на деня не зная, но сладко си похапна в ресторанта при Оскар, където ни беше поднесена малка закуска.

Посетихме Нашата Мадона от Гваделупа - местната катедрала с красиви декорации, скулптури, параклиси, изповедални, разкошен олтар, отрупан с цветя. Червената фасада и купол се забелязват отдалеч, богомолци в очакване на службата, продавачи на лакомства, деца, кокетни магазинчета, предлагащи местни ръчно изработени стоки.

След това продължихме към един бижутериен магазин - защо ли си мисля, че част от парите на туристите отиват в нечий джоб от местната туристическа агенция??? Опали, смарагди и непознати камъни в различни изделия и разнообразни форми - пръстени, колиета, обеци и др. Аз харесвам изящни малки бижута и по тази причина дори не си сложих очилата да видя цената. Оставам другите да пазаруват, аз отивам да снимам, за да имам какво да си спомням, разглеждайки документираните места и забележителности.

Покрай река Куали поехме в юго-източна посока към Гринго Гълч, местност, известна с това че много знаменитости /местни и чужди/ притежават имоти. Хесус няколко пъти повтори, че Кевин Костнър има тук къща /да не би някой да не е чул и разбрал с неговия английски?!?!?/.

Като изключим големите хотели на известните вериги край брега, намиращите се сгради над пътя са разположени терасовидно в зависимост от хълмистия терен. Олас Атлас - един от най-популярните плажове на Пуерто Ваярта /Игнасио Ваярта - губернатор на щат Халиско през втората половина на 19 в. / е задължителна спирка за снимки - естествено най-рационално се възползвах от тази опция.

Наблюдавах с интерес чайките и сравнявайки ги с досега видяните, установих че тези тук са доооста големи и с широк размах на крилата. Спускайки се към водата за храна, правят истински гейзер /за жалост клипчето не се получи, но гледката е пред очите ми и сега!/. Имахме прекрасен ясен ден и снимките са чудесни.

На връщане към порта спряхме край един търговски и развлекателен център Оскар. Ледената лимонада от гуава /доста безвкусна, но освежаваща за жегата/ е традиционна напитка. Имаше множество магазинчета за какво ли не. Най-силно ме впечатлиха изделията от стъкло и керамика - то не са форми, то не са цветове, то не са различните им предназначения. За жалост имам само един куфар /по-късно станаха 2/ и няма как да го напълня с всичко, което ми хареса.

В края на деня изживях поредният културен шок в театъра. Шоуто, представящо песните от 60-те и 70-те години под надслов It is my life ме хвърли буквално в потрес.

Световноизвестната /неизвестна за мен/ певица Сандра и мексиканска група ме оглушиха. Поведението й никак, ама никак не ми хареса, все едно че непрекъснато ни се караше /явно такъв е стилът й/. В края на концерта гостите набързо се изнесоха, явно не само на мен не ми допадна изпълнението. Отново се срещнахме с нейното изкуство, за съжаление беше отново същият маниер, на този път бях подготвена и го понесох стоически.

Ден 32 - 03.02.2019 г. Кабо Сан Лукас /Мексико/

Продължваме да връщаме часовника назад и към днешна дата разликата между мен и България е минус 10 ч. Никога не съм си представяла такова нещо и за мое учудване вече така съм свикнала с местенето на стрелките, че вече не ми прави впечатление. Единствено ме притеснява, че ще ми бъде трудно да си пиша с близките /когато това е възможно, разбира се/, да не говорим и да се чуваме /бях мъмрена, че в 6 ч. сутринта , когато ги събудих от Оукланд - Нова Зеландия, а моят часовник показваше 5 ч. следобед!!!/

Сутринта на закуска станах свидетел на забавлението на група делфини, първоначално ги помислих за акули, защото ми се сториха огромни, с лъскави тела. По-късно през деня отново ги наблюдавах, очевидно топлите води на залива са удобно място за подобни игри, без да се стряскат особено от хората.

Отново ни съпътстваха огромните чайки, които в момента се намират в някакъв сериозен етап от мигрирането си, кръжат високо в небето /за съжаление не успях отблизо да снимам големината им, но очевидно това са местни видове/.

Херман /гидът/ и Гилермо /шофьорът/ говореха по-разбираем английски и по тази причина получиха от мен максималният брой точки в анкетата, която ни раздадоха за попълване. Може би по този начин се оценява труда им, от което зависи и възнаграждението за деня.

Моята теза за туризмът като държавна политика още веднъж намери категоричното си потвърждение, не само на думи, но и на дела. 90% от приходите в хазната се дължат на туристите - местни и чужди. Чисто, подредено, боядисано, поливано /макар че под мостовете на идеално поддържаната магистрала нямаше капчица вода?!?!?/, преобладават кактуси - много разновидности, различни големини, с и без цъфтеж. За разлика от видените досега, тези тук са по-ниски и масивни, силно разклонени и със заоблени листа. Палмите и дърветата са боядисани над 2 м. по ствола с бяла боя/по-скоро агро-препарат вероятно за защита от вредители. Не разбрах ясно в кой сезон се намираме понастоящем - сух или дъждовен, по-скоро сух като видях фона извън поливните площи.

Поразиха ме множеството голф-игрища към големите хотели, явно така се привличат голфъри, за които се осигуряват всички удобства. Само като си представя, че зад хълмистия терен /с бедна, ниска, брулена от вятъра растителност/ започва пустиня /така поне пише в дневния бюлетин/, си давам сметка, че действително държавата е поела своята грижа към този доходен отрасъл. Винаги съм твърдяла, че държавната политика в туризма дава добри резултати, които се отразяват и като сериозно перо в националния бюджет.

Сутринта поехме към Сан Хосе дел Кабо /най-старата част от района/ и католическата мисия, основана там през 1730 г. от испанците /пак от тях, присъствието им в тези региони е продължило векове и е оставило своя отпечатък най-вече в религията и архитектурата/. Самата сграда е в процес на обновяване и поради тази причина - затворена за посетители.

Да продължа с наследството от испанците. В края на седмицата в местната църква имаше служба, на която присъстват много хора /дори и в двора/ и всички, които активно участват в нея - мъже, жени, деца пееха с пълно гърло някакъв псалм с такъв жар и пламък, че ме изумиха. Естествено, не разбрах съдържанието, но от мелодията - ведра и оптимистична, я усетих като възхвала към Бог и неговите дела /нещо подобно звучи за мен госпъл-изпълнения на американците/. Дали църковно-славянска музика въздейства на чужди слушатели, както току-що чутото от мен, не мога да зная, харесвам изпълнение на църковните хорове, но съдържанието им е на старославянски и не го разбирам. Тук всички пееха, ето това за мен е важно - т.е. хората са съпричастни със службата. В България дълги години бяхме откъснати от религията през годините на социализма и бяхме осакатени в духовен и религиозен аспект.

На площада пред църквата има много дървета, храсти и цветя, като едно от тях силно ме впечатли - оказа се африканско лале /хич, ама хич не ми прилича на познатото ми лале, това расте на дървото - отново литофитно, т.е. паразитно, адаптирало се очевидно към местната растителност и се чуства прекрасно!/.

Свободното време посветих на шопингиране Има достатъчно на брой обекти за обхождане - магазинчета, бутици, барчета, местните са окупирали масите преди тях /неделя е/ и сладко си похапваха /дори ме присвиваше стомаха, като си представях лютивите ястия, които всички, дори децата поглъщаха с наслада, е, да , те с това са отрасли/. Изпълних поръчката на моя внук да купя сомбреро /не че той го носи !!!/, но ако бях купила от огромния размер, който се използва в шоу-програмите, трябваше да го нося до България върху главата си!

Пропуснах да спомена, че към и от порта бяхме преведени с тендери, поради малката дълбочина на залива, което може да бъде допълнително екстра и емоция /да те охладят водните пръсти си е бонус към жегата/.

В днешния бюлетин е обявено, че за феновете на Националната футболна лига по американски футбол е осигурено пряко наблюдение на т.нар. Супер Боул /не го разбирам този спорт, сигурно е атрактивно и много доходоносно, и поради това има привърженици - нека му се наслаждават/. Било нещо като национален празник и се провежда по традиция в първата неделя на февруари /ако беше наистина такъв, нямаше да бъде в неделя, нали?/. Още едно браво за круизната компания, която в стремежа си да направи пътуване пълноценно и разнообразно, бе предвидено и това за запалянковците.

За финал на днешния ден ви предлагам да се насладим заедно на приказните облаци в мексиканското небе, които ни съпътствах по време на цялото пътуване из района на Мексиканската ривиера. Жалко, че се намира на толкова далечно разстояние, но пък видяното си струва, а снимките винаги ще ме връщат там, когато поискам!

Ден 33 - 04.02.2019 г. - в океана

Кой би си помислил, че само в рамките на 24 ч. температурите ще се понижат с 20 градуса! Пресичането на Тропика на Козирога и студеното течение на Пасифика доведоха до това. Кабо Сан Лукас се намира на върха на полуостров, навътре след който започва Калифорнийският залив. Тропикът на Козирога представлява линията по ширина на земното кълбо на 45 градуса. До зимното слънцестоене през м. декември слънцето директно го нагрява, но пресичайки го от южна посока се среща със студената вода на Пасифика. И това е причината за големите температурни разлики. По пътя си ние го пресичаме за първи път, след това отново ще го преминем от Таити до Нова Зеландия. Нова Зеландия, Тасмания и половината от Австралия лежат южно от Тропика на Козирога и имат умерен климат, докато Френска Полинезия, Самоа, Тонга и Фиджи, които отстоят северно от него имат тропичен климат. Следващото му пресичане ще бъде от Австралия към Сингапур. Между двата тропика - на Рака и Козирога, лежи екваторът, който ще преминем само веднъж, когато ще напуснем The Antipodes, /антипод или противоположност на английски/, но не го свързвам с никакво географско понятие и пропуснах да питам някого на капитанския корнер какво означава това, но не е беда. Ако някой по-учен от мен чете този блог и разбира за какво става дума, ще му бъда благодарна да ме осведоми по въпроса. Всичко това научих от дневния бюлетин, поредното потвърждение за добрата подготовка за този круиз.

Приключихме с Ливия, тя се прехвърля на друг кораб към Дубай. В нейния курс изработих няколко сувенира, с които ще зарадвам близки и приятели.

Концертът в театъра е под мотото Клеопатра, разкошни тоалети, танци, акробатика, младост, феерия и прекрасно настроение.

Време е да се подготвим за САЩ. Очаквам митнически и стриктни паспортни проверки /дали пък не знаеха кои сме, след като са ни издадени входящи визи?/

Ден 34 - 05.02.2019 г. Сан Диего /САЩ/ и рождения ден на Лъчо

Изненада - от 30 градуса в Мексико, тук е едва 10 и вали /все пак сме в Северното полукълбо, нали?/. Трябва да се облека много топло, защото аклиматизирането ми ще е тягостно. На борда наблюдавам, че всички са наизвадили топли дрехи, а аз очаквам след това много от нас да кихат, кашлят и други "екстри".

Днес било Китайската Нова година, чудя се защо толкова внимание се отделя на този факт, вероятно защото са 1.4 млрд. човека и основния производител и кредитор на света. По-късно се насладих в Лас Вегас на украсата в хотелите по този повод.

Валя, спира, валя, спира, пак валя и пак спира и така през целия ден. Днешният гид е жена - Маги, през цялото време се наслаждавах на нейния разказ - все едно слушах детска приказка /с интонация, жестове, усмивка/, придружаваха нейните обяснения - ту на английски, ту на италиански /бяхме смесена група/. Та тя сподели, че откакто живее тук, такова дъждовно време не се е случвало. А ние, които идваме от 30-градусова жега, какво да кажем? Всичко наоколо - саксии, кашпи, сандъчета с пролетни цветя са пълни догоре с вода. По тази причина наоколо е свежо, зелено, чисто ...... Не видях нито едно пликче да хвърчи, да се търкалят бутилки /доста по-късно на Хаваи от тази гледка не бях лишена!/. Не се пуши никъде на обществено място, има табели с всякакви забрани - без скейтове, колела, скутери, кучета. Ето така аз разбирам спазването на правила за обществен ред! Това се постига от съзнателна родителска грижа от най-ранно детство - институциите трябва да се уважават, както е предписано и точка. /За съжаление у нас често се чува: Да, бе да, той ще ми каже на мен, това не се отнася за мен/. Обществено чувство за отговорност се формира с постоянство, личен пример и търпение, за да даде ефект след мнооооого години.

Поглед към ситито от порта - чистота, ред, поддържани площи. Как нямаше едно листо от палмите /добре оформени/, никакви боклуци, само тук-там люспи от корите на дърветата? Приветствам такъв ред и съм готова да го спазвам стриктно навсякъде и по всяко време.

Хотели от типа на Мариот, Шератон, Хаят, корпоративни сгради и банки ни съпътстват първоначално по мокрите булеварди. Забелязваме летището, което е разположено в близост до ситито и отделено от един ръкав на Пасифика. От другата страна на ръкава е разположен върху пригоден за целта самолетоносач военно-историческия музей. Идеята на днешния тур да преминем от тук към сърцето на града, за да достигнем до Газ-ламп квартала - в миналото е бил в центъра на града /и естествено е използваното гориво газ, откъдето се е запазило и името/, а днес е място за развлечение на местните с множество барове, ресторанти, галерии, музеи, училища, спортни зали и игрища.

Дъгата в края на обиколката, която успях да хвана в последния момент.

Прочутата скулптура, посветена на края на Втората световна война и посрещането на завърналите се от фронта американски войници, с която гражданите на Сан Диего /не съм знаела, че градът е бил откупен от американското правителство след Мексиканската война - задължително да се осведомя у дома за историята на града/отдават своята почит към победата на съюзнците над фашистка Германия. Скулпурата се възприема като символ на световния мир и знаково място за снимки /е, и аз не останах назад/. Зад нея е военно-историческия музей Midway, разположен върху пенсиониран /според мен/ самолетоносач с постоянни експозиции и множество посетители. За съжаление не успях да се вредя в работното му време, но дори и отвън изглежда много внушително и видях доста посетители. В непосредствена близост са изградени хангари за производство и ремонт на самолети непосредствено след Втората световна война, които фунционират и досега.

Като за начало спряхме на обществения парк Балбоа - една приказка от зеленина, чистота, цветя, мирис на пролет и земя. Не зная дали 1 месец ще е достатъчен да обходиш всички кътчета, да посетиш всички музеи, изложби, градини, камбаните на местната църква пееха, шадравани, водни лилии, лалета, разцъфнали дървета и храсти.

Този път преобладаваха местни - семейства, ученици, туристите бяхме малцинство /изненада, нали?/. Заради ограниченото ни време и снимките успях последна да се кача на автобуса, което се повтори и при следващото спиране /ха-ха-ха/. Даже аз се засрамих от себе си, но за това кратко време какво да успееш по-напред - да слушаш, да гледаш, да снимаш, или какво друго? Съсредоточих се върху снимките, останалите подробности ще си ги наваксам с чичко Гугул, не сте ли съгласни с мен?

Последва Ла Хоя - част от крайбрежието и дом на морски лъвове, корморани, пеликани и др. хвъркати, водни и земноводни животни. Такова нещо не съм виждала, нито чувала! Морските лъвове сега отглеждат потомството си и родителските грижи са пример и за човешките такива. Групи семейства спят, гмуркат се, търсят храна, надзирават малките и чрез специфични звуци /няма с какво да ги сравня, не познавам такива, може би като делфините?/ общуват помежду си. По радиоредбата непрекъснато се чуват указания към посетителите да стоят далеч от животните. Има указателни табели, които поясняват задълженията на зрителите, а те са много - от всяка възраст, ученици, дошли да проведат урок по биология/зоология, туристи. Чудя са как се издържат хотелите наоколо, тъй като плаж няма, само скали, камъни и огромни вълни.

Последен в списъка за днес беше Old Town San Diego, със стари, но добре поддържани къщи, някои от тях превърнати в хотели, кафенета, магазинчета, галерии, арт-работилници, църквата Непорочното зачатие, и отново грижливо отгледани трева, храсти, цветя, вековни дървета. Автобусчетата на Hop-off-Hop-on са като захарни бонбончета - във всякакви пастелни цветове.

Да сте виждали такива кактуси?

А такива, не съм сигурна, но мисля, че това е агаве?!?!?

Денят завърши с прекрасната Травиата на Верди /в съкратена версия, разбира се/. По своему отпразнувах рождения ден на сина ми /много далеч, но с цялото си сърце мислено с него и семейството ми - получих снимки от милото тържество/. Да се насладя за вечната музика на Верди е най-големият подарък, който мога да си направя. Да припомня, че с подкрепата на моите деца това пътуване стана факт, за който никога няма да мога да им се отблагодаря!

Дни 35 и 36 - 06-07.02.2019 - Лос Анжелис и Гран Каньон

Чудя се откъде да започна, за да опиша всичките си емоции и впечатления?

В 9.30 ч. сутринта потеглихме от порта на ЛА към Лас Вегас и близо 1 час напускахме пределите на града, 17-и в света от пристанищните градове в света. Гидът Джон и шофьорът Карлос /от Салвадор/ бяха с нас през тези 2 незабравими дни - самото пътуване, спирането за обяд и почивки, настаняването в MGM хотела /най-големият в ЛВ - да, бе да, едно шампоанче нямаше в банята?!?!?/ с над 5000 стаи, посещението на шоуто на Цирк де Солей и Гран Каньон Запад - все знакови места за туриста.

След като напуснахме ЛА, поехме по легендарния 66 route с дължина 3200 км. - от Чикаго до Пасифика от северо-изток на юго-запад. На времето Айзенхауер го е обявил за безплатен, тъй като има и платени пътища. По тази причина е много, много натоварен - камиони от всякакъв калибър, автобуси, леки коли, каравани и каквото и да се сетиш /без мотори, мотопеди и колела, разбира се/. Магистралата е с 5 ленти + една аварийна. На следващата вечер, когато се връщахме към ЛА, пътят представляваше гердан от бели и червени светлини, каква феерия само! Гидът каза, че има много хора, които пътуват по няколко часа в двете посоки ежедневно за работа, тъй като не могат да си позволят лукса да живеят в ЛА, където е мнооого скъпо. По тази причина и трафикът е кошмарен /да не се вайкат българските шофьори, нали?/

Всички пасажери от кораба се събрахме в 4 автобуса, както казах преди, тура беше продаден предварително и не фигурираше в предложенията на туристическия офис - само 4 българи, японци, французи, южноафриканци и др. Преминахме през моста Сант Томас с дължина 2 км. и на връщане късно вечерта го видяхме ефектно осветен в синьо. Пътят ни минаваше встрани от градчета, както става по магистралите в света.

Успоредно на шосето е изградена ж.п.линия с толкова много вагони в композициите, че изгубих бройката им - изброих ги докъм 100 /локомотиви имаше не само в началото и в края на композииците, но и в средата/, а имаше и двойни вагони - един над друг!!! Гидът поясни, че тя е използвана много интензивно, защото осъществява търговските връзки между Източното и Западно крайбрежие на Америка - обичайно към ЛА вагоните са празни, а в обратната посока - пълни.

Известното предградие Санта Моника - дом на множество знаменитести, е разположен на запад от порта. Имаше тур и дотам, но аз предпочетох да посетя Гран Каньон - едно от съвременните чудеса на света, сътворен от природата.

Пресичаме планините Сан Габриел и Сан Бернадино, със засрежените им върховете, които наблюдавах сутринта. Пътищата се поддържат в перфектно състояние, защото са много важни за икономиката на страната. Тревните площи /там, където има/ също са в много добро състояние, изградени са съоръжения за отвеждане на дъждовни води и такива от снеготопене - такива чисти дълбоки ровини, не съм виждала. От годините са се случвали наводнения и сега тези съоръжения отвеждат придошлите води, когато това се налага /сигурно е било страшно, за да се вземат такива мерки/. Пътните знаци се редуваха непрекъснато, най-вече тези за ограничаване скоростта на МПС, шумоизолиращите 3-метрови стени /главно бетонни/, тук-там някой соларен парк /в близост до ЛВ/, но ме изненада липсата на ветрогенератори /явно няма достатъчно ветрове, за да ги направи изгодни/.

В края на януари е валяло проливно /и съоръженията са си свършили работата/, но сега времето е перфектно, като за нас - чисто небе, ярко слънце, но доста студено.

Джон /гидът/ репликира мърморенето ни от дългото пътуване - това да не ви е Монако или Сан Марино, разстоянията са големи и това изисква време. И действително почти цял работен ден пътувахме от ЛА до ЛВ! Забелязах, че колите не карат на фарове, както е у нас, а само на габарити.

За обяд спираме в Барстоу, неголямо за техните размери градче, център за ремонт на самолети. Имат си всичко - държавни и общински институции, училища, спортни площадки и много, много американски знамена. В saloon-а /по моему механа, от "любимия" ми тип заведение - сувенирчета, украси, маски, снимки, китари, маси и столове, така нагъсто, че се побутваме по лактите - дали в ерата на настоящата пандемия не са го реорганизирали?/ настъпи тотално объркване. Бяхме около 200 човека, за които според мен те нямаха готовност да ни обслужат едновременно - само 2-3 сервитьори, как да се случи за това кратко време??? Забавеното обслужване, объркани поръчки, някои храни се свършиха изведнъж?!?!?, дори нямаше време да си видим десерта! /както писах преди, в резултат на това недоразумение от цената на тура ни приспаднаха 20%, което оценявам като жест на извинение за случилото се/. Е, не умряхме от глад, но суматохата беше тотална. Бях настанена на една маса с французи и италианци, които не говореха английски и размяна на мнения не се състоя.

Силно ме впечатлиха сервитьорките - дебели, отегчени, с такава досада ни обслужваха, че все едно гледах филм на живо за живота на малко американско градче, където се бях отбила за едно питие, но ние бяхме изнервени и гладни туристи, добре, че поне виното имаше приличен цвят и вкус!!!

Пресичайки каньона Summit навлизаме в пустинята Мухабе /Mujabe, Muhabe, срещаме го изписано по различни начини/. Виждала съм пустинята край Дубай, но тази тук няма нищо общо с нея. Набиват се в очи ниската растителност, множество кактуси с различен вид и големина, с издигане във височина, храсталаците стават все по ниски. Върховете на възвишенията са като посипани с пудра захар, дали е сняг? Височината им варира от 3000-4000 feet /може да ги пресметнете за по-голяма достоверност, като имате предвид, че една стъпка е 33 см./ Вероятно е сняг, в началото на февруари сме, все пак. На няколко пъти видях табели "за продан" и искрено се зачудих кой и за какво ще купува земя тук, освен ако няма някакви залежи - нефт, руда, злато? Бензиностанциите са доста нарядко, тук-там отбивки за почивка. Съзрях табела с указаната посока към Долината на смъртта с нейните 57 градуса, дали пък Карлос няма да кривне по нея и да изпита издържливостта ни в тази екстремална и изключително негостоприемна част от света? Срещнахме табела за Solt Lake Sity, не обърнах внимание на разстоянието до него, но да допълня, че те са изписани в мили, което налага пресмятането им в километри.

Спускането към ЛВ отново ме изненада - като в детските ми представи за пустиня - равно и гладко като тепсия, безкрайна магистрала, ж.п. линия и много движение /около 17 ч., разбираемо/.

Едва успях да се преоблека и тичешком се отправихме към Bellagio-хотел, където присъствахме на шоуто О на Цирк де Солей. Целият спектакъл от 90 минути се състоя във водна среда. Много акробати, фантазия, огромно количество техника, съвършено изпълнение. Музика и певци на живо, от някои балкони се изливаше също вода, до мен достигаха пръските /това се повтори почти и в Дубай, но затова по към края на пътуването/. Гледала съм също постановката Алегрия във филмов вариант, трупата е гостувала и в София, но на живо преживяването си струва всяка стотинка. Разбираемо е защо не е разрешено снимането, няма диск /нова продукция е все пак/, но пък сувенири има в изобилие и на достатъчно високи цени. Не се поскъпих, взех достатъчно, няма всеки ден да имам удоволствието да се срещна с това изкуство, нали?

За да ви въведа в атмосферата на този хотел, снимах тавана със стъкло от Мурано /според мен/ от разноцветни чадъри. Няма такава красота!

Няколко зали на хотела са украсени по повод Китайската нова година /вече споменах за нея по-горе/ и предстоящата Годината на прасето. Да му мислят свинчовчетата!

Belladgio е култов хотел в ЛВ, наред с всичко друго и с пеещите фонтани /тези в Сингапур са с една класа над тях, но за това по-късно/. В съпровод на известна песен на Шер /не си спомням точно заглавието й/ водните струи се издигаха над повърхността, изписвайки изящни форми.

Върнах се пеша в моя хотел, макар че беше доста късно, но пък кога пак ще ми се отдаде случай да дойда в ЛВ и да усетя типичната му атмосфера - то не са светлини и реклами, много хора и о, ужас, бебешки колички посред нощ, при 5 градуса момичета в оскъдно облекло /по прашки и пера/ кръстосваха улиците, подканяха туристите да се снимат в тях срещу смешни пари. Ами да, за да си изкарват прехраната по трудния начин трябва да положат усилия да се изучат, а това не е за всеки - трябва постоянство и много, много труд години наред. Питам се какво ще се случи с тях след 5-10 години, когато остареят - ще ги заместят други, а те самите как ще се справят с живота?

На връщане към хотела станах свидетел на нещо куриозно, за което имах известни съмнения. Немско семейство, мъжът от което ходи с бастун, когато иска да получи някакво предимство - качване, настаняване, и припка като младеж, когато никой не го гледа. Срамно, смешно и тъжно, да спекулираш със здравето си е като бумеранг, непременно някога ще се обърне към теб и ще ти дада заслуженото.

За малко да се изгубя в този лабиринт от игрални зали и кътчета за хазарт.......няма край, играе се денонощно, музика, дим, залози, печалби и загуби, всеки с късмета си.

Сутринта в 4.30 ч. сме строени във фоайето на път за големия ден - срещата с ГКЗ /Гран Каньон Запад/, получили закуската и обяда в кутии.

Срещата с изгрева и новия ден в пустинята /този път Аризонската/ е преживяване, което не се забравя доживот. Изпратихме го отново в пустинята /Джон е прав - голяма страна, дълги разстояние, часове придвижване, но за нищичко не съжалявам/.

Трафикът в 6-6.30 ч. е доста натоварен, че се запитах кога все пак хората тук спят. Центърът на ЛВ е едно, а съпътстващите го квартали /според гида с тези постройки мафията е изпирала парите от хазарта/ - нещо друго /а животът в тях - съвсем различно - справка романът Щиглецът от Дона Тарт/.

Преди и след посещението на ГК ми направи впечатление, че за разлика от Мухабе, тук в Аризонската пустиня кипи живот - малки къщички със заградени дворове, знамена, групирани или поединично, конеферми, крави и бизони, плантации с млади насаждения, приспособили се към климата, бензиностанции посред нищото, дори и лодки. Гидът сподели, че тук много хора, които бягат от закона, намират своето място, аз пък видях полицейско управление, училища, социални служби. Явно животът е устроен така, че всеки да се чуства добре.

Щатът Аризона е с различно време от това в Невада и ЛВ /не запомних точно, но мога да проверя по-късно/. Релефът силно ми напомня Исландия, ниска растителност, сипеи, изсечени върхове и скали, стръмно спускащи се към пътя. В дъното се вижда река Колорадо, пресичаща по дължина целия каньон.

Семпъл пътен знак указва, че навлизаме в Аризона. Покрай пътя спретнато са подредени пощенски кутии /както е във филмите/. Самият каньон е дълъг над 400 км., но ние ще посетим Западната му част. Той се стопанисва и управлява от индианското племе хулапаи. И действително - всичко от входа до изхода, се контролира от тях. Стъпваш само, където е безопасно, има два обособени къта за наблюдение - eagl и guanо, където изгледът е най-величествен. При стъклената платформа оставяш в шкафчета всичко, което снима - телефон, фотоапарат, таблет и се задоволяваш с преминаването върху повърхността /разбираемо, инвестицията е огромна и трябва да се изплати/. Докато чакаме реда си, се запознаваме с изложената експозиция за бита и живота на това племе. Придружва ни жена е от този етнос - приятна и усмихната, облечена в типични дрехи.

Гледката е зашеметяваща, урвите карат косата ти да се изправя и кожата да настръхва!

В дъното тече река Колорадо.

Мили Боже! Какво величие, какви усилия и колко време й е било нужно на природата да сътвори това чудо! От наблюдателните пунктове до дъното на каньона, където проблясва водата има почти километър. Организират се специални турове за хора с подходяща физическа подготовка за слизане до дъното, рафтинг-турове, полети с хеликоптер над него. Възможности много, но както и да го видиш, все е покъртително. Това човек не може да го направи дори със съвременна техника и не е нужно. По-велик творец от природата няма. Трябва да й се поклоним за това, че ни е дарила такива чудеса.

За първи път в живота си видях орел, много орли, които обитават местността. Има и растителност, ниска и обрулена от вятъра. Борба за живот!

Да обобщим за финал - пътища /много/, трафик /натоварен/, ЛВ /реплика на световни забележителности/ с неговите хазартни пристрастия, О-спектакъла на Цирк де Солей и спектакъла на природата Гран Каньон. Каквито и епитети да използвам, няма да са достатъчни да обхванат и предадат впечатленията и емоциите, съпътствали ме през тези два дни. Дори не усетих липсата на сън, явно адреналина ми е бил висок, добре че следващия ден ще премине в плаване към Сан Франциско, където отново ме чакат нови предизвикателства. Да се надявам, че ще съм готова да ги посрещна.

Ден 37 - 08.02.2019 г. - в океана

Хубавото на този ден е, че ще се отдам на релакс, тъй като няма график, няма тур, прелитане от обект на обект. Ще опиша преживелиците от вчера, ще разгледам снимките, ще се отдам на заслужена почивка. Главата ми е пълна с впечатления и гледки, научих много нови неща, видях неподозирани красоти. Предполагам обаче, че и тук има проблеми, скрити от окото на туриста, така че няма как да бъде само цветя и рози. Посетих образователна лекция, присъствах като зрител на урок по танци /типични американски кънтри танци/ - много стъпки, завъртания, смяна на партньорите, колоритните полички на момичетата в ярки цветове. Харесвам кънтри-музиката, много е жизнерадостна и ведра.

Представлението в театъра отново ме изненада с богатството на костюмите, декорите, уменията на акробатите /този път изпълненията бяха с колела в три размера/, жонглиране с бухалки - и всичко това на фона на популярна музика.

Този лежерен ден беше много необходим, като се има предвид, че ни предстоят 3 дни в Сан Франциско и мечтаните от мен забележителности - Голдън гейт и Напа Вали. Очаквавйте продължение! /нали така завършват някои филми?/.

Дни 38, 39 и 40 - 09-11.02.2019 г. Сан Франциско

Още от рано се паркирах на откритата палуба на 16-етаж да посрещна прословутия Голдън Гейт - студ, мраз, лека мъгла, в която като призрак видях неговите контури /и другият San Francisco Bay Bridge, който е по-нов и красиво оцветен нощем/.

И зловещият Алкатрас - последен пристан на престъпниците, главно действащо лице на редица статии, книги, филми.

Посреща ни крайбрежен кораб, изпълняващ традиционен морски поздрав! Водна феерия.

Пълни с климатични изненади дни в СФ - дъжд, слънце, вятър, мъгла /само сняг липсваше!/. Както казва и екскурзоводката глобалното затопляне си казва думата - само преди броени дни е валял сняг, което не е типично за тук. А много от нас смятат, че темата за това затопляне е преекспонирана, но пък го усещаме навсякъде.

Съботният ден за американските семейства е свещен. Наблюдавах множество тичащи хора, някои дори едновременно с това тикаха детски колички, с велосипеди, сегуй и тротинетки, футбол и волейбол, дори имаше смелчаци, които си бяха потопили краката в океана - вълните бяха огромни!!!

В музея на Калифорнийската академия на науките бяха довели ученици, имаше и семейства с по няколко /3-5/ деца. По пътя ни към Голдън Гейт парк - разкошен огромен парк с пищна, окъпана от дъжда растителност, с разцъфнали магнолии и някои плодни дръвчета в розово, лалета, нарциси отново преобладаваха семейства с деца /макар че беше рано сутрин/.

Трафикът ни позволи бързо и лесно да прекосим разстоянието от порта /бяхме спряли до легендарния 39 кей/ до Двореца на изящните изкуства. През целия път внимателно наблюдавах кварталите, през които преминавахме - прясно боядисани в бонбонени цветове едно и дву-етажни къщички с малки /като носни кърпи/ дворчета, отново цъфнали храсти и цветя. Не видях никакъв боклук, нямаше решетки по прозорците и вратите, не срещнах бездомници /по-късно в центъра забелязах кухни за бездомни и огромни опашки, някъде полицията ги разгонваше, не видях етноса или възрастта им, но от отношението на полицаите личеше неприязанта им към тях/.

Комплексът е съставен от 3 павилиона в бароков стил, с прекрасни орнаменти и статуи, колонади и покриви, семпъл парк, езерце, фонтани, лебеди. За съжаление от мерак да направя достатъчно снимки, пропуснах обясненията на гида, не че говореше ясно и членоразделно /тя дори не си направи труда да се съобрази, че ние не говорим американски английски, дори ни накара сами да си късаме отрязъците от билетите - а, още ковид-вируса не се беше появил, чудно как сега оцелява???/. Хубавото на днешното време е, че информацията е лесно достъпна, така че ако някой живо се интересува от този обект, винаги може да го провери в Гугъл. За мен беше важно да усетя духа на мястото, атмосферата, реда и чистотата, които срещам в големия американски град /по думите на гида СФ има 8 млн. жители/.

Очевидно пасторалната гледка има място в по-скъпите квартали, центърът е отреден за небостъргачи и корпоративни здания, хотели, банки - студени стъклено-бетонни сгради, в които слънцето се отразява /когато го има/ и дъжда ги мие, криволичещи улички и прословутите трамваи, с безброй МПС от всякакъв вид и калибър, арт-галерии, ресторанчета, кафенета. В последните завършва семейната събота с обилна храна и пиене и така всички са щастливи! Да не пропусна да спомена наличието на училища, школи, спортни зали и игрища, хотелчета, болници /как ли се справят сега в тази чудовищна пандемия???/

Неусетно пристигаме до Голдън Гейт /с дължина близо 3 км./ - и, изнедааааа - няма никакво злато /шегичка/, целият е боядисан в червено /за предпазване от корозия/. Вероятно, когато е строен - през 30-те години на 20 в. е струвал много злато - в пари, ресурси - материални и човешки, време и препятствия. Целта е била и си остава свързването на отделните части на града, улесняване на транспорта и по тази причина го наричат златен /който се интересува от техническите характеристики, моля да се обърне към Интернет/. Характерна е мъглата, която често го покрива, както това се случи няколко пъти при престоя ни тук, прибоят в далечината, който прави корабоплаването силно затруднено.

Много туристи /и аз, разбира се, кога ли пак ще дойда отново?/ го използваха за фон на снимки си.

Този паменик ме покърти - такива тъжни очи не бях срещала досега. Морякът е приготвил торбата си, вероятно за да потегли отново на път, оставяйки всичко зад гърба си - дом, семейство, деца. Просто дългът го зове, такава е съдбата на тези, които са се обрекли на морето. И действително, паметникът е посветен на хилядите безименни мъже, отдали живота си на тежката професия.

Ще се върна отново да разкажа малко повече за Калифорнийската академия на науките. Разположена е в не много голям парк, където в новия музей на изкуствата предстои откриването на изложба на Моне /няма време да посетим настоящи експозиции, бързаме за следващия обект!/. Изградена е доста голяма естрада за изнасяне на концерти на открито, има шатри за отдаване на колела и сегуй под наем, статуии, фонтани. И тук семейства, ученици, спортуващи /източни бойни изкуства/, младежи, но проливният дъжд ги прогони.

Забелязах позлатена статуя на Джузепе Верди, Бетовен и много други известни личности.

Изкачваме Туин пийкс /но не по филма/ - най-високата 500 м. част на СФ. Дъжд, дъжд, как не спря, но това не ми попречи на направя снимки, от които се вижда откъде идва бурята.

Неописуема красота - огрени от слънцето квартали, залива в дъното, дъждовните облаци, и така с часове.

Спряхме пред City Hall - величествена сграда и голям площад пред нея. Паметникът в единия край /от 1848 г./ упоменава всичките съставляващи града квартали и историческия им принос за неговото развитие.

Последва зоната на Чайна таун /къде без нея?/, сити-то /тази гледка на извисяващи се сгради силно ме подтиска, добре че са съсредоточени в центъра/, трамваи /прочутите/, тролейбуси, метро, пътнически корабчета осигуряват придвижването на тези милиони жители - работещи, учащи, живеещи тук, без да броим туристите!

В близост до акостиралия ни кораб е прочутият 39 кей /вече го споменах/ - търговски и развлекателен център, място за арт-инсталации, за моя изненада много от обектите бяха затворени /в събота?/. Магазинчета, будки, лавки, много пролетни цветя и отново дъжд, дъжд, дъжд. Бърз шопинг за сувенири и дъждобран!, музика, много млади хора, които не се плашат от дъжда. Уморени, отегчени, груби продавачи, повечето мигранти, които едва понасят туристите?!?!?, защо ли няма изненада, но все пак от нас им идват заплатите и осигуровките, ако имат такива!!!!!!

Оказа се, че днешният тур /10.02/ е вечерен, по тази причина разполагам с целия предиобед за самостоятелни занимания. Реших да се кача на Hop-OF-Hop-Off, купих си билет и хоп - ето ме в него. Шофьорката е мнооого едра афроамериканка /не дай Боже да кажеш негър - ще те разчастят, било дискриминация, о, времена, о, драми, какво му е обидното на негър, не знам, но съвременния термин звучи много префърцунено/. Тя самата е много груба и безпардонна, добре че не зная псувните, иначе бих потънала в земята от срам, но тонът е достатъчно красноречив за какво става дума!

Студът продължава - дебело палто, шал, ръкавици, дъждобран, през цялото време зъзнах /а само преди седмица се пържех в жегата над 30 градуса!!!/.

Маршрутът по тази линия почти повтори пътя от вчера, този път обаче можех да отделя повече време за интересуващите ме неща, слушайки аудио-лекцията. Тъй като е неделя, много магазини бяха затворени, движението - рехаво, но спортуващите - доста повече. Обърнах внимание, че велосипедите се движат в специална лента на пътното платно.

Вечерният тур се оказа много интересен. От порта ни откараха до кей 43 1/2, откъдето се качихме на прилично двуетажно туристическо корабче Red and White fleet, с което се разхождахе близо 2 ч. в залива на СФ. Най-напред потеглихме към залеза и Голдън Гейт - дълбочината на водата под него е 100 м., което обяснява образуваните големи вълни. То не бяха снимки от всякакви ъгли, то не беше притичване от единия до другия край на корабчето, няма такава красота, такава емоция. В обратната посока към по-съвременния мост SFBayBridge заобиколихме прословутия отстров Алкатрас. Дори не погледнах към това злокобно място, толкова мрачно и подтискащо. Спусналата се вечер ме предизвика да сътворя серия от снимки под надслов SFbynight. Не претендирам за високо качество, но емоцията, съпровождаща тяхното правене, ме изпълваше със задоволство. Да му мисли Инстаграм!

На кораба ни сервираха бюфет с техни си сандвичи и салати, вино - бяло и червено, кока-кола. Млад мъж от персонала с китара създаваше настроение, честно казано, дори не го слушах, бях заета да гледам, гледам, снимам, снимам .....И днес, когато пиша в този блог, пред очите ми са всички гледки, а мислите и сърцето ми са там, където изживях прекрасни мигове и изпитах незабравими емоции!

Последният ден в СФ също остави много снимки, преживявания и чувства, които трябва да се изпитат от всеки /ако имате тази възможност, разбира се/. На път към Napavalley, Sonoma, Sausolito се почуствах като героинята на Джек Лондон от "Малката стопанка на голямата къща".

Излизайки от СФ, поемаме на север. Безкрайни лозови масиви, хълмчета, коне и крави, работници и машини по полето, много вода. Близостта на океана, езера и микроязовири, хълмистият терен, правите редици на гроздовите насаждения и мекият климат създават особено благориятни условия за винопроизводството. Множество малки винарии /около 400 на брой по данни на местната асоциация/ създават световноизвестните калифорнийски вина /опитах някои от тях в определените ни за посещение 2 винарни - заслужават вниманито ми!/. Според Фран /гид за деня/ 90% от винопроизводството на САЩ е съсредоточено в областта Сакраменто. Гледката силно ми напомня на тази в Медок /югозападна Франция/ с тази разлика, че тук е по-хълмисто. Първи испанците започнали да произвеждат вино тук /справка романът Първият американец на К.Керам/.

В дневната програма ще посетим 2 винарии - Мадона /малка семейна, основана през 1913 г. / и Робърт Мондови /много по-голяма, учредена през 1966 г./

Сезонът едва започва, но почти навсякъде има техника и работници /у нас по това време лозята се зарязват, може би и тук това се прави, но аз ни видях/. През цялата обиколта гидът пояснява, че не се използват пестициди и продукцията е еко, дали?Около лозята на много места срещаме водоеми, вероятно за евентуални суши през лятото.

Прословутата Напа Вали е малко градче, с една рекичка /като Перловската в София/, баптиска църква, много цветя, цъфнали дървета и храсти /забелязах покрити рози, може би заради сланите рано сутрин?/, мемориал, посветен на жертвите от 11.9.

Кокетни къщички, спретнати дворчета /видях табели, на които се упоменава, че използваната вода за поливане не е питейна!/, училища, спортни площадки, местна администрация. За моя изненада работеше само нещо като нашите Хали - магазинчета, бюфети, хранителни и промишлени стоки и, естествено щанд за предстоящия 14 февруари Св.Валентин.

Местна забележителност - пътуващ NapaValleyWineTour. Не случайно американците са нация за правене на пари от всичко - купуваш бракувани ж.п.вагони, реновираш ги и хоп - парите валят от само себе си! Да, но трябва печеливша идея, малко капитал, много работа и щипка късмет. Сядаш във влака, ядеш, пиеш, слушаш разказа на лектора за пътя на напитката ти в чашата от лозето до нея. През лятото прозорците са отворени за прохлада. Какво му трябва на човека, цената не беше висока, важното са повече гости, печалбата идва от оборота, а не от високите цени - икономическа логика!

На връщане спряхме в Сансолито /наричат го Порто Фино на Пасифика/, кокетни къщички, хотелчета, ресторанти /затворени - сезонът още не е настъпил/. В дъното на втората снимка се вижда центъра на СФ. Екзотични птици, много зеленина и цветя, идеално място за релакс през всяко време на годината.

Сбогуването ми със СФ приключи с множество снимки, впечатления, които чакат да бъдат споделени, вълнения от изживяното. Само като си представя, че съм посетила места, описани от великия Джек Лондон, ме кара да се гордея със себе си за куража да предприема сама това пътуване. Дано издържа докрая здрава и силна!

Дни 41, 42, 43 и 44 - 12, 13, 14 и 15.02.2019 - в океана

Предстоят 4 поредни дни за релакс и обобщаване на видяното и преживяното. Не е лесно всичко да възстановиш от паметта си, особено ако не си водиш записки по време на случващото се, то няма и как това да стане. Само си представете да си пишеш бележки, както правят писателите, когато ги връхлети вдъхновението!!! Е, още не съм с такива способности, затова разчитам да си припомня събитията и местата от САЩ, защото едва ли ще дойда някога отново тук/.

Океанът е мнооого сърдит - бурен вятър, огромни вълни, дъжд, студ, по коридорите са поставени пликчета за ... повръщане /ако изпиташ повици за това/. И затова са се погрижили от корабното ръководство!!! Цяла нощ корабът не спря да се клати, скърца, огъва, пъшка и пука, дори концертът в театъра бе отложен. Такава морска буря не съм преживявала през всичките ми пътувания /оказа се, че все още нищо не съм видяла, не съм предполагала за това, което се случи в Западна Австралия, но за нея - по-късно/. От съображения за сигурност басейните бяха почти източени, но дори оставената в тях вода се плискаше от единия до другия край и опръскваше всичко и всички около него.

Изглежда бурята беше прекъснала и работата на пос-терминалите за разплащания.

Заниманията по интереси за мен следват обичайния ред - ръкоделие, лекция, музикален следобед, представление в театъра. Нито миг бездействие и така времето тече неусетно. Направих си ефектна гривна от медна тел!?!?! Имаме нов екип за тези занимания - бащата Джо Маджик /предполагам псевдоним/ - много колоритен мъж на средна възраст, командваше екипа, съпругата, синът и дъщерята/снахата - помагаха с материали и съвети /по-късно ни съдействаха в дегезирането за партито по случай преминаване на екватора, очаквайте подробности......./

Лекцията бе посветена на вулканичния триъгълник с връх Хаваи, който ни предстои да посетим. Този път лектор беше Клавдия /германка/ и нейният английски бе напълно разбираем за мен /друго си е, когато английския не ти е роден, повече се стараеш да говориш правилно и другите да те разбират!!!/.

Лекцията завърши много вълнуващото - с изпълнението на вечния хит на Израел Камикавиво'оле Somewhere over the rainbow в съпровод на укулеле. Има такива певци, които остават във времето с една-единствена песен - неостаряващ хит, звучащ актуално и днес, а може би - и в бъдеще.

Следобедният концерт в театъра Музикален сезон World Cruise 19 - Барокова среща на дамите - 2-те сопрано, цигулка и пиано. Въпреки вълнението съставът се справи успешно /жени са, все пак, издръжливият пол, нали?/. Нежно и красиво, мелодично и затрогващо, всеки тон излъчваше вечните човешки чувства- любов, вярност, надежда! А вечерта световно /не/известният Пол Кудурис /от гръцко потекло, според мен, видно от фамилията/ от Тексас на 3 вида китари и синтезатор изпълни някои евъргрийни, а финалът /познайте от първи път/ - сиртаки. Често повтарям за смислената подготовка на круизната компания относно запълването на дните в морето/океана. Има предложения за всякакъв вкус - спорт /йога, аеробика, стречинг, изкуство /пеене, стъклопис, фотография/, танци /каквито се сетите/, образователни лекции, занаяти /бродерия, оплитане възли/. Може нещо да съм пропуснала, а ако е така - моля за вашето извинение.

В арт-работилницата оцветих гипсова отливка на сърчице - подготовка за Св.Валентин. Този "празник" е привнесен за българската култура, считам го за чисто търговски, подтикващ към бясно пазаруване. Мисля, че любовта не се нуждае от такава показност, това са толкова интимни чувства, които не търпят чуждо око. Но това си е лично мое мнение и никого не задължавам да се съгласява с мен. Такова е отношението ми и към 8-ми март - цяла година те възприемат като част от мебелировката, а в този ден се отчитат с едно цвете /може би има жени, които целогодишно са в ролята на осмомартенско цвете, но аз не съм от тях, како Сийке!/.

Образователната лекция бе посветена на Големия остров Хило, който предстои да посетим. Изумих се от твърдението на Клавдия, че на него се наброяват 11 климатични зони и непрестанен дъжд. Вулканите там не са като Етна - конусовидни, а калдерни, т.е. дупки с бълбукаща, къкреща, съскаща лава.

Следобедният коктейл на капитана /поканата важи по нации - тук бяхме почти цялата българска група, аз все още съм липсващият 11-ти/ - шампанско, портокалов сок, чипс, ръкостискане лично с капитана. Много по-късно такъв отново се състоя по повод връчването на символичен плакет от посетеното пристанище и поставянето му в специален ъгъл, заедно с множество други - по един за всяка посетена страна. Такава тук е традицията, която е чест да посетиш, това не се случва всеки ден, нали?

Вечерта в театъра вентилокрист изнесе шоу, посрещнато с радост от публиката, дори аз го преглътнах.

Отново връщане часовника назад - разликата с България вече е 12 ч.!!!

През последния ден в океана за моя изненада се оказа, че не съм толкова непохватна - изработих си колие! От проста алуминиева, различно оцветена тел, спираловидно усукана и една връвчица се получи красиво бижу, което ще зарадва някоя от приятелките ми.

Днешната образователна лекция е посветена на Хонолулу, на местния език се превежда "защитено пристанище". Първите заселници на острова идват от Полинезия и остават трайни следи в културата и бита и до днес. Ако посетим /дали?/ Полинезийския културен институт ще видим в снимки и артефакти потвърждение на това становище. През 20-те години на 20 в. Хаваи стават 50-ия американски щат с местно самоуправление, местен парламент /сградата е с неизменно присъствие във всяка от сериите на Хавай-5/. Английският език е единият официално признат, а местният им е толкова труден за произнасяне - има много гласни в думите, че не мога да ги кажа.

В другата лекция млада биоложка от Белгия ни запозна с китовете - видове, разлики във външния вид на половете, миграция /повече от 9000 км. - от Аляска до топлите води на Централна Америка/ и местообитаване /ЦА за раждането на малките и след това обратно към Аляска и всичко това 2 пъти годишно/. Интересно ми бе да науча, че бремеността продължава 11 месеца, теглото на новороденото - 300 кг., а дължината - повече от 3 м.!!! Оказа се, че само мъжките "пеят", за да привличат женските.

Любопитно ми е какво ще ни предложи 50-ия щат Хаваи, ще видим, ще оценим, ще снимаме, ще наблюдаваме и анализираме. Чакате ли с нетърпение и вие???

Ден 45 - 16.02.2019 г. - Хаваи /Хило/

Красиво, свежо, пищно, чисто, многоцветно като по филмите. Джон /гидът за днес - канадец/ толкова бързо говори, предъвквайки думите, че не си правя труда да го слушам, улавям по някое време нещо, но като цяло го игнорирам /самият той признава за американския си английски, звучащ като жаргон, оправданието ми да не го отразявам/.

Съсредоточавам се върху гледките около себе си, прекрасното време /след студа в СФ/, стъпвайки по тревата имам усещане, че вървя по мнооого дебел килим. След обяд заваля обилно, както и се очакваше и това обяснява особения строеж на местните домове. Нещо като наколни жилища /предимно едноетажни/ - горната част е разположена върху колони /1.5-2 м. височина/, вероятно за да се оттича водата след проливните дъждове. С изключение на държавните сгради и хотелите, всички останали са дървени /заради честите тропически бури, урагани и тайфуни, може би?/ Според Джон цунами връхлитат острова - от север /откъм Япония/ и от юг /откъм Чили/. Друга причина са постоянно действащите вулкани - 5 на брой, честите земетресения, свързани с изригването им. А пътищата са перфектно поддържани, да им се чудиш как го постигат това??? Брегът е каменист, отломки от лава служат като огради. Много спортни площадки и игрища, бейзболни стадиони, голф терени и масов спорт /събота сутрин!/. Детски площадки, езерца в прекрасно поддържани паркове, романтични мостчета и кътчета за усамотяване, романтика!!! Тук-таме яхти, малко сърфисти след прибоя.

Вече споменах за литофитите /паразитните растения/, ето и тук се натъкнах на тях във вид на изумителната орхидея. Екзотична растителност - дървета и храсти, цветя и задължително паркирани голеееми коли - главно пикапи в предния двор. Изобилстват кафеени дървета, папая, макадамия с коренища, толкова огрооомни, сякаш излезли от приказки за чудовища. Почвата е черна, което се дължи на вулканичния произход, дори и плажовете /потресох се когато видят плажуващи върху черния пясък, свикнала съм с жълтия му цвят у дома!/. Ежедневните валежи осигуряват необходимата влага, високите температури - достатъчни за буйната растителност - позната и непозната, в саксии и кашпи, направо в земята. Запознах се с плодовете на хлебното дърво /доста безвкусно, между другото, ако не претърпи термична обработка и не се овкуси/.

Посетихме най-известния цех за сладкарски изделя BigIsland /с магазин до него, разбира се/, който преливаше от сладкиши - бонбони, сладки, дражета, фондани и какво ли още не, опаковани изкусително с панделки, кафе, сокове и всичко за задоволяване на глава и жаждата. Приятното впечатление се допълваше от аранжировката - огледала, вази, стъкленици, панделки в различни цветове, такава феерия, че можеш да се изгубиш и опияниш, без да си пил алкохол.

След това посетихме местен фермерски пазар - малко на брой, но местно произведени стоки, плодове и зеленчуци, живо агънце за продан, самодейна трупа със специфични музикални инструменти и множество кафеени храсти и дървета. За първи път видях на живо как изглежда кафееното зърно преди кафеварката да напълни чашата ми със сутрешното кафе. Няма да повярвате - то е червено на цвят, горе-долу прилича на червената боровинка!!! Следва дълъг процес по обработката му до окончателно пакетиране на готовия продукт. Дали си даваме сметка колко хора се трудят по света, за да си позволим лукса сутрешното кафе, че даже да се глезим с допълнителни екстри - мляко, сметана, захар, различни аромати и т.н.т.н.!?!?! Редно е понякога да се замислим и за това.

Следващият обект е плантация за макадамия /още един екзотичен продукт у нас/. Пропуснах обиколката на поточната линия /груба грешка от моя страна/ само и само да направя поредица от снимки. Предполагам, че и тук хората неуморно се трудят /все пак е конвейр/, ежедневно поне по 8 ч, месеци и години наред, за да сложим на масата купичка макадамия към питието си. Още една тема за размисъл!

Най-впечатляващото посещение за деня за мен беше Rainbowl park, тук ги наричат дъждовни гори. И има защо - вековни дървета с огромни коренища, екзотични цветове и аромати, семпъл водопад и езерце под него, екопътеки и много, много туристи.

Денят приключи подобаващо в театъра с представлението Магьосникът от Оз, пищни декори, богати костюми, завладяваща музика. Утре ни предстои да посетим столицата Хонолулу, където се очертава доста богата програма, ще видим!

Дни 46 и 47 - 17-18.02.2019 - Хонулулу

Започвам разказа си за столицата на Хаваи с традиционния гердан от свежи орхидеи, които ни връчиха при напускане на кораба и преди да потеглим към града. Веднага предупреждавам, че описанието ми е доста непоследователно, тъй като емоциите определиха реда за споделянето. Мисля, че не това е най-важното в случая, а съдържанието на изложението.

Избраните турове /единият е включен в цената на круиза/ ми осигуриха комфорта да пътувам в група и да не мисля за сигурността си /видях мнооого бездомни, които бутаха количките си - точно както е по филмите/, множество полицаи из града /без преследвания като в Хаваи-5/, очакванията ми от подводния тур беше да видя корали, но такива тук няма, небостъргачите в центъра, които ме подтискат - предпочитам атмосферата на Хило, някак по-семпло, изчистено, натурално, като да се обуеш в пантофи. Не съм от гмуркачите, сърфистите - имаше и такива предложения. Да не ви обременявам с хейтене, нека гледаме позитивно на случващото се, а то си струва!

Започвам с положителните факти от Хонолулу, останалите - в края.

Както може да се очаква и тук растителността е първото, което се набива в очи - буйна, свежа, пищна, многоцветна /повтарям се, нали, но това се реалността!!!/, приятни температури, дъжд - виждаш оловните облаци, които на сектори обливат отделните квартали, много плодове и зеленчуци /доста скъпи според мен - 3.5 долара за 1 ананас, като се има предвид, че Хаваи е един от големите производители и износители на ананаси в света/. Хибискуси, бугенвилеи, циклами и други, които не познавам, а пред големите хотели /Хилтън, Шератон, Хаят и др./ задължително към тях се прибавя и шадраван. Усилен трафик и изключително добре поддържана пътна мрежа - 4-5 ленти в едната посока, виадукти и непрекъснато строителство. Отново небостъргачи, вече споделих въздействието им върху мен. Съсредоточени са в центъра на града, докато повечето административни сгради, училища, университети, болници, музеи са двуетажни, разположени в градини и паркове. Игрища - за голф, бейзбол, американски футбол, баскетбол се срещат често, както и детски площадки.

Плажът, откъдето се качваме на корабчето, а след това и на подводницата, е много широк, обществено достъпен, но всеки сам си носи стол, шезлонг, чадър?!?!? Само край хотелите имат сламени чадъри - вероятно за гостите им.

Накрая, когато спряхме пред Уайкики в центъра за шопинг, срещнахме цели семейства, нарамили плажни принадлежности, които се връщаха или отиваха на плажа. Точно 45 мин. продължи моята терапия, при това с много успешен край - осигурих си голям куфар за армаганите за моето семейство и приятелите, а когато в края на круиза в Крит срещах семейства, пазаруващи куфари, дълго време се разсмивах /вътрешно/, защото вече си бях решила проблема.

Подводната част от тура е леко разочарование - дълго мечтаните корали пак ми се изплъзнаха.

Корабчето ни отведе доста навътре /може би 500 м., а може и повече, нямам представа колко/, оттам виждах струпалите се облаци да изливат пороя си върху брега и морето.

Изведнъж от водата изплува подводница /точно като във филм за Джеймс Бонд/, от която излизаха пътници - те се качиха на корабчето, а ние заехме техните места в подводницата. Добре оттренирана процедура, нали? Спускането към дъното /дълбокомера показваше 115 стъпки

или 36 м. и продължи около 45 мин. Поради дълбочината беше доста сумрачно /за разлика от Сен Томас/, корали - няма, актинии - няма, подводна трева - няма, само останки от самолети от Втората световна война /за нея и Пърл Харбър - по-късно/, тук-там по някоя заблудена риба. За съжаление дори и Големият бариерен риф в Североизточна Австралия постепенно се губи, а пък аз съм се заоплаквала. Е, няма пълно щастие, да се надявам някъде по островите от Френска Полинезия ще извадя късмет да пипна някой друг корал на брега /както и стана/.

Сега внимание - вечерният тур включваше посещение на Germaine's luau прочут ресторански комплекс, към който пътувахме около 1 ч. Очаквам, когато съм на ресторант да срещна известна доза лукс, а този беше от "любимите" ми - пясък за под /да, беше на плажа/, дървени пейки без облегалки и степенки, върху които да се поставиш краката, дървени маси с мушами, прибори и съдове - пластмасови. Все едно съм на пикник в компания на тийнейджъри! /само оставаше да ни настанят на самия пясък!!!/. Привечер става хладно, да не кажа студено и ветровито, добре че бях се облякла по-топло /на Хаваи???, /дори си сложих и дъждобрана, заради вятъра/, в противен случай набързо щях да се озова в медицинския център на кораба/. /Румънецът - така не научих името му до края на круиза - казвах му Шопинга, защото все пазаруваше, се заля с питието си и вдигна такава врява да се връща на кораба, но така и не му се получи/. А като гледах цели семейства /неделя вечер/, облечени по летному с голи и боси деца - направо настръхвах. Местните се кефеха на шоуто, ние не го разбрахме, имаше песни, танци, викторини, състезания, изобщо купон. Дори и Mai-tai напитката не ме ентусиазира.

Трима млади мъже донесоха месото, приготвено по стара хайдушка рецепта - яма, пълна с жар, агне /може би месото беше от друг вид, аз дори не го опитах/, засипано с нагорещени камъни и затрупано с палмови листа /добре че не ни го сервираха наистина върху тях!?!?/ Салатите /обилно поляти с майонеза/ и десерта се струпаха в една чиния - да ти е сладко!!!

Посещението ни в Пърл Харбър отначало тръгна на криво - закъсняхме много /по незнайни за мен причини, полиция отклоняваше автобуса ни по обиколни пътища край градския стадион/ и оттам се започна такова лудо надпрепускане, че само се докоснахме до мемориала, без да разгледаме в детайли подробностите там.

Гидът за деня - Роб /самият той се наричаше Капитан, чудно защо ли, след като дори сам призна, че не е бивш военен, което е типично за персонала тук???/ говореше "лаейки" или "грачейки" думите /така както в романите се използва този начин на изразяване - високо, гръмко, накъсано, подчертавайки величието на американската нация на всяка дума и паразитните вметвания, които нищо не значат, но са масово използвани/. Чуствах се силно подценена /предполагам не само аз/, все едно ние бяхме някакви нищожества!!!/. /не случайно в последствие ни бяха върнати парите за този тур, значи не само аз се чуствах обидена и смачкана от тази безпардонност!!!/ Връчи ни по една карта на мястото, без никаква допълнителна информация, сякаш бяхме длъжни да сме се запознали предварително с нея, каза ни къде и кога ще ни чака автобуса ...... и изчезна, повече не го видяхме!!!!!!

Другата неприятна изненада /но правило/ е изискването да си оставиш целия личен багаж на гардероб /срещу 5 долара/, сякаш можеш в дамската си чанта да изнесеш някое торпедо ..... Паспорт, пари, кредитна карта, телефон - всичко това в ръка, за да си спестиш неприятности и си осигуриш спокойствие при обиколката.

Посетителите са множество - ученици, дошли за изнесен урок по история, цели семейства, туристи обикалят с часове, за да узнаят или припомнят фактите относно нападението на японската авиация по време на Втората световна война на 07.12.1941 г. и нанесените на Америка щети - човешки и материални. Разбира се, мемориалът се поддържа в идеален ред - чисти алеи, много цветя, експозиции с образователни табели, доброволци, които дават необходимите разяснения. В обособен киносалон на всеки половин час се прожектира документален филм за събитията от този ден /срещу допълнително заплащане, разбира се!/. Нито имах време, нито желание да го изгледам! Мястото е покъртително с историята си, поучително за подрастващите, и не само за тях. Само като си помисля какво са сторили политиците по света, за да се стигнат до тези резултати - човешки жертви и материални щети, за пореден път се убеждавам, че няма по-мръсен занаят от политиката!!!

Хубавият завършек на деня се дължеше на представлението в театъра - шоуто Светлините на Виена. Музиката на Моцарт, Щраус, Лехар, изпълнителите - певци и танцьори, грижливо избрания репертоар, особено Пицикато полката само от струнните инструменти под ръководството на атрактивния диригент, декорите ми успокоиха сърцето и душата. Бурните ми аплодисменти към състава!!!

Дни 48, 49, 50, 51 и 52 - 19, 20, 21, 22 и 23.02.2019 г. - в океана

Предстоят ни 5 дни в Пасифика - дни за отдих и събиране на сили за следващата порция преживявания. Очаква се през тях да преминем екватора, което ще разбера от дневната програма.

Ръчен труд, образователни лекции, уроци по музика, театрални и музикални представления. Не си мислете, че през това време не чета или не решавам ребуси, просто те ме съпътстват ежедневно.

В часове по "ръчен" труд /не знам какво наименование точно да му дам/ изрисувах по модел табелка Home, sweet home за входна врата. Е, не се получи точно като по образеца, но много се постарах да го направя /хич не ми се отдава рисуването, но пък желанието ми е голямо/.

От образователната лекция научних доста интересни факти за архипелага Полинезия, Меланезия и Микронезия /островни групи, които се появяват в резултат на вулканична дейност, ерозия, издигане на океанското дъно преди милиони години/. Тези островни групи имат много прилики, също така и съществени разлики по отношение на фолклора, обичаите, езика. Научната страна винаги може да се прочете в Гугъл, за мен съществено е да почувствам на място бита, нравите и културата на хората които живеят в свят, много по-различен от света, който познавам.

От деня много приятно протече урока по музика - разучаваме 2 песни /испанска и италианска/, при която пеем с пълно гърло и от цялото сърце. Пианистката и първата цигулка /още не съм запомнила имената им/ ни раздадоха листа с текстовете на тези песни Canta y llores, Volar-Cantare. Изключително забавно - ред по ред, стих по стих със съответното произношение 30 човека се пробват да звучат като един. За мен е важно да зная съдържанието им, за да мога по-лесно да го усвоя. Моята нагласа открай време е да разбера същината на въпроса - в случая текста, след това да се изпълни. Ще се обърна за помощ към Мария / италианката / и един испанец - Педро /с когото делихме масата във влака към Панамския канал, ако си спомняте/. От ученическите си години не бях пяла в хор, но и това се случи тук на кораба /накрая пях с всички и на сцената в театъра !!!!!, Боже мой, дори не съм предполагала, че това ще се случи на мен!!! Благодаря на круизната компания и за невероятното ми преживяване, наред с всичко друго!

Пропуснах голяма част от концерта на Пол Кадурис в театъра - неописуема врява !!!

Дойде време да споделя и малко лични наблюдения, извършвани от мен от доста време - Мими, възрастна около 75-годишна французойта /на младини е била красавица/, съсухрена, старчески петносана, отпусната плът, но пък облечена с младежки роклички и блузки с паднали рамена, безброй бижута, винаги обувки с токчета /дори и на дансинга/, силен вечерен грим, тупирана прическа /прилична на четка за дрехи/ и задължително с цвете в нея. Според мен основната й грижа в живота е била да изглежда ослепително /дали е работила?/, а пък мъжът й /много достолепен и елегантен/ й се върти като пумпал около нея.

Вече разказах за френското семейство с 3-те деца, имаше и немско /с 2, за техния баща ще разкажа после при провеждането на празненството на Нептун/. В първия случай и двамата родители се занимаваха с учениците последователно, а във втория - само майката! Бащата висеше непрекъснато на телефона си, когато бяха заедно, развяваше дълги коси, едрогабаритен /около 40-годишен?/, хранеше се сам, забавляваше се също сам на различните спортни мероприятия!!! Отстрани погледнато поведението му изглеждаше по следния начин: Децата са твои /може би наистина да е било така!?/, грижите по тях - също!!! Наблюденията ми са от множеството съвместни обиколки, няма как да не разчетеш тези прояви, а пък аз съм доста критична - както към единия, така и към другия родител, а децата неволно попиват отношенията в семействата си и години след това повтарят модела на своите майки и бащи.

Отново ни прибраха паспортите, този път за Таити, вероятно за поставяне на входящи и изходящи визи /тази процедура се прилагаше няколко пъти по време на круиза/.

Rhythm of icons-шоуто е изградено върху песните на Бийтълс, Фреди Меркюри, Майкъл Джексън, Елвис Пресли - рок, балади, много танци, феерични костюми, евъргрийни, любителски танци и припяване, връщане в младостта на публиката, които вероятно са се срещали с тези певци на живо /в нашите затворени общества - тези песни не се въртяха по радиото, да не говорим за телевизионни предавания!/. Имах лек сблъсък на тема етикет - носенето на шапка на представление от мъже, което не е проява на доброто поведение. Е, немецът не го знаеше, не говореше и английски, така че се наложи жена му да му го припомни. На излизане от театъра така свирепо ме изгледа, все едно че съм нарушила свещеното право да си носи шапката, където и да е. Да, ама не, правилата са за всички, а не само за всички останали, нали така?

Днес 21.02.2019 е ДЕНЯТ ЗА ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА!!!!!!

Дори не съм си и помисляла, че това може да ми се случи - на повече от 15000 км от дома, насред Пасифика, заедно с 2000 човека да премина мислената линия, разделяща земното кълбо на 2 части - Северно и Южно полукълбо! Сигурно е влизало в сметките на Бог за мен, за да ми позволи да изживея и това!!!!!!!

Още от ранна сутрин започна подготовката ни за купона. На 14-ия етаж ентъртеймънт екипът е подготвил бои, четки, тениски, балони, станиол за короните. Всичко живо се втурна да се рисува /и аз, разбира се/, да надяват разрязаните тениски, боядисваха се лица, ръце, крака, надуваха се балони, Джо Маджик ни съдействаше да си направим корони. Колоритният немец /за когото вече писах/ бе определен за Нептун - богът на моретата и океаните. Подобаващо изрисуван, облечен и обзаведен с жезъл, го настаниха в подходящ трон, а той се пръскаше от гордост за оказаната му чест.

Когато приготовленията приключиха, всички се отправихме под строй, с развети знамена, с маршова стъпка и гръмка музика към открития басейн, където се бяха настанили пасажери и освободени от задълженията си за момента екипаж. Паркирах се на стълбите, за да имам възможност да правя снимки. Можах да проследя ритуалът по кръщаването /baptism/ на присъстващите:

- Нептун връчи на капитана ключа от морската шир, за да го използва в работата си;

- един от екипажа държеше в ръце голяма риба, която желаещите да получат благословията на Нептун, трябваше да целунат;

- мераклиите за кръщаването целуват ръката на Нептун /ако трябваше това да се случи по време на настоящата пандемия, никакъв шанс да стане!!!/;

- едновременно с това, с черпак шампанско друг член от екипажа поливат главите им;

- така покръстените пасажери се нареждат в няколко редици около басейна с цопнати в него крака и получават върху главите си последователно домати, брашно, какао, мляко, яйца, докато накрая Нептун одобри резултата от процедурата.

Накрая всички, начело с Нептун, дружно се потопиха в басейна, който заприлича на кална локва /в интерес на истината, към края на деня нищо не личеше от вакханалията от купона/. По-късно получих сертификат за прекосяването на екватора, подписан лично от Нептун/капитана, доказателство за достоверността на разказа ми. В чест на това извънредно събитие си позволих коктейл Mango tropic trooper, на основата на бакарди /любимото ми/, peachschnaps, cointrean, mangojuice, fresh mint/лелеле, как звучи само, а колко е пивко/ ... кога друг път в живота си ще пресека Екватора, че да не го отпразнувам!!! А имаше хора, които играеха карти през цялото време, все едно Екватора им се намира в задния двор и не си струва да го съпреживеят с другите и се потопят в купона?!?!? За себе си бих казаха, че им липсва въображение и интерес.

На следващия ден в часа по "ръчен труд" оцветих гипсова полинезийска /по-скоро венецианска/ маска, а от релефна хартия - поставки за чаши. Оказа се, че не ми липсват умения, по-вярното е, че не ми се е налагало да впретна тези си умения, достатъчно е само някой да ми даде идея и леко да ме побутне, за да я осъществя.

Чудесата в този ден не спират. Получих потвърждение, че ще мога да посетя оперен спектакъл в Операта в Сидни, Австралия. Дали ще мога да заспя тази вечер след емоциите от купона, пък и от възможността да сбъдна още една мечта?!?!? Какъвто съм меломан, самата мисъл, че ще вляза в една от най-прочутите сгради в света, ще ме държи будна часове наред. Нищо, че удоволствието струва доста пари, пари се печелят, пари се губят, но да споделиш с много хора тази емоция, с нищо не се купува. Предпочитам да вложа парите си в емоция и спомени, отколкото последен модел телефон например. Други разсъждават различно, затова светът предоставя много възможности и всеки ги използва от своя гледна точка. Дано самолетът от Куинстаун в Нова Зеландия пристигне на време, защото представлението е само в този ден и от 18.30 ч. Пожелайте ми късмет!

Последните дни в океана протекоха относително спокойно, явно героите са уморени от купона за пресичането на Екватора, излежават се и се пекат на откритите палуби, дори не мисля да се застоявам тук, толкова духа, че ще ме отвее. Следвам си моята програма и очаквам да ме глезят с приятни емоции.

Шоуто в театъра тази вечер бе изнесено от един фокусник, който измъкваше от поканените гости от публиката какво ли не - часовници, вратовръзки, телефони, портфейли, накрая дори ризата от гърба на един от тях. През цялото време не спираше да говори, според мен за отклоняване на вниманието им, професионализъм, сръчност, психологически подход - все методи за успешен финал на представлението.

В часа по музика продължаваме да репетираме двете песни, а в последния ден в океана е предвидено репетицията да се проведе на сцена /дано само не ме хване сценична треска, как ли ще я преодолея?/.

Следобедният концерт бе в изпълнението на флейтиста - нежно, галеща ухото музика, прецизно изпълнение. Няма да престана да се учудвам - колко са добри!!!

Последното представление в театъра от тези дни бе посветено на френския шансон, който завърши с всеобщо изпълнение /с пълно гърло и цяло сърце/ на вечния хит - No, rien de rien, no je ne regret de rien. Само си представете около 300 човека /а може би и повече/ да пеят като един на френски .......

Дни 53 и 54 - 24-25.02.2019 г. Папаете /столицата на Таити - от островната група Френска Полинезия

Ще останем тук, в столицата на Таити - Папеете, което в превод от таитянски изначава "кошница за вода". В книгата Последният американец, която вече споменах, също се среща този израз, т.е. кошницата, обработена по особен начин, и се използва за всичко, вкл. и за готвене, а защо не и за вода в този случай?

Ще посетим първоначално западния, а после и източния край на острова. Всички острови и атоли от архипелага са малки, но колоритни. По същество много си приличат с Хаваи, жилищата отново са на "кокили" - 50-70 см. над земята, по споменатата причина за наводнения. Лично аз се учудвам, защото кораловия риф около него го предпазва от големи вълни или цунами /днешният гид не спомена нищо такова/.

Растителността по нищо не се различава от видяните от тази зона - пищна, сочна, многоцветна, дори бих казала разточителна - цветове, форми, големина, вода, много вода, която идва от планините и се влива в океана. Познати и непознати растения, в пъти по-големи от срещаните от този вид у нас.

Лилави водни лилии - огромни по размер, папрати, хибискуси, нещо като нашия зокум, но пъти по-висок, с различни цветове. Огромно дърво мимоза, исусов венец с такива огромни цветове, не е за вярване. Явно климатът играе най-важната роля за това растително богатство.

Преобладават дървените къщи, домовете на богатите се различават от тях по архитектурата и поддържането им.

Забелязах 6-7 църкви и множество богомолци на неделната служба. Гидът обясни, че след нея по традиция се поднася общ обяд /защо ли не ни поканиха на него?/. Голф игрища, училища /дори в неделя имат уроци и в пълна ученическа униформа/, спортни площадки, но без спортуващи /при 28 градуса е трудно да повярвам, че някой ще хукне да тича, това да не ти е Америка и манията за здравословен живот!!!/. Образованието е по френски модел и много от младите хора след като положат матурите, отиват във Франция, защо ли като тази част от света е обявен за рай, те го напускат?.

Гидът разказа местната легенда за изгонването на Адам и Ева от рая. Когато Бог ги прокудил, Ева заплакала и нейните обилни сълзи образували белите перли, а тези на Адам - по-малко на брой - черни, затова се срещат по-рядко и са по-ценни.

Дали е истина или търговски трик, но тук изобилства с перли - бели и черни, в различни накити и само като перли. Тъй като беше неделя, болшинството магазини бяха затворени, затова оставих шопинга за понеделник и се снабдих с черни перли /да не пропусна да се похваля с придобивката си у дома, разказвайки за легендата/. Жалко, че забравих да си взема от магазина черупки от бисерна мида /бяха оставени в един кош!!!/, тъй като събирам като сувенири мидички, охлювчета, раковини, и за мой късмет намерих и корали по-късно, добавям и черен пясък, за да е пълна колекцията.

Плажът Site de Taharuu e застлан с черен /вулканичен/ пясък, дъното - каменисто /не можеш да влезеш без специални обувки, плажуването - с всички удобства /чадър, шезлонг, масичка/ само, ако сам си ги осигуриш, пред хотелите - това е друга работа /, но си плащаш за удоволствието! Местните си бяха постлали чаршафи, одеала, пуснали си музика се наслаждават на неделната почивка, около тях - листа, паднали цветове, кокосови орехи се търкалят, но никой не им обръща внимание. Плуват, карат сърф, дечица се плискат в потока, идващ от планината, идилия!!!

Първият обект беше Society Island Marae - религиозно светилище/капище, където се извършват определени ритуали, които имат много важно значение в тяхната култура. Вулканични камъни с различен размер /дори миришат на лава все още!/, свещените скулптури от нея, които са център на церемониите. Очевидно значението на това място е голямо, защото имаше и местни хора. Независимо от горещината, тук в планината, се усещаше някаква прохлада, главно от водните потоци и високите дървета /а коренищата им са впечатляващи - гъсти, преплетени, вековни!/.

Water Garden е прекрасен тропически рай - цветя, храсти, дървета, аромати, вода, вода, вода, учудващи форми и цветове, поточета, мостчета, ако можех щях да остана цяла седмица там. Нищо не чух от разказа на гида в стремежа си да видя и снимам колкото се може повече - но не забелязах никакви животни, защо ли?

Grottes de Marea представлява една пещера, в която е разположено езерце, захранвано

от стичащите се по склона вода. Вода, много вода, високи температури и съответно валежи, какво им трябва на цветята да се надпреварват да цъфтят в тези огромни цветове и форми /това да не ти малките саксии, дори и големи кашпи у нас!!!/. Таити е най-големият производител и износител на ванилия, ароматът е познат на всяка уважаваща се домакиня, но в естествен вид е несравним!!!

След обяд самостоятелно посетих градската катедрала, първата на острова от 1875 г. Витражи, красив олтар и бездомници, които спят в нея, дори и тук в този земен рай има такива съдби!

Вечерта на откритата палуба на 13-ия етаж се проведе таитянска вечер - местна фолклорна група нажежи и без това празничната атмосфера. То не бяха танци, то не беше чудо!!! Преди описах някои от главните действащи лица /Мими например, Педро от тура до Панама, който иначе си служи с бастун, но не спря да се вихри на дансинга/. Не приемам такова двулично и лицемерно поведение, ти си такъв, какъвто си - винаги и навсякъде, защо е нужно да спекулираш със здравето, рано или късно това ще се върне като бумеранг и ще се питаш какво ти се е случило?!?!?

Приемам, но не харесвам този фолклор - оглушаващи барабанни ритми, облеклото напомнящо силно това на Хаваи - полички от тръстика, наглезенки и накитници от тръстика, песните /тъй като не разбирам текста - на таитянски език е, все пак/ са нещо като краясъци, танците - все едно че се бият /вероятно заради борбата за оцеляване срещу дивите животни от миналото?/. За кой ли път ще повторя, че нашият фолклор /може би защото е познат и сме израснали с него/ е красив, динамичен, многоцветен и харесван навсякъде по света.

Последният тур за деня включваше посещение на Belvedere TaHaRa, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Pepeete. Имам чувството, че островът е населен от множество малки селища/махали, така разпръстано ми изглеждаще.

Рoint Venus - плажът, за който вече споменах е мястото, където на 27.10.1788 г. е акостирал Джеймс Кук. В парка се намира и фарът, построен от бащата на Робърт Люис Стивънсън /авторът на Островът на съкровищата/ през 1866 г./

В далечината се забелязва Муроа, който предстои да видим утре, за него отделям следващия разказ.

Ден 55 - 26-02.2019 г. остров Муроа

Най-куриозното от историята на този остров е, че един от заливите му носи името на Джеймс Кук, макар той никога не е спирал тук!

На кея ни посреща по традиция местен фолклорен състав, който ни приветства с добре дошли /все пак, ние им носим приходи!!!/.

Островът е малък със сърцевидна форма и го обиколихме за няма 4 ч. почти целия.

/Какво щях да правя тук, ако трябва да прекарам медения си месец???/. Поради малката дълбочина на залива бяхме "стоварени" на пристана Papetoai с тендери, а местните лодки са много специфични.

Гледката е възхитителна - страховити назъбени и стръмни планински склонове с пищна растителност. Най-високият връх 1207 м. Tohiea се извисява, обвит с облаци.

Двата срещуположни залива D'Opunohu и de Cook допринасят за специфичната му форма. Не случайно тук са се настанили световните хотелски вериги Софител, Хилтън, Интерконтинентал и др. Дестинацията, както и останалите острови от архипелага, са предпочитана от младоженските двойки за медения им месец.

Като начало се изкачихме на възвишението Опоноху Белведере, от където се разкрива великолепна гледка към двата залива, няма такава красота! Отново посетихме местното светилище, което местните наричат Марае. Тук религията е на особена почит, както и досега в този район видях много църкви - методистки, протестанстски, католически, мормонски и др. при спазване на взаимно зачитане. Неделята е отредена за Бог и семейството, и всички спазват установената традиция.

Мястото е много усойно и мистично, с вековни дървета, обрасли с мъх камъни от вулканичен произход и ... изненада - много кокошки /твърдят, че носят късмет?!?/.

Посетихме ананасова плантация. До този момент смятах, че ананасите растат на дървета /свещена простота!!!/, те пък растат в нещо като гнездо, оттам порастват, както си го знаеам.

Навсякъде въпроса за скъпия живот ни се подчертаваше от всички екскурзоводи. Явно това е болезнена тема за местните, които очевидно живеят трудно, а на чуждите туристи се гледа като на крачещ банкомат!!!

Болезнена е темата за здравеопазването. Лечебните растения се прилагат за някои обикновени случаи, местната болница е с ограничен капацитет /нещо като лазарет/, а за по-тежките случаи се лети/плава до Таити, където работят френски лекари.

Най-накрая ни застигна дъжда, който ни преследваше по време на цялата обиколка, добре че бяхме в автобуса и виждах следите от него по огромните локви, образувалата се кал. Ето обяснението за къщите на кокили или наколните жилища, в противен случай всичко в тях ще подгизне и ще ги направи необитаеми.

За финал на днешния разказ ви показвам приказен залез, за да му се насладите и вие.

Ден 56 - 27.02.2019 г. - Бора-Бора

Отново сме на младоженски остров, предпочитана дестинация за меден месец. То хубаво, ама за да стигнеш до тук от Европа, трябва да прекосиш половин свят, да върнеш часовника 12-13 ч. назад, и да прекараш на място, което можеш да обиколиш за 3-5 ч. със спирките. Ако си авантюристично настроен можеш да караш джет и водни ски, да се гмуркаш, да караш бъги и АТВ, байк, т.е. занимания за младоженци и млади хора. Но за нашия контингент - 75-80 годишните?????, къде ти .....

Запознах се с една симпатична туркиня от Истамбул - Хумейра, адвокат по професия. Оказа се близка роднина на това турско семейство, за което ви разказах преди, че никъде не слизат за екскурзии. Нивото на английския ни еднакъв и затова се разбираме прекрасно. Разказахме за децата си, гледахме техни снимки, споделихме за армаганите, които сме им купили и си обещахме, че когато се паднем в един тур, ще сядаме заедно и ще споделяме видяното и преживяното.

Първата спирка беше до една работилница за парео /такава е ако имате богато въображение - направо на пясъка, заобиколена от палми, няколко въжета с опънати на тях готови екземпляри/. Демонстрираха ни как се подготвят, оцветяват /в годините на социализма по този начин си шарехме тениските!!!/ - свиваш в шепа желаното място на плата, усукваш го, топваш в избрания цвят - не разбрах дали са растителни бои или синтетични, изстискваш го добре и го слагаш на въжето да изсъхне и хоп, пареото е готово за продажба /10-15-20-25-30 долара, какво му плащаш???/. Докато е влажно може да се поставят шаблони с различни мотиви - въпрос на желание. Демонстрираха също няколко начини за използване и връзване. Моделката, която ни показваше всичко това беше висока, стройна, доста екстравагантно облечена и общо-взето гледаше през нас, доста отегчена ми се стори /дали на гидовете не даваха пари, за да ни заведат точно там?/. На входа се бяха паркирали оркестър с укулеле - плащаш, слагат ти венец, дават ти инструмента и те снимат - за кратко си усвоил укулелето! И в това има смисъл - след като има чужденци - този ден тук бяхме туристи от 3 кораба!!!, готови да платят за екзотиката, защо ти е нужно да работиш на плантациите, не че това също не е работа, важното е, че си се сетил по-леко да си спечелиш някакви пари. Мисля си, че природата е дала такива плодове за изхранване - банани, хлебно дърво, кокосови орехи, толкова ли е трудно да си сит!?!? Сигурно не съм права, тъй като и тук въпросът за здравеопазването е много остър - ако си сериозно пострадал, могат със самолет да те откарат за лечение в Таити, Муроа, та дори и в Нова Зеландия /ако можеш да си платиш/ и по тази причина нашето присъствие е особено необходимо. Нищо от обясненията на гидовете от този район не чух за данъци, осигуровки, застраховки, как ли се справят местните???

Последва посещение на нещо като бийч-бар Bloody Mary's /от "най-любимите" ми/, дори не си направих труда да вляза, видя ми се мрачно, неугледно, не си падам по този тип заведение. Съсредоточих се върху снимковия материал - гледките си ги биваше!!!

Лагуната и прибоят отдалеч изглеждаха великолепно, водата - в различен отенък на синьото, поради смесването на морска и сладка вода /която идва от планините наоколо/. Джетове кръстосваха лагуната, явно разхождайки младоженците?!? /Blue lagoon в Малта е смешно малка на фона на тази тук/. Дъното е каменисто, кристално чиста вода, дори съзрях къпещи се. И как няма да е чиста, когато няма никакво производство да я замърси???

Следва нещо много куриозно! Първоначално дори не разбрах защо спираме. Ето защо: почвата под палмите на пясъка са надупчени като швейцарско сирене, откъдето изпълзяват земни раци!!! Шофьорката на буса им подхвърли някакво цвете и нещо като пуканки, а те занаизлизаха от дупките и с щипците примъкваха в тях, всичко което става за ядене. Складират ги вътре до следващата плячка, на това му се казва борба за оцеляване!!!

Автобусът днес - open air, не трябва климатик, само простудява!!!

Гидът за деня - Мая /перфектен и разбираем английски, за пореден път се убеждавам, че всички, които са учили този език и не им е майчин, го използват, за да бъдат разбрани, а не да смятат, че всички са дръжни да го знаят!!!/, ни разказа за растението хибискус - особено ценна суровина за фармацевтичната индустрия и местната медицина - от листата и цветовете са правят мехлеми, цветовете се менят през деня - от жълт, през оранжев, до червен в края му. В този район те се намират короните на огромни дървета, наред с другите растителни видове - пищни, ароматни, сочни.

За обществения плаж не искам да си спомням, добре че не записах този тур, щях да се измъча - без шезлонг, без чадър при горещина над 30 градуса, без течаща чиста вода за изплакване!!! Платените плажове са друга работа, но ние нямаме време за тях.

И за сбогуване с Бора-Бора - част от рекламните снимки към младоженците.

Дни 57 и 58 - 28.02-01.03.2019 г. - в океана /тук посрещнах 1-ви март, напълно непознат за тези географски ширини празник/

Поредните дни в океана следваха обичайния за такива лежерни дни график - ръчен труд /този път изработих за двете ми внучки еднакви диадемки/, образователна лекция /за Американска Самоа/, урок по пеене /продължаваме и усъвършенстваме двете песни/, кръстословици, киндел, библиотека, концерти - момчешка група от Австралия, музика от любими филми - Флашданс, инструментално изпълнение на Musika in Maschera пода наслов Tаngo and More - виртуозно, чувствено, страстно - точно в стила на тангото. /да бяха включили и танцуваща танго двойка, картината щеше да бъде съвършена!!!/

Не преставах да се учудвам от упорството на много от пасажерите, които се препичаха на горещото слънце. Някои от тях са прекалили със слънчевите бани и приличаха на стафиди, чак са страшни за гледане. После се чудят как и къде са се сдобили с рак на кожата?!?!? Аз предпочитам прохладните фоайета на кораба за пълен релакс и набиране на сили за следващата порция екзотика.

Ден 59 - 02.03.2019 г. - Паго-Паго /Американска Самоа/

Много, много горещо и влажно - както може да се очаква в този район!

Навлизането във фиорда /така местните наричат залива, където спряхме/ ме изправя пред стръмни върхове, никакъв плаж, само шосе. Оказа се, че сме акостирали на източния бряг, от западния - по-равнинен терен, върху който са изградени отново наколните жилища. Пясъкът отново е черен, блестящ на слънцето, без плажуващи.

Домовете са едноетажни, дървени /както описах по-горе причините се крият в особеностите на климата и природните стихии/. Изпаднах в пълен потрес, когато забелязах пресни гробове насред дворовете към къщите. Оказа се традиция починалите членове да намерят вечния си покой край семействата си и това се спазва из целия остров!!! Не ми се мисли за качеството на водата от просмукването ...

Държавните учреждения, жилищата на американците и военните са добре поддържани, боядисани,с китни дворчета. Забелязах много, много изоставени сгради в резултат на цунами и др. природни катаклизми, разхвърляни строителни и други отпадъци. Обяснявам си гледката с природните дадености и честите бедствия, които налагат използването на евтини материали за лесно възстановяване на домовете.

Присъстват голф-игрище /къде са без него младоженците/, летище, спортни площадки. В събота на тях има много хора, които практикуват любимите си спортове /при тази жега?!?!?/. Тук сериозно се играе крикет за сметка на американски футбол и бейзбол. Отново много църкви, дори калвинистка, която досега не бях срещала. Единственият път, който обикаля острова, е ограден с вулканични камъни, а стръмните върхове - покрити с пищна и сочна зеленина. Пътищата се поддържат в добро състояние, но са много тесни, а и стръмни. В открития автобус често клони ни приветстваха с добре дошли!

Островът е малък, обиколихме го за 4 ч., а населението наброява 10.5 хил., без да броим чуждите туристи, които го посещават целогодишно. Има университет, колеж, няколко училища. Медицинско обслужване се осигурява от здравен пункт, за по-сложните случаи пациентите се превозват в Австралия, Нова Зеландия /ако могат да си го позволят, естествено, защото е много скъпо, нали навсякъде е така!/. Местни прийоми на лечение също се прилагат - билки, смоли, лечебни растения.

Местната гордост - Talofa Village, предлага запознанство на туристите с местния бит и култура. Демонстрацията включваше: приготвянето на храната им, кафеената напитка, фолклорни песни и танци. Изстискват сока на кокоса, излива се върху листо спанак, после се увива в бананово листо, а после в кокосов лист - плънката включва банан, хлебно дърво, пиле или риба и се увиват като нашенските сарми. В предварително подготвен огън, разпалван с кокосови обвивки и дърва и нагорещени камъни, се поставят нашите сармички, а отгоре - поставят се палмови листа /припомням ви чевермето на нашите хайдути от миналото!/. Всичко това претърпява термична обработка в продължение на 30-40 мин. А през това девойки представят местни танци. Една от тях е дъщеря на местния гид за деня. Движенията са много пестеливи /разбираемо, при положение, че градусите бяха много над 30, щяха да се разтопят като сладолед, ако заиграеха ръченица напр./ Все още не мога да си обясня, защо са тооооолкова дебели - някакъв ген, обременености, начин на хранене - при това изобилие от пресни плодове и зеленчуци, при това е масово!!!!!

Приготвянето на какаовата напитка на място ме смути дотолкова, че дори не посмях да я опитам. Добре узрелия плод - с подчертан жълт цвят, се разчупва /облизах само ядката и действително имаше вкус на какао!!!/, ядките се изсушават и изпичат на открито огнище. В хаванче се счукват до прах /естествено кафемелачка, дори механична няма, все пак говорим за отколешни традиции/. Слаб, татуиран мъж се явяваше майсторът на т.нар. шоколада, негов помощник беше малко момиченце, с оцапано от ядките муцунка.

Децата са си деца навсякъде по света - будни, любознателни, усмихнати, очарователни в своята невинност. Дълг на големите е да им осигурят подходящите условия за живот и запазят сърцата им чисти и лицата усмихнати, дано имат шанс за в бъдеще.

Вечерта на Самоа на откритата палуба приличаше силно на тази от Таити - хула танци на момичетата с тръстиковите полички, а след тях - войнствените танци на полуголите момчета, които нахлуха с толкова силни крясъци, че чак се изплаших /вероятно така са плашили дивите животни в миналото?!?!?/. Изпълниха 4-5 различни по тематика танци /поне от музиката и стъпките правя такова заключение/ - други само в съпровод на някакъв ударен инструмент. Дали мъжете ловуват, водят някакви битки, или извършват грабежи, така и не разбрах. Според мен пропуск бе, че с няколко думи не ни бе разяснено какво разказва местния фолклор и какво изразяват тези танци. Дано другите зрители да са го проумели по-добре от мен, но тази екзотика не е по вкуса ми, определено.

Оставих за край на описанието на деня снимка на специален вид палма, която ме очарова, дано ви хареса и на вас.

Comments

magdaOctober 13, 2020 at 11:19 AM
My dear Elena, congratulations and good luck on your blog! I read the whole text in Greek, right-clicking on the text. You write great, you could be a writer! With such a detailed description, it is as if I was traveling together.
Your photos are very clear, I wish they were bigger.
I look forward to continue ..
With best regards!

Search This Blog

Traveling the world with Eli

По света с мен за 119 дни с World Cruise 2019

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

A voyage in the world of books

По света с мен за 119 дни с World Cruise 2019 pt.2